- Занимаваш се с много неща - актьор, певец, пишеш филмова музика, но винаги акцентът е върху едното. Защо сега музиката е на дневен ред, лайф концертите?
- Почувствах истинска вътрешна необходимост, каквато в последните, да кажем, 10 години не съм почувствал. През тези години имах страшна необходимост да се снимам във филми, да играя в театър. Аз винаги следвам инстинктите си. Постоянно обикалям страната и хората ме питат - хайде, ново парче няма ли, да се съберете пак. Въпреки че направихме две-три парчета. "Фойерверк" излезе 2006-2007. След това парчето ми с Рут Колева "Бряг с цвят най-зелен". Сега наскоро напълно съзнателно усетих вътрешно, че трябва да се съберем и да започнем отново. През есента ни очаква клубно турне.
- Текстовете ти винаги ли имат за адресат конкретен човек?
- Да. Винаги. Най-странното е, че по време на концерт усещам, че има хора в залата - не мога да посоча конкретно кои са, но усещам енергията им, усещам, че се припознават точно в някой конкретен текст и той е много важен за тях.
- Винаги ли само жени са те вдъхновявали за определен текст?
- Е, винаги, да. В рокендрола винаги жена е причината и поводът да пишеш музика. Моят първи повод беше в седми клас, когато хванах китарата и научих три-четири акорда. Тогава имаше преглед на художествената самодейност и беше много готино. Цялото училище се готвеше за този ден, който обикновено беше през пролетта. Всеки, който имаше някакви артистични заложби, излизаше на сцената и се изявяваше. Аз излязох с две песни на Елвис Пресли. Още на петия-шестия такт всички погледи на момичетата се събраха в едно, концентрираха се в мен. Стана ми много приятно и си казах, че оттук нататък
искам това да правя - песни,
и да вълнувам хората
- Коя песен ти е най на сърце?
- Мога да кажа няколко важни песни, който са писани в определени етапи от живота ми. "Обичам те, мила" например е една театрална шега на млади витизчии - заедно с Камен и Мая. Но се превърна в мегахит и по някакъв начин ни заяви. Дълго време аз специално ревнувах по някакъв начин и не я изпълнявахме на живо, защото не исках хората да ме свързват само с нея. Исках да им кажа, че имам и други парчета. Сега имам примерно още трийсет хита и това изглежда като шега, но тогава не се приемаше така. Тогава беше на ръба, 1993 г. е имало хора, които са я приемали дори като попфолк. Имаше леко народен елемент.
"Рай" е много важна песен
Тя беше категоричният завой. "Аз ли съм, или не съм" с Арабел Караян беше много различна. С нея сложих още един крайъгълен камък - започнах да се занимавам с филмова музика. С "Фойерверк" казах, че не съм се отказал, тя беше написана в междинен период. Песента с Рут беше важна, защото ми даде презареждане. От последната пък, "Хеликоптер", зависи успехът на новия албум, концертите. Има и една, която не е от големите ми хитове, но ми е много важна. Казва се "Тя" от албума "Към". Това е единствената песен, която не успях да завърша, защото
имах едни автомобилни премеждия тогава, 1998 г. Те ме изкараха
от строя за дълго време.
Бях в полунасипно състояние
Когато се върнах в студиото и стъпих на четири крака - все пак бях с патерици - "Тя" беше единствената записана след премеждията песен.
- Смятам, че песента "Хромозоми" е най-любовната в съвременната ни музика.
- Тя е много лична. Нея подарих на жена си в един наш общ любим град - Прага. Там ни беше и сватбеното пътешествие и аз снимах няколко тайни кадъра с нея. После снимах и себе си, дори не ползвах статив, а бордюри например.
- Скоро се събра отново с музикантите, с които направи най-големите си хитове и с тях тръгваш на турне.
- Да, "Обичайните заподозрени". Дори наскоро се събрахме вкъщи на италиански манджи. Много приятно, леко, водихме страхотни разговори. Сега правя музика не за съревнование и за класации и ми е много приятно. Гледам си стари клипове и малко не ми харесва това момче, което виждам - леко амбициозно, напъва се, някакви дрешки. То не е лошо, трябва да си амбициозен, когато си млад. Сега обаче никога не бих сложил лъскави дрехи или пък да направя компромиси, които тогава съм правил.
- Заглавието на албума "Пропаганда, хромозоми, силикон" звучи като моментна снимка на ситуацията в България, това ли имаше предвид тогава?
- Да, преди десет години това име описваше ситуацията и е съвсем нарочно. Това, че и сега я описва точно, е жалко, защото си мислех, че ще приключи. Всеки, който се занимава с изкуство, има сензори, с които усеща тенденциите, които идват и се случват.
- За да се занимаваш с изкуство, трябва ли да се изолираш от тази среда напълно? И как намираш обратната връзка?
- Няма как, всеки се изолира и е пуснал желязната завеса. Това е защитен механизъм. А обратната връзка аз не съм губил - играех на театралната сцена, правех концерти.
- Игра в двете представления по текстове на Яна Борисова "Малка пиеса за детска стая" и "Приятнострашно". Кое е приятнострашно за теб?
- Едно от най-приятните неща, които са ми се случвали, е поканата на Галин Стоев да играя в тези представления. Неочаквано и наистина много приятно. А самата екзистенция да поемаш всичко, което се случва тук наоколо, е точно приятнострашно. Страшно е отвсякъде, но всички си го обичаме, защото си е наше. Баланс между хаоса и реда, който ми става все по-приятен.
- Кога пишеш музика?
- Когато имам краен срок.
Истината е, че съм
страшно мързелив
Може отстрани да изглежда, че много работя, но ако нямам срок, в който да предам, няма никакъв шанс да го направя. Последната песен "Хеликоптер", я обявиха на една пресконференция за "Салона на изкуствата" и така ме принудиха да я направя. От немайкъде, хайде нова песен. Даже на представянето не бях измислил едни два реда от текста. Допоследно ги пишех и на премиерата ги минах с "на- на- на". Текстът не си го знаех, гледах го от една възглавница долу на земята. Позволих си и чисто ново парче, което никой не го знае, да го изпея на първи бис. Пълна наглост от моя страна. А и аз много внимателно пиша текстове, отделям много време. За да стане една страница, аз преди това съм изписал над двайсет-трийсет.
- Сигурно и други гафове си имал за толкова години, кой няма да забравиш?

- О, гафове много. Концерт на басейна "Мария Луиза", излъчва се директно по телевизия ММ. Тогавашните продуценти отрязаха от бюджета сцената да бъде покрита. И ние си свирим на открито. Стунджи беше предупредил за това колко е опасно, ако се намокрят кабелите. А пък чинелите му са много скъпи и от материал, който не бива да се мокри. Пет-шест парчета преди финала заваля дъжд, на кулминацията. Аз съм отпред на микрофона и усещам как зад мене музиката се разпада. Групата един по един спират да свирят. Първо спряха барабаните. Обръщам се и гледам Стоян си събира чинелите и си тръгва, след това Еко на баса се оглежда и спира, защото без барабани басът няма какво да прави. И всичко това директно в ефир.
- Писа музиката и имаше роля в "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Смяташ ли, че светът е голям наистина?
- О, не. Светът е толкова малък, направо плашещо малък. И дебнат много неща. Но спасението всеки
сам си го намира
Там играех много малка роля. Най-скъпи са ми ролите в "Изпепеляване", "Стъклената река" и "Миграцията на паламуда".
- Ще мигрира ли паламудът до кината най-накрая?
- Не знам. Имахме прожекции по време на София филм фест, въпреки че те бяха недостатъчни, виждам реакцията на публиката и тя навсякъде е една. Започват да се смеят от втората минута до края. След филма има дискусия, разговор и когато ги попитаме за мнение, всички казват, че им прилича на старите български комедии. А това е най-хубавият комплимент.
- Кога разбра, че имаш талант и можеш да играеш?
- Когато бях малък, много се ходеше по гости и мен винаги ме караха да имитирам новогодишната програма. "Хайде сега, Стефко, давай новогодишната програма - Стефан Данаилов, Тодор Колев." А после бях приет и в неговия клас, неговия и на проф. Азарян, което беше уникално изживяване. След това, като ученик, много гледах каубойски, индиански филми, бяха много силни -
Гойко Митич беше
като Шварценегер сега
Гледаме вечер на селското кино през лятото, когато ме оставяха в Шейново, а на другата сутрин цялата махала, двайсетина момчета, имитирахме каубойци, индианци. Вместо коне имахме магарета, вместо лъкове - метли. Това ни бяха ролите. Имитирахме и финалния кадър от "Кръвни братя", в който си режат с един нож вените и стават кръвни братя. На другия ден всички в махалата станахме кръвни братя. После в гимназиалните години разигравахме в градската градина каквото сме гледали по филмите в киното. После полупрофесионално в самодейния театър пак в гимназията. Първата роля, която изиграх на сцената там, беше в "Напразни усилия на любовта" по Шекспир.
- Мъчно ли ти е, че дъщеря ти не може да има детство като твоето?
- Не, това е белег на времето. Няма смисъл човек да се кахъри за тези неща. Времената просто са други. Детството си е детство. Ако ще и през Втората световна война да е, ти си го спомняш с хубаво.
- Студентските ти години започват през 1989 г. Скачахте ли по барикадите?
- Какво скачал, та ние бяхме организатори на втората стачка. През октомври започнахме в НАТФИЗ, през ноември, на десети, започнаха промените. Тогава имахме усещането, че всичко се променя. Това усещане, което, разбира се, е било измамно, ти дава едно страхотно самочувствие, че си движеща сила за промените, че светът се променя и ти го предизвикваш. Сега, от разстоянието на годините, си даваш сметка, че е било лъжливо. Но след първата стачка пада президентът с репликата "Танковете да дойдат" - аз бях в средата на всички тези големи събития.
Аз бях точно зад Евгени Михайлов, който снима с камерата
тази прословута реплика
И тогава аз се обърнах и се чудех дали само аз съм я чул. Бях там и когато се подпали Партийният дом. Втората стачка тръгна от ВИТИЗ и след нея министър-председателят подаде оставка. Няма как да не се чувстваш значим, когато се прави история, а ти си там. Това ти дава страшен заряд.
- Сега това може ли да се случи?
- Мисля, че може, и то точно сега. Сега целият свят е в криза, не само финансова, a духовна, морална, ценностна. Има всички предпоставки. Няма откъде другаде да дойде освен от младите - ето например това, което направиха на Орлов мост. Гледам ги и се радвам. Те са суперразлични от нас, хем са същите, каквито ние бяхме. Много симпатични момичета и момчета, които са извън статуквото. Питат ги кои са ви организатори. Не могат да разберат, че нямат, и че за петнайсет минути едни хора могат да се организират във фейсбук.
- Скоро отмениха ACTA. Имаш ли проблеми с авторските си права?
- И да беше приета и влязла в сила, пак нямаше да промени ситуацията спрямо авторите. Аз в Прага се издържах само от правата си за театрална музика, защото написах доста преди да замина. Но в театъра машината работи, защото не е променяна с години. В музикалния и филмовия бизнес е различно, защото са по-нови. Писал съм музика за филм, прожектиран в над седемдесет държави. Колега композитор от чужбина ще ме пита колко милиона имам. Но нещата в България се променят - и "Мюзикаутор", и "Профон" започват да си вършат работата, има раздвижване и организация.
- За чий филм от големите режисьори искаш да напишеш музиката?
- Предпочитам да играя в тях, не да пиша музиката. Ако ме питат, ако имам право на избор, ще искам да играя. Иначе - Ридли Скот, Спилбърг, Уди Алън, Сам Мендес, Пол Томас Андерсън, някои от американските независими режисьори.
- Правиш и документални филми. Разкажи ми за "Манчестър Юнайтед от Свищов". В него ти снима и Димитър Бербатов, с какви впечатления си от него?
- Аз страшно много харесвам Бербатов. Такъв човек трябва да е емблемата на България пред света - скромен, интелигентен, трудолюбив, суперпрофесионалист в това, което прави. Даже и готин като визия, съвременен, европейски. По някакъв начин съм горд с първата му поява във филм. Той самият е казвал много пъти, че има намерение да се занимава с това след футбола. Мисля, че има и потенциал. Идеята на филма беше сблъсъкът между чешита от Свищов и звезда на "Манчестър Юнайтед". Сбъднатата мечта и мечтаещият човек. Стана ясно, че за най-големите футболни клубове феновете са на пиедестал. Това ми го каза шефът на клуба Дейвид Гил. Ние водихме страхотна шестмесечна кореспонденция, защото не е лесно да отидеш и да снимаш в Манчестър. По няколко писма на ден. Първо аз му написах две страници и мениджърът на Бербатов Емо Данчев му ги предаде. Имали среща, на която обсъждали много неща, накрая и моето писмо, на което той да отдели две минути. Гил го прочел и му отделил двайсет, защото феновете са над всичко. Т. е. колко е по-голям един клуб, толкова са му по-важни привържениците.
- Поддържаме връзка. Онзи ден се чухме и ми каза, че на последното дело отношението към него е било различно, положително. Но не това беше идеята на филма. Целта ми не беше да му се смени името, а да разкажа историята му. Това ще е страничен ефект, който ще покаже, че
и от изкуството има някаква полза
Като всички нас, той се опитва да се справи с настоящето, хваща се за някаква илюзия, която му помага, изгражда своя паралелна реалност.
- Каква искаш да е темата на следващия ти документален филм?
- Стартът беше силен, а силният старт задължава. Още търся някаква тема. Трябва или да е силна човешка история, или тема. Мисля над една за фалшивостта, за Фейкландия, която обитаваме. За фалшивия алкохол, който се прави по нашите земи, за фалшивото гориво. Случвало ми се е, когато се връщам с колата от чужбина, момчетата на бензиностанция, отваряйки капачката на резервоара, без да знаят, че идвам отвън, да познаят, че последно не съм зареждал в България. И всички го знаем това. Почти нямаме истинска козметика, не знаеш кое е истинско, кое не е. Темата е даже за това, че на първия митинг на стълбите имаше 25 човека, от тях двайсет се оказаха от Държавна сигурност.
Темата за фалшивото ми е
много любопитна. Даже се
сещам навремето как музиката
беше на фалшиви касетки
Аз имам много касетки, записани на двукасетъчен касетофон. Плащам лев и нещо и имам албуми на Принс и U2 - тотален фейк. Дори това, че всичко сега се прави в Китай, е част от същата тема. Но това не ми е на дневен ред в момента. Сега ме интересува само рокендрола - песни, клипове, бандата.
- Много обичаш футбола. "Берое" ли е най-великият отбор?
- Е, как да не е. Гледал съм велики мачове на "Берое", когато станахме шампиони на България през 1986 г.