Забавни истории с Чочо Попйорданов
Мутафчиев се крепи на капака на джипа му на снимките на “Дунав мост” и изхвърча, след като Чочо натиска рязко спирачки
Катери с шефа на артистите балконите на хотел до 6-ия етаж, защото Петър си забравил ключа от стаята
Качва София Бобчева на магаре и се залива от смях, признава я за една от най-добрите актриси
Когато умира, Иван Ласкин казва за него: “Моето сърце е обикновено, човешко, а твоето е голямо колкото НДК и е ангелско!”
"Чочо беше обичен човек. Само обич лъхаше от него. Едно голямо слънце. Не беше предател, нямаше такива наклонности. Винаги можех да разчитам на него, както и той на мен. Бяхме много близки приятели в един момент от неговия и моя живот. Човек слънце. Каквото и да ти беше настроението, той винаги можеше да ти го оправи. Имаше обаче и един малък проблем, нямаше инстинкт за самосъхранение. Скачаше, мяташе се, хвърляше се,
всичко правеше на сцената,
което се изискваше от него. Въобще не си даваше сметка, че може да се нарани.”
С тези думи големият актьор Христо Мутафчиев описа пред “24 часа – 168 истории” приятеля си Петър Попйорданов - Чочо. Той си отиде по нелеп начин, падайки от висока стена на частните боянски гробища на 5 май 2013 г.
Преди дни се навършиха 10 години от смъртта му, а на 11 юни той щеше да отпразнува 59-ия си рожден ден. По този повод на 17 май Народният театър откри изложба с незабравимите роли на сина на Иван Попйорданов.
Христо Мутафчиев допълни, че няма човек, който да не е обичал Чочо, и разказа как са се запознали: “Аз бях войник в Карлово през 1987 - 1988 г. Там се правеше фестивал на българския актьор и се прожектираха филми. Имаше и награди. Тогава бяха поканили Чочо Попйорданов, Аня Пенчева, Джоко Росич. Вечерта на площада имаше открита дискотека и аз се измъкнах и отидох да танцувам брейк. Оказа се, че бях танцувал в кръга, в който е бил и Чочо. Когато се изправих, бях застанал срещу него и
той ми каза: “Пич, много си добър”
Отговорих му: “Да, и ще ти ставам колега. Следващата година ще кандидатствам в НАТФИЗ”. След това влязох в Академията и първата постановка, в която се срещнахме, беше “Сън в лятна нощ” на Александър Морфов. Тогава му припомних как сме се запознали и постепенно станахме изключително близки приятели.”
По време на представянето на тази пиеса в друг град е една от безбройните им луди случки, които Мутафчиев и Попйорданов преживяват през младите си години.
“След едно от представленията на “Сън в лятна нощ” се прибирахме доста късно, почерпени добре – разказва със смях Христо Мутафчиев. - Оказа се, че той си е забравил ключа от стаята на хотела, която беше на шестия етаж и нямаше как да влезе. Изведнъж ми каза: “Ще ме изпратиш ли до стаята?”. Аз го попитах как това ще се случи. Започнахме да се катерим по балконите и стигнахме до неговия. Чочо натисна вратата на терасата, влезе и ми каза: “Айде връщай си се”. И така обратно се върнах до първия етаж. Беше толкова спонтанно и готино, че изобщо не сме си мислили дали ще бъде опасно. Когато бяхме млади с него, бяхме много спонтанни и каквото ни се правеше, тръгвахме и го правехме.”
В театъра и киното Чочо Попйорданов умело успявал да се превъплъти във всичко. Талантът му бил огромен.
“На сцената той беше тотален идиот – посочва Мутафчиев. - И като го казвам, влагам любов в тези думи. Както стоеше, говореше си нещо, правеше и изведнъж изчезваше. След малко се връщаше тотално променен, защото в устата си е набутал 2 топчета от двете страни на бузите и говореше по съвсем различен начин. Беше много смешен човек. На моменти такава забава падаше с него.”
Приятелството между двамата става още по-силно при взаимната им работа по сериала “Дунав мост”. Петър бил в ролята на Диаманд Диамандиев - Джими, а Христо - циганинът Ачо, бивш откачен затворник. Те били постоянно заедно, а забавните случки по време на снимките нямали край.
“Веднъж имаше една сцена, в която аз съм в двора и цепя дърва. Трябваше да видя, че
джипът, който кара Чочо, пристига
– спомня си актьорът. - Да се затичам, да го посрещна, да му отворя вратата на двора и той да влезе вътре с колата.
Да, обаче ние се разбрахме да не му отварям вратата, а да прескоча оградата, да седна на предния капак на джипката и
да влезем директно през оградата
Пълна идиотия. Аз направих това и като седнах на капака, той засили колата и много рязко спря точно пред оградата. Аз изхвърчах през нея и паднах в двора. Попитах го защо го направи, а той ми каза: “За шега”.”
В “Дунав мост” Чочо Попйорданов играе и с още един от най-добрите си приятели – Иван Ласкин. На всяка дата от смъртта и рождението на Петър той разказваше по някоя история с него, преди да почине.
“Пиша на страницата си, защото имам нужда да споделя на всички колко много те обичам! – бе посочил Иван Ласкин през 2017 г. - Сещам се, когато си сцепи главата на снимките на “Дунав мост”, как ти промих раната с газирана вода и после всички момчета ти се подигравахме, че си като отворено шампанско. Понякога тая в себе си злоба и лечението ми идва, когато в изблик на злобата ми ти моментално изскачаш пред очите ми и ми казваш да не съм такъв!
Да, ще се старая да съм като теб
Въпреки че моето сърце е обикновено, човешко, а твоето е голямо колкото НДК и е ангелско! Хем ми липсва смехът ти, хем го чувам всеки ден! Честит рожден ден! Обичам те, големи батко! Обичам те, непрежалими Петър Иванов Попйорданов!
Знаеш, че днес ти донесох руски люти кисели краставички, които ти обожаваш, и един ловен патрон, защото постоянно ми ги крадеше и си ги редеше в хола като трофеи. Пак се смях на бюста, който ти е изваял Вежди, защото приличаш на нещо средно между карибски пират и Годзила в менопауза. Смея се, любими приятелю... хубав си! Александра и Джовани изпушиха 757 438 цигари. Довечера няма да отида с другите. Ще си остана вкъщи и ще гледам или “Адио, Рио”, или “Вчера”... май и двата. Александра и Софи ще отидат, за да си играят с Катето.”
И въпреки че около датите на смъртта и рождението на легендарния актьор
всички с тъга си спомнят за него,
те никога не забравят и колко забавен човек е бил. А смехът с него наистина е бил гарантиран.
“Чочо си е Чочо. Участвах в “Царете на комедията” с него – споделя пред “24 часа – 168 истории” актрисата София Бобчева. - Радвах се много, че ще си партнираме. Много го харесвах от малка и го гледах в представления и филми. За мен беше огромен шанс да бъда с него на една сцена. И по време на скеча в “Царете на комедията” ние танцуваме и накрая аз трябва да го плесна отзад. Не знаех как ще го направя, защото ми беше неудобно. А той ме насърчи и ми каза: “Давай, давай, силно”. Така го изпрасках...,
а той беше толкова щастлив и доволен,
че после беше отишъл в Народния театър и бе говорил с мой състудент, че точно така се прави, била съм добра актриса и точно такива артисти харесвал.”
София е част и от пиесата “Пет жени в еднакви рокли”, в която Петър играе последната си роля, преди да почине.
“Там бяхме само жени и той – спомня си Бобчева. - Никога няма да забравя как дойде на първата репетиция – костюмиран, парфюмиран, с шампанско и бонбони. Каза, че му е любимо да репетира само с дами. Държеше се много елегантно с нас. Беше любезен и ни спука от смях, защото беше много забавен. И след това на всяка репетиция идваше с бонбони. Кавалер за 100 мъже. Чочо беше човек, който внасяше някакво озарение, когато влезеше в стаята. И купонът започваше. Всичко го обичаха. Имаше някаква детска чистота у него. Даже по някакъв начин ми напомня Стефан Данаилов. Имаше нещо общо в харизмата и озарението, което носеха.”
Тази пиеса я представят и близо до Варна, където е една от най-смешните случки на София с Чочо: “Пътувахме дълго време, там спахме и играехме. Аз бях в началото на кариерата си и редовно смучех валидол преди представление. Дори когато излизахме на сцената, се притеснявах да не ми стане лошо и си слагах едно
хапче в колана на роклята
Обаче тогава то беше паднало. Всичко бяха видели валидола, но се чудеха на кого е. Чочо беше разбрал, че е мой. След представлението, за вечеря бяхме в един ресторант. Цялата маса се беше наредила и аз влизам, сядам, а Чочо изкрещя: “Ей, валидол!”. Умрях от срам, но и от смях. Беше много готино и само ме бъзикаше с този валидол. На другата сутрин ми каза, че съм много луда, щом го пия това нещо и затова беше решил, че точно мен трябва да качи на магаре. И наистина ме качи и не спря да пляска магарето и то не спираше да търчи.
Чочо умираше от смях
Ние бяхме в комплекс с малки къщички и там имаше нещо като зоологическа градина. Оттам намерихме магарето. Това ми бе едно от най-любимите турнета. Той го направи незабравимо.”
София Бобчева живее в квартала, в който е живял и Петър Попйорданов. Още помни пълната улица с хора, които го изпращали: “Няма как да забравя това. Всички го познаваха и обичаха. Тогава всички бяха с цветя и вървяха по улицата, за да го почетат. Дори когато отидох да купя цвете и продавачката ме пита: “За Чочо, нали?”. Беше много тъжен ден. Той е незаменим със своя неподправен чар и лудост. В момента няма такъв актьор, няма и да има...”
Най-четени
-
Защо тази пиеса и защо точно в България? Василев да има достойнството да си отиде далеч от Народния театър
Примабалерината и балетен педагог акад. Калина Богоева, която е признат авторитет в областта на класическия танц у нас, изрази пред "168 часа" недоволството си към поставянето на пиесата "Оръжията и
-
Галерия Днес се появи моята малка и прекрасна внучка Крисия
Роди му се внучка, Сузанита ще е леля на малката Крисия Обичаният певец Орхан Мурад отново стана дядо, научи "България Днес". С внучка го зарадва Александра - доведената му дъщеря от брака му с Шенай
-
Галерия Не харесвах Живков, подслушваше ме, но вярваше на информацията от нашата служба
Предлагаме на читателите си интервюто, взето от ген.-полк. Васил Зикулов през 2013 г. - 2 г. преди смъртта му. Той е най-дълго служилият началник на военното разузнаване в България
-
Галерия Преди 80 г.: Принцеса Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна, е погубена в Бухенвалд
Гьобелс я споменава в дневника си, като я нарича: "Най-лошата кучка в цялата италианска кралска къща" Мафалда означава “могъща в битка”. Име на принцеса
-
Заради липсата на памет бяха грозните изблици пред Народния театър
Нашият проблем с паметта не е разрешен. Все още няма критична маса от обществото, която да има правилна и обективна оценка за това, което е било, и което е сега