В Скопие има клика, възпитавана в българомразство, макар че много от нея се сдобиха с български паспорти, казва професорът пред Дима Максимова от "24 часа"

- Проф. Павлов, защо настоявате денят на избухване на Априлското въстание да се отбелязва по стар стил - на 20 април?

- Моите уважения към ръководствата на Панагюрище, на Копривщица и на много други български градове, но да се отбелязва Априлското въстание на 1 май, не е нормално.

Има сблъсък с един друг празник, който няма нищо общо с въстанието. Даже, ако се изчисли по нов стил, то трябва да е на 2 май, а не на 1 май.

20 април е знакова дата и не само за Панагюрище или Копривщица. Това е ден и на Кръвеник, и на Ново село, и на четата на поп Харитон и Бачо Киро. Става дума за една много голяма идея - за нашата революция, морална и с оръжие, която доведе до българската свобода.

Тъй като катализатор на Източната криза беше Априлското въстание.

Както казваше покойният академик Константин Косев: “С него губим сражението, но печелим войната - получаваме независима държава”. И това е факт. За първи път българският въпрос излиза широко на международната сцена.

Има акции на солидарност както в цяла Европа, така и отвъд океана, даже и в Нова Зеландия. Така че ние се превръщаме тогава в тема на деня.

Това в най-голяма степен е отражение на събитията в IV панагюрски революционен окръг, особено клането в Батак, пък и на други места. И Ботевата чета, която на практика взривява тогавашния печат с този саможертвен подвиг на поета революционер и неговите съратници.

Ние едни дати ги отбелязваме по нов стил, други - по стар стил, и става някаква пълна бъркотия. Примерно опитът да бъде прехвърлено Съединението от 6 на 18 септември, защото имаше и такъв опит, но пловдивчани дадоха отпор и си остана 6 септември.

Мисля, че за това вината е най-малко на историците. Не че и ние нямаме някаква вина, но тя е преди всичко на държавата и на нейната воля да сложи нещата в ред, включително и с националния празник.

- А откога Априлското въстание се чества на 1 май и кой го е въвел?

- Изчислено е по нов стил, неправилно. По маниера на Октомврийската революция, която в Съветска Русия се отбелязваше на 7 ноември. Тази нелепа история.
Както и с Левски, чието безсмъртие продължава да се отбелязва на 19 февруари, а той е обесен на 18, както и с Ботев.

Не искам да обвинявам никого и да раздавам някакви оценки, но нормалното е да е на 20 април и да се превърне в един от нашите официални празници.

- 147 години след героичните събития какво не знаем за Априлското въстание?

- Не се осмислят мащабите на въстанието, които никак не са малки. Те са сравнително ограничени с оглед на голямата българска етническа територия, но това, което трябва да се подчертае, е, че то се прави от местните комитети в най-голяма степен.

Без ни най-малко да отнемаме ореола на апостолите Бенковски, Волов, Георги Измирлиев - Македончето, на практика основният двигател са местните комитети, създадени от Левски и неговите съратници.

Става дума за една много сериозна традиция в подема на българския патриотизъм и волята за свобода. Друго, което не се оценява достатъчно ясно, е решимостта на въстаниците.

Битките са отчаяни, обречени, това е безспорно, но Панагюрище например в продължение на много дни трима турски генерали не могат да го превземат.

А българското командване е от Павел Бобеков, който е завършил Военно-медицинското училище, и Соколов, който случайно е попаднал там от събранието на Оборище - учител, който пък е карал Втората българска легия.

На връх Еледжик - един лагер, където са главно селяни, комендантът на София, също генерал, не може да го превземе.

При това въстаниците, които са там, са доста лошо въоръжени, предимно с кремъчни пушки, които станали негодни от падналите проливни дъждове. За разлика от Панагюрище, където има и модерно оръжие.

Същото може да се каже и за боевете в Първи търновски революционен окръг. Едно от нещата, които много се подценяват, е въстанието в останалите окръзи на страната.

Захари Стоянов е имал идея да напише четвърти том на “Записките”. За съжаление, умира много рано, но от това в том трети се вижда, че той много високо оценява и усилията на Първи търновски революционен окръг и най-вече на четите и на такива личности като Бачо Киро, поп Харитон, Йонко Карагьозов.

- Все по-често уважавани историци лансират тезата, че самите революционери не са вярвали в успеха на въстанието.

- Революционерите имат много ясен план. Прокрадва се едно мнение, че те са някакви млади хъшове, авантюристи, че не си дават сметка какво се рискува, но примерно местните дейци - това са най-богатите хора.

Двигател на българската революция е средната класа, богатата класа. Разбира се, не всички - винаги има и хора, които са колаборанти с властта, които са склонни и към предателства. Но в основата са първите хора в градовете и селата.

На въстаналите и на тези, които не са въстанали, тъй като знаем, че то избухва преждевременно. Тогава вече е модерната епоха - има телеграф, има железница и властта взема мерки.

Такива неща има в историята и на нашите братя арменци. Там също има такава феноменална жестокост, даже по-голяма от нашия случай. Има паралели и с народи като арменския, които са много по-изстрадали от нас и които винаги са били солидарни с нас, както и ние с тях.

Казвам го, защото до мен е моят приятел Карен Алексанян, който създаде Двора на кирилицата в Плиска. На 3 и 4 май в Плиска се организира втората поредна научна конференция за история, археология, архитектура.

Тя е по инициатива на Каспичан, защото старата ни столица е в рамките на тази община. Ние отдавна апелираме да се нарича Плиска - Каспичан или нещо друго, тъй като все пак заслужава място в националната памет.

В конференцията участват водещи имена - археолози, историци. Подписахме декларация 2 май - деня на успението на св. цар Борис-Михаил, да се превърне в един от официалните ни празници.

В нашия национален празничен календар доминират празниците, свързани с Възраждането и новата история, а Средновековието някак си остава на заден план. Знаем, че в Търново има такъв призив за деня на св. Димитър.

Денят на Борис-Михаил заслужава да влезе в националния ни календар, тъй като става дума за владетеля, направил това, което наричаме цивилизационен избор - приобщаването на нашия народ към християнската цивилизация - към най-напредничавата цивилизация на Средновековието.

Кирилицата е българската писменост, създадена именно в Плиска от книжовниците на цар Борис-Михаил, под неговата егида. То е казано и в житието на св. Климент, че “той жадува за такива мъже и че те за България копнеят”.

Очевидно всички са свързани с България и контакти между Плиска и мисията на светите братя е имало. Иначе защо ще копнеят за България, след като са прогонени от Великоморавия?

- Заговорихме за азбуката и за Кирил и Методий, а има ли развитие в идеята, кристализирала във ВТУ, 24 май да стане национален празник?

- Това е инициатива на колеги от всички университети. Ние направихме една кръгла маса и там стигнахме до идеята, че 24 май е един от празниците, които в най-голяма степен олицетворяват както любовта към науката, образованието и културата, така и пътя на цялото ни развитие.

И той пак е свързан с Борис-Михаил, Симеон Велики, с Асеневци. Става дума за старобългарския език и за писмеността, която сме дали на православния славянски свят.

Нашите политици, не искам да генерализирам, но много малко се интересуват от история. Не е въпрос в самоцелното вглеждане в миналото, а в това да осмислим нашето настояще и да имаме визионерски поглед към бъдещето, както са го имали средновековните ни владетели и големите национални герои.

Виждаме и какви нелепи грешки правят понякога нашите политици, когато се упражняват на тема история.

- Как оценявате настоящата ситуация в отношенията ни със Северна Македония?

- Според мен нещата се развиват в позитивна посока независимо от това, което се случва и много ни ядосва и дразни. Имаме работа там с една клика, която е възпитана в българомразство, макар че голяма част от нея се сдобиха с български паспорти.

Става дума за хора, които не бива да ни отклоняват от това, че основната маса си имат симпатии към България въпреки промиването на мозъци.

Това, което куца при нас, е липсата на ясна последователна политика. Затова от време на време се разпалваме на тема Македония, а всъщност трябва да се работи бавно, методично, умно.

В тези 30 г. пропуснахме златни шансове да помогнем на хората там. Тъй като най-голямата жертва в тези отношения са самите македонски българи.

Това, което върши управляващият елит в Скопие, до голяма степен е самоубийствено и безсмислено.

Надявам се някой ден да го проумеят. Българският т.нар. елит, особено политическият, пък и културният, също заслужава много тежка критика, тъй като ние нямаме ясна визия какво правим там.

- Какъв знак е това, че открихме съвместна изложба в Брюксел?

- Това е много добър маркер, но не бива да бъде с такива единични знаци в Брюксел. Тези изложби трябва да бъдат в София, в Скопие, в Пловдив, във Велико Търново.

Такива отделни симптоми, отделни правилни стъпки има, но обща стратегия не виждам. Примерно една Румъния с Молдова как бавно и методично промени нещата, докато ние в това отношение сме доста назад.

Най-вече трябва да бъде оставена емоцията, която е много лош съветник. Не бива да надделяват примитивни, първосигнални емоции, а да се гледа по-хладнокръвно.

Много малки стъпки, които трябва да срещат подкрепа от обществото и от държавата, това е пътят. Трябва да има сближение, побратимяване между общини.

Ето примерно община Кърджали се побратими със Струмица. Много хубаво и трябва да бъде масова практика.

За щастие, перспектива има, въпросът е да се намери подход и да не се правят случайни бомбастични стъпки, като примерно авиолиния. Не съм критик на съответната политическа сила, но не може с такива елементарни трикове да се смята, че ще има дългосрочни резултати.

Трябва да има някаква ясна стратегия, споделена от всички политически сили.

- Оптимист ли сте, че един ден може заедно за честваме Кирил и Методий?

- По природа съм оптимист. Това ще стане някой ден и дано да е по-скоро, тъй като това, което е в момента - да делим едни и същи национални герои и да ги дърпаме, както е с Гоце Делчев, е абсурдно.

Това обаче означава, че властите в Северна Македония трябва да направят някои сериозни корекции в отношението си към думата българин и към понятието България.

Изобщо към всичко, което води до безсмислени спорове дали имаме обща история, или споделена история. Очевидно е, че имаме обща история и тя е българска история. В това няма нищо обидно за никого.

Тук трябва последователност, трябва и такт, дипломация. И в никакъв случай да не се допуска да се робува на емоции и на чувство на отмъстителност.

Ние просто сме призвани да подпомагаме Македония, но и да бъдем изключително взискателни към нея. Не може да се прощават вечно на палавото дете белите, които върши.

Македония не може без България и България не може без Македония. Просто трябва да се научим да живеем заедно и да почитаме истината преди всичко.