На 22 септември 1908 г. България става независима държава, равноправна с останалите държави. На този ден е възстановена държавната ни независимост. Логично е тази дата да бъде и национален празник.

Всички останали събития, които се обсъждат, нямат цялостно отношение към най-важното за една държава: нейната НАЦИОНАЛНА НЕЗАВИСИМОСТ. В този смисъл те могат да бъдат официални празнични дни, но не и национален празник.

Конкретно. На 6 септември, ден на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Съединение има, но Независимост няма. Нещо повече. Българският княз Александър Батемберг, който признава Съединението, е принуден да абдикира. И нещо любопитно. Година след Съединението регентът Стефан Стамболов се среща в известното виенско кафене " Линдман " с поручика от австро-унгарската армия Фердинанд. И година по-късно България има отново княз. Но все още не е независима държава.

24 май е празник, който се афишира като такъв в период, когато нямаме нито свободна, нито независима държава. Чрез него се идентифицираме като писмен народ със своя азбука, вяра и култура. Доказваме своя духовен принос като народ. Но точно това го прави и съпричастен празник от всички "словене" , на които сме дали "книга да четат". В периода на Възраждането Денят на нашите първоучители се слави като израз на духовна и културна идентичност, но не и като държавна независимост.

Почти всички държави по света имат за свой национален празник Деня на независимостта. Изключенията са твърде малко, за да се вписваме сред тях - Куба, Беларус, Лаос, Сърбия.

3 март 1878 г., датата, която все още честваме като национален празник, е денят в който две воюващи една срещу друга империи – Руската и Османската, сключват помежду си предварително споразумение, т.нар. Санстефански договор. Това тяхно споразумение не е обвързващо. То нищо не създава. На този ден България не е нито свободна, нито независима. Просто няма такава държава.

Нещо повече. Още преди войната Руската империя е сключила договори с някои от т.нар. велики държави, с които се е ангажирала да не подкрепя създаването на "голяма славянска държава" на Балканите. А такава държава е могла да бъде само България. Защото исторически е била "голяма държава".

Към своята независимост нашият народ изминава дълъг път - борба за църковна независимост, Априлско въстание, автономия на Княжество България, която наричаме освобождение, великият акт на Съединението през 1885 г. Но едва на 22 септември 1908 г. постигаме реално своя независима държавност.

Денят 3 март, който от 1990 г. честваме като национален празник, е не толкова национален, колкото МЕЖДУНАЦИОНАЛЕН ден. И е факт, че на този ден мнозина нашенци величаят чужда държава – Руската империя. Това автоматично прави този ден ненационален и разделя народа ни, както го разделяше и националният ни празник преди 1990 г. – 9 септември 1944 г.

Това бе денят на държавния преврат осъществен непосредствено след нахлуването на съветската армия в родината ни. Сътрудниците на съветските окупатори – българските комунисти, налагат тогава за национален празник тяхното престъпление срещу България. Впрочем управляващата и престъпна според закона, организация БКП бе наложила у нас да се чества като официален празник националният празник на окупаторите – 7 ноември, денят на тяхната „Велика октомврийска социалистическа революция”, едно от най-трагичните събития в съвременната история.

И така. Абсурдно е един „предварителен договор" между две империи да бъде празнуван като наш национален празник. Но ние вече 33 години съществуваме в този абсурд. Забравяме простата, затова и световноизвестна истина, че империите никога не освобождават. Те само покоряват и завладяват. Затова и са станали империи. Едва на т.нар. Берлински конгрес на "великите сили" от 13 юли 1878 г. една част от отечеството ни се появява на политическата карта на Европа като „Княжество България”. Но това става в условията на руско управление, т.е. в условията на зависимост. Имаме в този период за премиери и министри руски генерали. И нямаме независимост и свободата да решаваме сами съдбата си.

Това е парадокс. Имаме конституция, но нямаме независима държава, не сме и обединена държава. Затова една от каузите на независимото Царство България след 1908 г. става националното Обединение, което е крайна цел и на борбите за национално освобождение. За сбъдването на тази цел водим войни, извоюваме победи, търпим поражения. Но така е с преследването на всяка значима национална цел или идеал.

Възстановяването на българската държава е процес, който започва с призива на хилендарския монах Паисий да знаем своя род, език и древна слава на държавата си. Преминава през постигането на църковна и духовна независимост, когато се определят и етническите граници на българските земи - в географските области Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.

Но едва с акта на провъзгласяване на независимостта, с Манифеста на Княз Фердинанд от 22 септември 1908 г., българската държава отхвърля васалната си зависимост от Османската империя. Високата порта се отказва от финансовите си претенции спрямо нас. Но Руската империя от нищо не се отказва. Тя ни задължава да й изплатим в срок от 75 г. колосалната сума от 82 милиона златни български лева, които се равняват на близо 8 милиарда днешни български лева. Това е цената на т.нар. освобождение, което все още някои у нас възприемат като национален празник. Става ясно, че Руската империя не е осъществила безкористен, а добре пресметнат политически акт.

„Освободителите” са поискали от нас да си платим за "услугата". И дори само този факт е достатъчен, за да не честваме 3 март като национален празник. Щом има плащане - няма празник.

До 1944 г. Денят на Независимостта е отбелязван с празнична тържественост. При комунистическия режим той бе отречен като „царски празник” и забранен. Едва с решение на 38-то Народно събрание от 10 септември 1998 г. 22 септември бе възстановен, но само като официален празник.

Освобождението, Съединението и Независимостта са трите стълба на възстановената българска държавност. Но вместо да спорим кой е по-значим, нека си представим 22 септември 1908 г. като завършена и поставена на пиедестал великолепна скулптура – дело на българския народ, на неговите първенци - духовници, революционери, политици, държавници, културни творци. Да оценим и постамента - Освобождението и Съединението. Но национален празник трябва да бъде завършеният паметник, скулптурата върху постамента, а не самият постамент. Постаментът се интерпретира само като необходим градеж към нея. На нас ни е било необходимо освобождение, а след него и Съединение, за да бъдем НЕЗАВИСИМА ДЪРЖАВА.

Денят на Независимостта е ден на равенството ни с другите европейски народи и държави, ден който увенчава усилията вложени за създаване на писменост, за духовно и национално възраждане, за Освобождение и Съединение.Той е ден - паметник на сбъдната мечта: България да бъде независима държава, сами да решаваме съдбата си, да избираме приятелите си.

В Деня на Независимостта ние винаги ще връщаме в съзнанието си всички славни страници от своята история. Ще гледаме уверено в бъдещето. Ще го правим, защото имаме своята независима държава.

*От фейсбук