Водещата на сутрешния блок по БНТ Евгения Марчева много рядко се съгласява да дава интервюта. В същото време журналистката знае как да притисне и най-неудобните събеседници от политиката, бизнеса и спорта в студиото на "Денят започва". Голям медиен шум предизвика интервюто с премиера Бойко Борисов през март по повод кадровите промени в правителството.
- Жени, защо не обичаш да даваш интервюта?
- Не се приемам като някаква ужасно значима личност и авторитет, чието мнение е меродавно. Нямам усещане за собственото си величие. От друга страна, понякога ми задават прекалено странни въпроси, на които не знам какво да отговоря. Стремя се да се предпазя от такива неудобни моменти.
- Сигурно заради това няма твърде много информация за теб в интернет освен за сблъсъка ти с Бойко Борисов, който беше доста широко отразен.
- Кажеш ли ми, че с това съм станала известна на хората, сигурно ще поискам да се гръмна. Работя от 12 години в журналистиката, но

всичките ми усилия са били напразни, ако ме свързват единствено с интервюто с премиера

Не желая да ставам известна на гърба на който и да било. Подобни опити са нелепи и искрено ме отвращават. Просто в конкретния случай разговорът се получи, имаше емоция и дойде в един много важен момент след две оставки в кабинета. А и това беше много рекламирано интервю. Още от предния ден всички медии съобщаваха за предстоящото гостуване на министър-председателя в сутрешния блок на БНТ.
- Хвалеха те, че не си се поддала на опитите на премиера да те превърне в обикновен слушател на нещата, които е планирал да каже по телевизията.
- Има много начини да спреш негов монолог. Важното е да познаваш събеседника си, за да му бъдеш достоен събеседник в диалога. Странно ми е, че ме хвалят заради липсата на сервилност спрямо премиера. Това е изискване към всеки колега. Ролята ни е да бъдем опозицията на властта, да бъдем скептични към техните собствени хвалби. Еднакво е отношението ми към властта и опозицията. Затова понякога представител на управляващата партия ме упреква, че сякаш говоря от името на опозицията, а на следващия ден опозиционер ме обвинява, че съм в един отбор с властта. След подобни случки съм спокойна, че си върша добре работата.
- След интервюто имаше ли някакъв разговор с Борисов?
- Изпратих му есемес, за да му благодаря за интервюто, а той ми върна подобно съобщение. До ден днешен нямах друга възможност да интервюирам премиера, въпреки че съм го канила. За последно исках да ми гостува след излизането на доклада на ЕК. По същото време прочетох, че е бил в болница заради проблеми с рамото. Надявам се, че скоро ще се видим пак. Странно ми беше след този разговор, че ми се обадиха много хора да ме поздравят. Стана ми приятно, че ги чувам и са били впечатлени от работата ми.
- Значи все пак това е един от журналистическите ти удари.
- Не, пак ще ти възразя, това не е удар. Имам други постижения. Гордея се с работата си като репортер на "Дарик" по делото на медицинските сестри в Либия. Надявам се, че тогава дадох продукт на световно качество, какъвто биха предложили и колегите от CNN или "Евронюз". Удар в кариерата ми беше и отразяването на кризата със заложниците в театъра в Москва.
Спах четири дни навън под
студения дъжд. Предавах на метри
от колегите от CNN
Това са постижения, а не интервюто ми с премиера.

- Разказваш за твои постижения, докато си била в радиото, но интересът към теб се засили, откакто си в телевизията.
- Това е великата несправедливост по отношение на радиото. Там можеш да се провалиш и да стигнеш до върха, но и в двата случая оставаш анонимен. После се появяваш на екран, казваш “Добър ден”, и вече всички те познават. Това ми се струва безкрайно нечестно.
От друга страна, при цялото ми уважение към аудиторията, най-важна за мен е вътрешната ми оценка. Ако съм удовлетворена от работата си, не бих се повлияла от това, че Драган, Мария или Иван са ме нарекли нищожество и са ме засипали с обиди. Винаги има такива, които те хвалят, и такива, които не харесват физиономията или мнението ти.
- Адекватна или не беше реакцията на правителството след терористичния акт в Бургас?
- Трудно ми е да давам оценка, тъй като все още не мога да подредя цялостната картина. Ще ми се в подобен тежък момент да спре политическото дърлене и надцакване. Мисля си, че властта реагира адекватно след атентата и в същото време си задавам въпроса като журналист можеше ли той да бъде предотвратен.
Питам се има ли пропуски в
нашето и израелското разузнаване
Нямаше ли начин службите да се доберат до информация, че се готви нещо. Николай Младенов и посланик Уорлик казаха, че няма как да бъде предотвратено.
- Продължават да се роят конспиративни теории в медиите, които след това се оказват неверни. Каква според теб е най-адекватната журналистическа реакция в криза като тази?
- Не искам да обиждам никого, но за съжаление се държим ужасно провинциално в критични ситуации, без значение дали става дума за наводнение, земетресение или терористичен акт. Не може в медиите на една уважавана европейска държава да показват в едър план откъснат човешки крак. Не се ли замисляме, че в преследването на по-голям тираж или рейтинг малко или повече обслужваме интересите на болния мозък, който е замислил терористичния акт. Нали точно това му е идеята - да всее страх, да ни накара да се чувстваме уязвими и раними. Има си журналистически наръчници, които учат как да се държим по време на криза. Доста хора трябва да ги прочетат.
По време на заложническата криза в московския театър ни бяха раздали брошури с изисквания какво да правим и как да се държим, за да не застрашаваме собствения си живот и този на околните. Няма да забравя и наръчника, който получих в самолета на път за Ирак. Имах шанса да съм част от първия граждански полет след края на войната. Докато четях диплянката, ръцете ми се изпотиха. В скучноват стил ни съветваха да скочим в окоп, ако стрелят по нас, или да залегнем зад чувалите с пясък, ако чуем автоматична стрелба. Тогава разбрах, че отивам на място, където животът ми е в реална опасност. В тази връзка е задължително да се грижим не само за нашата безопасност, но и за тази на нашите зрители. Провери информацията си два и три пъти и чак след това се изпъчи да я съобщиш по телевизията. Пак се връщам в началото на разговора и заявявам, че предпочитам да изглеждам сериозно и скучно, но не и евтино на екран. Не бих искала да спекулирам с непроверени сензации само и само да съм по-интересна.
- Можеш ли да направиш някакъв паралел между терористичния акт в Бургас и този в Москва?
- Пазя много емоционално отношение към ужаса със заложниците в Москва, тъй като тогава бях млад репортер и това беше първото ми изпитание да се справя в подобна критична ситуация. В Москва ужасът беше огромен. Терористите бяха много и добре подготвени, а хората в театъра бяха изгубили надежда. През цялото време валеше ужасен студен дъжд. Техният прочут певец Йосиф Кобзон участваше в преговорите. Той е родом от Кавказ, както и терористите. Предполагаше се, че ще успее да установи някаква емоционална връзка с похитителите. Няма да забравя как излезе на дъжда, а на лицето му имаше съкрушено изражение, което ясно казваше: “Безсилен съм.” След това дойде безумното нахлуване на спецчастите, които пуснаха газ и убиха много заложници. През цялото време предавах материали за грешките на спецчастите. Колега от “Дарик” къде на шега, къде на истина ме посъветва да си тръгвам по-бързо за България. Признавам си, че имаше моменти, в които се бях уплашила дали няма да ми направят нещо за това, че казвам истината, а не защитавам промосковската линия.
- Цинична ли ти звучи идеята, че руските граждани са по-подготвени от българите да се справят с ужаса от един терористичен акт.
- Не бих казала, че те са по-подготвени. Виж, израелците са друга работа. По време на мое посещение в Йерусалим седнах да пия кафе в едно много приятно заведение. Хората се усмихваха, пийваха кафе, изглеждаше, че всичко им е наред. По едно време забелязах, че някои от цивилните граждани са препасали автомати “Узи” на кръста.
Три часа не можах да дойда
на себе си от тази гледка
След това се замислих, че това е тяхното ежедневие и те отдавна са свикнали с неща, които на нас ни се струват невъзможни. Говорила съм по този въпрос и със зет ми, който е ливанец. Той се е родил във война, детството и младостта му са минали между оръжията. След последните разрушителни военни действия в Ливан притеснено го попитах как ще се справи семейството му. Той отвърна: “Спокойно, свикнали сме с този живот.”
- Какви според теб ще са последствията за българското общество след самоубийствения атентат?
- Трудно ми е да дам категоричен отговор на подобен въпрос. Довчера си мислехме, че при нас подобно нещо няма как да се случи. Днес хората се замислят, че трябва да бъдат по-бдителни към случващото се около тях. Животът ни е не е само лято и лимонада. Трябва да живееш с едно наум. Подобно напрежение би ме побъркало. Не мога да водя живота на един израелец. Не си представям как сутрин ще прибера оръжието си в чантата, защото на улицата ме чака смъртоносна опасност. Ние сме жизнен и позитивен народ. Това ще ни помогне да преминем леко през този ад.
- Очевидно си пътувала доста по света, а сега имаш ли подобна възможност?
- Липсват ми пътуванията, но няма как да тръгна нанякъде заради ангажиментите ми към сутрешния блок и грижите за прекрасната ми дъщеря Моника, която е на две години и половина. Чувствам се щастлива с тези си ангажименти. Професията ми е супер и не си представям какво друго бих могла да правя.
Като малка исках да стана фризьорка заради баба ми
Редовно ме водеше в нейния фризьорски салон и се опиянявах от ароматите на бои и други козметични средства. После учих българска филология и като втора специалност исках да следвам философия. Ректорът на философския факултет обяви, че съм напълно луда да се захващам с философия и така избрах журналистиката. Там избрах профил “преса”, тъй като за “телевизия” имаше страшна навалица от пищни мадами, които умират някой ден да ги дават по телевизията.
- Чувала ли си предупрежденията, че в телевизията човек бързо се изхабява?
- Нямам подобни опасения. Създала съм си защитни механизми. Не че не съчувствам на хората, пострадали по време на наводнение или земетресение. Изживявам го, но в един момент пускам бариера и не си позволявам да навляза прекалено надълбоко.
- Не страда ли личният живот от прекалената ти заетост?
- Съпругът ми е изключително разбран човек. Всичко между нас е чудесно. Единствената ми слабост е, че така и не се научих да спортувам. Мъжът ми кара ски, играе футбол и тенис, но аз не успях да възпитам в себе си влечение към тренировките. За сметка на това правя всичко възможно да запаля дъщеря ми по спортуването.
- Интересуваш ли се от клюките по твой адрес?
- Чета ги за съжаление и страшно се ядосвам. Преди време, щом прочетох една гнусна лъжа, буквално се разтреперих. Кръвното ми сигурно беше двеста на сто и осемдесет. Бясна се обадих на Вяра Анкова и обявих, че ще ги съдя до дупка. Добре, че тя има опит с подобни неща и успя да ме успокои.
- Чудно е как успяват да измислят за теб клюки, при положение че изглеждаш толкова сериозна в сутрешния блок.
- Не мога да променя строгия си израз, който може би не е най-подходящият за сутрешен блок. Сигурно се очаква от мен да съм по-ведра и усмихната, но вместо това понякога сякаш изглеждам леко темерутски. Вътрешно си налагам да се усмихвам повече, но това се получава само в първите пет секунди. Сигурно е така, защото аз самата съм много сериозен човек. Няма смисъл да се стремя към някакво изкуствено излъчване, което е много далеч от истинската ми същност.