Театралната сцена не иска да се лиши от големия актьор, който стана на 85 години

Още на 26 става директор на театъра в Хасково, след като този в Димитровград е закрит, защото целият град не отива да посрещне Тодор Живков

През април Войводата на българското кино Васил Михайлов отбеляза своя 85-годишен юбилей. Повече от 60 години той тежи на театралната сцена с присъствието си на доказан титан. И през своя личен месец няма да разочарова публиката. Големият актьор дори трябваше да играе навръх рождения си ден, 6 април, в “Енигматични вариации” на Ерик Еманюел Шмит в Театър “Българска армия”, но все пак предпочете да празнува в компанията на своето семейство - децата, внуците и правнуците. Затова представлението се измести. Тепърва може да бъде гледано на 19 април, 9 и 29 май и 6 и 26 юни.

Васил Михайлов от години не дава интервюта, но си позволи да направи изключение и да сподели някои свои мисли пред “24 часа-168 истории”. И най-важното - да ни разкрие каква е тайната на неговия дълъг и впечатляващ професионален път.

“Каква е моята тайна? Аз съм зодия Овен. Проклетият ми овнешки характер. Това е.

А по-първо аз още преди да завърша ВИТИЗ, започнах да играя пред публика. Леон Даниел поиска един студент от моя професор - Желчо Мандаджиев, който трябваше да замести Петър Златев в “Посещението на старата дама”, и той прати мен. После получих още една-две роли под режисурата на Леон Даниел, а след това ме разпределиха при Асен Шопов в закрития театър в Димитровград. Там изиграх 15 главни роли. Станах и директор на Хасковския театър за две години, когато бях само на 26. След което ми дадоха дебют във Военния театър - и така до края на света.

Така ми тръгна, а всичко, което преживях преди официалния си дебют във Военния театър, ме закали.

Вече силите ми са по-слаби и съм признателен на театъра, че ме държи още. Имам няколко представления. В едното ме замести Стойко Пеев”.

Още с първите си стъпки след дипломирането Михайлов е изправен пред сериозни предизвикателства и трябва да доказва стоицизма си. А много скоро - и да взема правилните решения от директорското кресло.

“Никак не беше лесно да бъда директор. Тогава поначало ме разпределиха в закрит театър - Димитровградския. Заради “Грешката на Авел” на Асен Шопов - една пиеса, която беше много сериозен проблем за новата власт. Закриха театъра, защото целият град не отиде да посрещне Тодор Живков. Представяте ли си? Такъв град беше Димитровград.

Когато говоря за това, се просълзявам.

Тогава се играеше една пиеса по 40-50 пъти само в града. А когато ги обединиха с Хасковския театър и стана “Драматичен театър със седалище в Хасково”, димитровградчани пишеха на афиша: “Да ви го фукнем в седалището”. И не идваха на театър. Молех им се да не бойкотират, защото рано или късно пак ще има театър в Димитровград... Вече го има, казва се “Апостол Карамитев”. Сега, когато гостувам там, им казвам поне две представления да изиграем. Но ми обясняват: “Има публика за едно и половина, ама за две - няма.” Това е ужасно тъжно.

Иначе през 1964-1967 година, когато нашият студентски курс се раздели на две, 4-5 души отидоха в Добрич, а другите 4-5 в Хасково, а после през т.нар. национални прегледи на българския театър и драматургия Хасковският и Сливенският театър взеха първите места. И се гордея с това.”

Освен в неговия втори дом - Военния театър, Михайлов е играл и в постановки в “Театър 199”, пред който са неговите отпечатъци на Стената на славата, също така е бил на сцената на Народния театър “Иван Вазов”.

Уважаваният артист е почетен гражданин на Стара Загора - града, в който е роден, макар и да не е играл в тамошния театър. Още преди сцената, киното и телевизията да го припознаят за свои, той е работил там като шлосер матричар в завод “Светлина”.

“Много съм признателен на моите съграждани за това признание. Аз съм гостувал много пъти с театрални участия. За последно на 80-ата си годишнина играх там със Стефка Янорова едно представление - “Брудершафт”.

Даже призовах да продадат представлението и да дарим 5-6 хил. лева за някой дом за деца, но те не можеха да го продадат. Играхме го без пари. Моят приятел - Дечко Колев, старозагорец, ме предупреди: “Не го пускайте без пари, ще дойдат навлеци, които за първи път ходят на театър.” И така стана. Три пъти спирахме представлението със Стефка, а тя, която също е старозагорка и много се обичаме, даже им се кара от сцената.

Носталгията към града ме влече. На всичко отгоре и малкият ми син е женен за старозагорка. Но вече моите съученици са на по толкова години, че ме е страх да ги поканя на един обяд - няма да се познаем, а като се преброим, може да е тъжно. А винаги, като ходя в града, отивам и се покланям на паметника на Петко Войвода. Той се намира точно в градината до училището, в което съм завършил, в моя квартал. Издигнат е след тв филма “Капитан Петко войвода” по инициатива на г-жа Петра Мечева, председател на Tракийско дружество “Одринска епопея” в Стара Загора, която е отговорна и за моето почетно гражданство.”

Михайлов дебютира в киното, когато е на 24 г., с епизод в “Хроника на чувствата” на Любомир Шарланджиев, в който героят на Джоко Росич му удря шамар. През годините има купища знакови изпълнения в “Края на песента”, “Басейнът”, “Хан Аспарух”, “Златният век”, “Време разделно”, “Маргарит и Маргарита”, а една от последните му изяви пред камерата е във “Възвишение” (2017 г.). Ролите на силни мъже му прилягат.

Но наистина няма човек, който да не го свързва с персонажа, чрез който се покрива със слава. Актьорът си спечелва всенародната любов с главната роля в 12-серийния телевизионнен игрален филм “Капитан Петко войвода” на режисьора Неделчо Чернев по сценарий на Николай Хайтов. След успеха на продукцията е посрещан из цялата страна като национален герой. За образа на войводата са пробвани много актьори, но самият Хайтов още щом вижда пробите на Михайлов, отсича: “Той е!”

“Винаги така се случва, когато нещо бръкне дълбоко в хората. Как стана? Неделчо Чернев, бог да го прости, решава да прави тази малка книжка на Николай Хайтов за Капитан Петко войвода. За разлика от много наши герои и исторически личности за него има две биографични книги. Едната си е писал той, другата са му я писали. Та Чернев решава да прави сериал за него. Тогава аз бях изиграл Ибрям Али в “Краят на песента”, също по Хайтов. Бях си постлал, че мога да играя такива личности - родопчани, които са помъчени.

Прочетох малката книжка... В първата част нещата са елементарни и информационни, но във втората Хайтов гази в много дълбоки води. Сега виждам, че нещата са неизлечими. Проблемите - нашите, българските. Проблемите на националния ни характер. И все едно че сега е писано това. Това ги бъзна българите тогава. Хайтов просто хваща националния български характер. Колкото и да боли, това е една истина. И когато тя е едно заболяване на нацията, неизлечимо, боли, но хората ги вълнува. Винаги е било така. И сега като ми се обадят и ме питат: “Войводо, какво ще правим сега?” И викам: “Взимайте пушките, бягайте в гората и почвайте! Мен не ме закачайте, защото вече съм стар!

Аз избягах от политиката.”

През 1990 г. Михайлов е избран за депутат в VII велико народно събрание. Отказва да получава заплата като такъв, защото заявява, че пари за идеи не взима.

“Разбрах, че съм сбъркал, защото политиката е много мръсна работа. В онзи смисъл, че засяга цялото българско съсловие в съдбата и проблемите му, а там човек трябва да е много печен като специалист и да мисли много за държавното, за народа. И когато разбрах, че съм сбъркал, се оттеглих, защото тогава и Радичков, и поетът Валери Петров избягаха веднага. Не знам колко сме били от страната на БКП тогава, но то друго нямаше. Помня, когато тръгнах в моя район да обикалям, ми викаха хората: “Ела да те прегърна, че няма да те видя повече.” И така стана.

Веднъж в едно селище трябваше да говоря, имах няколко души настойници, които следяха как се справям. Изведнъж чувам как един от тях казва: “Той не говори това, което партията иска.”

“Ела тука - му казвам. Защото аз имах самочувствието на посочен от народа. - Ела кажи на микрофона какво не казвам аз, ти какво обещаваш. Нали, като им обещая, аз отивам в Народното събрание, не ти.

И трябва да изпълня всичко, което съм обещал”. Такъв съм си аз. Затова избягах. Разбира се, не напуснах, защото щеше да е предателство към тези 53%, които гласуваха за мен, подписах конституцията, но се отдръпнах.”

Няма национална награда, с която Михайлов да не е удостоен, като най-титулувания ни актьор. Той дори си позволява да откаже “Икар” на Съюза на артистите в България за изключителен пример към българския театър в знак на протест за всичко, което “не се случва в българския театър”. Големият актьор е и сред учредителите на фондация “Аскеер”, която връчва едноименните годишни награди.

“Отказвал съм награда от Съюза на артистите - да. Да ми простят хората, които се мъчат в тези творчески съюзи. Те едно време бяха измислица - купена от Съветския съюз. Чрез тях политиците да държат под око и под тояга творческата интелигенция - писатели, артисти, художници. Това е идеологията на всеки строй. Нашите хора държаха на това - от там ни бяха званията, от там на Асен Шопов му спряха пет спектакъла и Леон Даниел също страда от тях. Правителството ги създаде, за да държи най-будната част от обществото в своите окови. Затова не ги уважавам. Демагогия. Остаряла история.

И сега продължават да съществуват, но не вършат никаква дейност. Трябва да бъдат профсъюзи. Да бъдат окей и да са инстанцията, която може да противостои даже на законодателство и т.н.”

Бунтарска кръв тече във вените на Васил Михайлов, чийто бащин род е от Одринска Тракия. Фамилията на баща му, който има 12 братя и сестри, е Чинаров, на гръцки Чинаридис, но когато се установява в България, взема името на дядо си - Михайлов. В гръцкото партизанско движение актьорът има трима-четирима първи братовчеди, които са убити.

“Разпиля се целият ми род по цялата земя. Космополитен стана светът. Което аз на края на живота си не одобрявам. Някога поне се пазеше някаква карантина между нациите. Смесихме си всичко вече, а се оказа, че светът не е готов за това. У нас стотици села са изоставени - младите са в чужбина, а старите са измрели. Чух наскоро един човек да казва по телевизията: “Ало, българи, градовете не могат да съществуват без селата.” И се уплаших.”

Днес уважаваният артист е заобиколен от своето обично семейство. Със съпругата му Гергана Михайлова, журналист и писател, се радват на внуци и правнуци. В дома им за всички малки и пораснали техни наследници героят е един.