• Кварталите в полите на Витоша са пълни със замъци, бутафорни кули и бълбукащи джакузита в градини с дръзки статуи
• Чака ни ново масово преселение – този път от големите градове към опустялата през 90-те провинция. Там вече бръмчат багерите
  

На границата между здравия социализъм и бленуваната демокрация българинът е като невинна госпожица, влязла за първи път в модерен нощен клуб. Няма представа как да се весели в разкрепостеното общество, колко от задръжките си да потъпче, за да се усети свободна и колко безобразия да направи, за да си изкара дяволите. Стъписването и претеглянето на рискове трае само до първата глътка уиски, тогава ѝ просветва! Осъзнава, че юздите са изпуснати, портретът от стената е свален, чуди се само сега каква да бъде, след като никога не е била себе си. И обзета от мощен прилив на възторг, тя се съблича по сутиен още преди да си е допила чашата.

Затова е казано “Внимавай какво си пожелаваш!” и “Много смях не е на хубаво”. Пробуждането е капан, преходът се оказва коварен като зъл магьосник, който сваля оковите, но отнема достойнството.

Обедняването през 90-те и безработицата слагат начало на масова емиграция и голямо вътрешно преселение. Хиляди хора заминават на Запад, за да рестартират живота си, а други се стичат от провинцията към големите градове.

За няколко години София започва да прилича на “Вавилон 5” – американски сериал от 1993-а. Действието се развива на самотна космическа станция, независима територия, в която мирно съжителстват всички раси в галактиката, дори и враждуващите. На една маса сядат рептили, хуманоиди, малки сиви, големи,зелени индивиди с хоботи и гладки глави, стегнати в железни брони. Напрежението кипи под повърхността във всеки кадър, точно както се случва и в столичните квартали.

В местно кафене, където до вчера е валиден познатият сленг: “Здрасти, копеле! Как вървят нещата?”, един ден те посреща преселник от радомирските села с тежко ухание и сложна дикция: “Кво ми се одзираш бе, айдук!”. Във входа на кооперацията

новодомец по анцуг зашива шамар на университетски преподавател

заради оплакване, че денонощното бичене на Весна Змиянац заглушава грамофона му с “Пролетен валс” на Шопен. Докато демократичното градско население се усети, сместа става взривоопасна.

Важно е тук да се отбележи, че падането на социализма носи всеобща радост в България с отменянето на едно от най-отвратителните тоталитарни схващания – идеята за равенството. За разлика от гражданите на Русия, които до 1861 г. са крепостни, нямат граждански права и зависят от милостта на господарите си, българите винаги са били имотни. Преди 9 септември живеят в модерна и прогресираща монархия със силна икономика и респектираща интелигенция. Затова мероприятията на социалистическата власт се отразяват по-болезнено в България, отколкото при руснаците.

Основна цел на настъпилата диктатура след Втората световна война е да заличи социалното разслоение и утвърдените обществени авторитети, за да издигне в култ работническата класа. Тя преследва, ограбва и избива буржоазията, формирана в периода след Освобождението (1878 – 1944 г.) И когато най-сетне се разпада в края на 1989-а, сред българите за кратко витае оптимистичното очакване, че знанието и талантите най-сетне ще си върнат превъзходното място, за да изградят светлото бъдеще.

Парадоксът е, че така желаната свобода не само че не утвърждава общовалидните критерии, а задълбочава диктатурата на преобразения пролетариат. Буржоазията трябва тепърва пак да се създава, но потиснатият интелектуален елит се сблъсква наново с войнстващата посредственост –

само парите задават естетиката и нищо друго

Всяка проява на новаторско мислене и ексцентричност се давят неспасяемо в крещящото чалгаджийско блато.

Пренаселването на София логично води до бум на строителството – столичани вече са в повече. Ако историците държат на красноречиви и достоверни източници за първоначалното натрупване на капитали и ерозията на ценности през 90-те, достатъчно е да изследват градската архитектура от този период. Косите ще им настръхнат от ужас!

Влезте в София откъм “Княжево” и внимателно разгледайте сградите по цялото протежение на булевард “Цар Борис Трети”. Ще се изненадате, че естети, които се подиграват на дворците на циганските барони, са построили още по-грозни и печални кооперации. Плътно наблъскани една до друга, прашни грамади с малки прозорци, тесни балкони, отблъскващо безвкусни фасади – безлични жилища в тежко и безпомощно разностилие.

По-заможните бизнесмени постъпват далновидно, купувайки и обновявайки с вкус разкошните домове на бивши комунистически величия в “Драгалевци” и “Бояна”. Безброй други паралии обаче решават да смаят света със самоукия си архитектурен размах, след като обикалят набързо централноевропейските държави, за да попият културен опит. И така се появяват замъците.

Кварталите в полите на Витоша до ден днешен изобилстват от бутафорни кули, куполи, колонади, каменни лъвове, нелепи фонтани, павирани кръгли алеи като за карети, басейни и бълбукащи джакузита сред градини, пълни с дръзки статуи и абсурдни алпинеуми.

Съпруга на прочут бизнесмен споделя през смях, че е разполагала с цяла армия персонал, но никога не успяла да изчисти триетажното им имение в “Симеоново”: “Стълбището беше в кръгла кула с високи витражни прозорци, до които не можеше да се стигне с нищо, дори с кран. 12 години живяхме там и тези прозорци никога не видяха вода и препарат. Бяха обаче съвършена реплика от някаква вила в Прованс, която мъжът ми беше снимал.” В началото на новото хилядолетие те продават въпросното “имение” и си купуват апартамент във Виена.

Друг задължителен белег за издигане в обществото са

бомбоубежищата – хит през 90-те

Намират се в основите на повечето постройки от този период. По разказите на виден актьор и режисьор някои от подземните бетонни съоръжения, създадени от вманиачени богаташи и рязко забогатели мутри, все още разполагат с всичко необходимо за посрещане на ядрен взрив: “Заклевам се, че ми показаха шкаф, пълен с русенско варено, което на две години се обновява”.

Талантлив композитор, прочут с хитовете си, живее по онова време в наследствена къща в “Драгалевци”. Всеки път, когато го посещават, гостите му са изумени от новопостроения имот в квартала му, който се налага да заобикалят.

Някаква безумна, грамадна и асиметрична приумица в жълто с малки прозорчета като амбразури, две извисяващи се кули, опасана с висок дувар. Очевидно издигната незаконно, защото липсва нормално отстояние от съседните къщи. По тесния асфалтов път край нея не могат да се разминат две коли, а камион изобщо няма шанс да се провре. Затова боклукът в квартала се извозва само един път седмично по обиколни пътища.

“Първите думи на всичките ми приятели са: Какъв е тоя с тая къща, бе?”,

споделя творецът. Обзет от любопитство, той се престрашава да разпита из квартала и му казват, че имотът принадлежи на математик от Софийския университет. Тази версия човекът убедено споделя години наред, докато един ден не лъсва горчивата истина - собственикът е с диплома от Софийската математическа гимназия, но от началото на прехода просперира с верига публични домове.

В средата на 90-те известно младо семейство се нанася в нов комплекс под Околовръстното шосе, историята им е чудесна метафора за неоправданите илюзии. Хвалят се, че архитектурата на луксозния комплекс е модерна, далеч от ширещия се кич, а предприемачът е сериозен, работил на Запад.

Дълго довършват и обзавеждат мезонета, оплакват се колко трудно се намират прилични мебели и електроуреди в софийските магазини и най-сетне настъпва денят на откриването. Цветът на градския елит е поканен на партито, журналисти, политици, артисти, каймакът на бохемата.

Първият проблем, с който се сблъскват гостите, е адресът. Кварталът няма име, нито е нанесен на картата. Налага се домакинът да чака гостите си на главния път и да ги съпровожда един по един до новия си дом.

Вечерта е дъждовна, до новия комплекс улиците не са асфалтирани и колите затъват в лепкава кал. Порталът се отваря с дистанционно, но повечето собственици са отказали да платят за такава екстра и устройството не работи. Щастливият собственик трябва да гази с гумени ботуши и всеки път ръчно да отключва портата, тъй като е направена да хлопва автоматично.

Безобразното презастрояване и хаотичното смесване на обществените прослойки,

което наблюдаваме днес, води началото си именно от 90-те, но изумителното е, че архитектурните стилове не претърпяват кой знае какво развитие през годините. Сградите продължават да се съобразяват с вкусовете и въжделенията на новоизлюпения провинциален елит. В центъра на София се издигат безброй грозни кооперации, построени в разрез със строителните изисквания. Да се чуди човек как създателите им са се подписали под проектите. Една грамада, извисяваща се срещу “Интерпред”, се оказва прекалено тежка за песъчливата почва в района и с времето бавно потъва. Като Венеция.

Тежката архитектурна безпомощност при “опазването” на старото солидно строителство се набива на очи още по-болезнено. Един от стърчащите примери е Грандхотел “София”, на чието място навремето се издига Градската библиотека. Тя е приватизирана и съборена, а първите три етажа на новия хотел са изпълнени като реплика на някогашната сграда. Но вместо изящния виенски стил днес имаме нещо подобно на Партийния дом, подпиращо тромав остъклен билдинг. И на всичкото отгоре слагат снимката му в сборниците “Красива София”.

През 90-те за коренните жители на града най-хубавите дни са дългите уикенди и ваканциите, когато новите софиянци си заминават по родните места и столицата опустява. Тогава е рай да се разхождаш и откриваш останките от очарованието на някогашната архитектура, но с времето новодошлите усядат и София спира да диша.

Сега процесът, отприщил грозотията у нас с идването на демократичните промени, е на път да завърши с ново масово преселение – този път от големите градове към опустялата през 90-те провинция. Там вече бръмчат багерите.