“Кино се прави или со паре, или со другаре! Ние паре немаме.” Бюджетът на лентата е едва 450 000 лева

Проф. Георги Дюлгеров, един от майсторите в българското кино, осъществи своя половинвековна мечта, като засне филма “Записки по едно предателство”. Режисьорът предлага на зрителите своята интерпретация на революционера Георги Бенковски (Пламен Димов) и ангажира вниманието с психологията на предателя чрез човека, който го вкарва в капана на смъртта - дядо Вълю (Ивайло Христов). С чувство за дълг към историята и като ненадминат познавач на “Записки по българските въстания”, Дюлгеров оживява на големия екран и първия историограф на Априлското въстание Захари Стоянов (Иван Николов), позовавайки се именно на неговия труд в работата по своята лента.

“Записки по едно предателство” бе прожектиран в рамките на “София филм фест”, а през есента се очаква да има своята редовна премиера на големия екран. Филмът излиза в момент, когато историческите продукции в България са силно критикувани и не се харесват на зрителите. Дюлгеров още с “Мера според мера” доказа, че е еталон в режисирането в този жанр. Сега отново показва как е възможно с малко пари, без излишен патос, а с кривиците и правиците - да се прави историческо кино.

- Г-н Дюлгеров, може ли да се каже, че последният ви филм се ражда от вашия гняв и яд?

- Да. Преди години гледах предаването “Стани богат”, в което един учител по география не знаеше как е умрял Бенковски и въобще не знаеше много за него. Това много ме ядоса. Аз съм архивар по дух. Мисля, че една от големите беди на българите е, че имат къса историческа памет. А тези, които се опитват да се върнат към историята, много често или се отклоняват към лъжливо патриотарство, или изпадат в отрицание. На мен ми се ще, ако ще се говори за историята, да се говори диалектически - така, както Захари Стоянов го е правил в “Записки по българските въстания”.

- Колко време сценарият чакаше своя момент?

- Тази тема я милея от 1975-а. Тогава щях да правя филм по сценарий на Боян Папазов “Да отвориш рана” - за Бенковски, за въстанието. Но успоредно се снимаха “Записки по българските въстания” в телевизията и на началниците им се виждаше еретично да има двама Бенковски. А нашият Бенковски щеше да е Руси Чанев! Те казаха: “Не, не може.” Това ми причини жестока травма. 

И когато видях този учител по телевизията, се върнах към един от най-драматичните моменти в “Записките…” - срещата на Захари Стоянов с предателя дядо Вълю. Написах сценария, кандидатствах в НФЦ, не мина. Намериха се умници в комисията, които решиха, че не е необходимо. Преглътнах го, стоик съм. Един ден БНТ обяви конкурс и реших да се явя. И слава Богу. Сега това е моя сбъдната многолетна мечта. Не се залъгвам, че това, което съм направил в този филм, е мотамо Бенковски. Това е моя интерпретация на това, което Захари е написал. Така си го представяме заедно с великолепния актьор Пламен Димов. Но това не е паметник на Бенковски.

- Може ли с малък бюджет да се направи изпипана историческа продукция?

- “Кино се прави или со паре, или со другаре! Ние паре немаме.” Така се шегуваме в гилдията. Много добър екип се събра за филма. На принципа на безкористността. Наистина бюджетът е малък - 450 000 лева, като 75 000 дойдоха от НФЦ, а останалите - от телевизията. Малко е, като се има предвид, че един обикновен нискобюджетен филм получава към половин милион, а за нормален бюджет се смята над милион.

Тарифните ставки на телевизията са ниски. И когато продуцентът Владимир Андреев започна да говори със сътрудници на всякакви нива - мнозина казаха “не” за тези пари. Но други казаха “да”. На едни им хареса идеята, други казаха: “Аз съм приятел на Дюлгеров”. И така се събра един страшно сговорчив екип. Освен всичко, когато започнахме да снимаме, както се пошегува художникът Георги Тодоров-Жози: “Господ горе на небето чете нашите дневни програми и ни назначава необходимото време”. Като например за епизода с мостчето над реката. Снимано е на Черни Вит. Отиваме там през април - реката бурна, намерихме точното място. Няколко седмици по-късно през май - пресъхнала. Какво да правим? Паника. По-нагоре от мястото има ВЕЦ. Договорихме се да ни пуснат водата. На следващия ден заваля дъжд. И когато отидохме, имаше бурна река - нямахме нужда нито от ВЕЦ, нито от нищо. Много ни провървя. Заснехме целия филм за 24 дни.

- Този филм излиза именно сега, когато историческото кино е доста силно критикувано. Филмите на Максим Генчев за Левски и Ботев бяха доста зле приети от зрителите. Сериалът “Войната на буквите” също получи негативни оценки, който, макар че се позовава на художествен роман, залага на исторически личности. Според вас защо в този жанр е толкова трудно да се задоволят потребностите на публиката?

- Темата е много дълбока. Много филми се опитват да разкажат за историята като илюстрация към някаква читанка по история. И назад в миналото, ако се върнете към 70-те и 80-те, беше същото. Към историята трябва да се подхожда с мисъл кое от това, което разказваш, е важно и значимо за сегашните хора. Това ме води мен. Във филма има темата за предателството, за свободния човек и за роба - неща, които вълнуват хората и днес. Уви, от това, че ние не сме си освободили духа, произтичат доста от бедите на нашето време. Та това е необходимо за един исторически филм - да гледа диалектически към темата. И Захари го казва в предговора на “Записките...”: “Що ми е на мене да разказвам, ако аз не се надсмея тук-таме”. Тоест да разказваш с ирония, с чувство за вина даже, но и с добронамерено чувство.

- Зрителите най-вече се дразнят от речта на героите, от езика, който често им звучи неестествено. Вие още в “Мера според мера” залагате на македонски диалект. Така изпреварвате дори Холивуд в търсенето на автентичност по този начин. Колко е важен езикът за една историческа продукция?

- Това страхотно ме занимава. Много обичам да говоря на студентите за езика и започвам лекциите си с цитат от Вим Вендерс по повод “Криле на желанието” (“Небето над Берлин”). Когато го питат: “Какво е за вас немският език?”, той отвръща: “Немският език за мен е чувството за Родина! Аз много свободно се изразявам и на френски, и на английски, но там съм повърхностен. В немския съм дълбок. Всеки език има свое мисловно скеле”. Това е прекрасно. То определя начина на мислене на нацията.

Не може да правиш филм за македонската земя и да говориш на литературен български - по друг начин звучи онзи, той е напевен. Да не говорим, че езикът сам по себе си е мелодия, той е част от звуковата партитура на филма, част от музикалното решение. Черпейки от “Записките...”, не съм своеволничил, макар че малко опростих речниковия запас на Захари Стоянов, за да е по-разбираем. Ако бяхме прекалили с архаизмите, нямаше да се разбере. Даже Ивайло Христов ме питаше: “Жоро, какво е това каяфет”. Викам: “Дередже”. Запазихме неговия словоред и лексика обаче... Захари говори на котленски диалект, Бенковски на копривщенски, а дядо Вълю на тетевенски. Така Владимир Жобов, великолепен учен, всичко това го натъкми - затъмни гласни, сложи ударения и т.н. Като ученици ходеха при него актьорите, той ги учеше да говорят и провеждаше с тях репетиции. Бяха адски впечатлени. Ние не можем да постигнем говора на XIX век, но да загатнем, да се доближим, да отворим вратичка - сме длъжни.

- Вие опасявахте ли се, докато снимате, че вашият Бенковски може да не бъде приет добре? Че в представите на хората може да живее различно?

- Разбира се, че се притеснявам. За пръв път рискувам да направя по-директен исторически образ. В “Мера според мера” се скрихме зад Дилбер Танас. И Гоце Делчев, и Яне Сандански се мяркаха, доколкото Дилбер Танас се е срещал с тях и каквото е видял от тях. Не претендирахме за изчерпателност. Тук преди всичко се опрях на Захари. Измъкнах неща, които са характерни за Бенковски. Представяхме си го с Пламен. Как след погрома на въстанието той се отчайва. За началната част се притеснявахме да не е твърде патриотарски. Но Захари пише, че Бенковски е бил голям актьор. По време на речта на Оборище той маха с ръце, къса си ризата и т.н. Дотам не стигнахме, но това ни даде свобода и отношение към образа. Такова е, ако някой каже, че не е, да вземе и да прочете книгата. Има всякакви приказки по повод историка Захари Стоянов, но писателят Захари Стоянов е нещо, с което трябва да се гордеем. За мен това са двата еталона как трябва да се разказва историята - Захари Стоянов и Симеон Радев. Те го правят с кривиците и правиците.

- Кой герой ви е по-скъп - Георги Бенковски или Захари Стоянов?

- Всеки обича децата си еднакво. Но що се отнася до Захари, и при него имаше голям риск. “Записки по българските въстания” от 70-те наложиха Стоян Стоев като него. Той имаше невероятна прилика и беше много близък до тази общоприета представа за овчарчето от Медвен, простоватият човек, който се присламчил към апостолите. Това клише исках да разруша. Това беше задачата ни с Иван. Дайте си сметка. 1886-а година е. Захари вече е извършил Съединението, той е депутат, приятел на Батенберг, след малко ще стане председател на Народното събрание и само още три години и ще умре. Това може ли да е ординарен човек?! Това е човек с дълбок интелектуален потенциал. Другото, с което много се гордея, е разкритието как изглежда той през 1876 година. С тези дълги коси. Това го открих в “Записките...”. Той, миличкият, за себе си много малко пише. Четох под лупа. След Старозагорското въстание той се крие, а когато на Нова година приятелят му го завежда в едно немско семейство да празнуват, пише: “Г-жа (еди-коя си фрау) като ме видя с дългите като на дякон коси, много се изплаши”. И стигам до въстанието и прочитам: “Няколко дена преди това извикахме фотограф да ни заснеме и берберин да ни обръсне, защото щяхме да мрем”. Край. Отрязаха му косите. Не се отчайвам. Чета моята любима част за затворите - гениална. И откривам: “Един черкезин ме хвана за дългите коси и започна да ми усуква главата да ми показва как ще ме коли”. Ето, с такава коса е бил до края. Което оправдава обстоятелството, че са го взели за циганчето Джендо, когато казва, че е овчар и говори на цигански.

- Открай време ли именно “Записки по българските въстания” са най-големият ви извор на вдъхновение?

- Не можех този филм да го направя без тях. Всеки път, когато ме питаха нещо, ги отварях. Защото режисьорът е човекът, на когото задават много въпроси, на които той знае част от отговорите.

- За ролята на дядо Вълю изобщо имали ли сте предвид някого другиго освен Ивайло Христов?

- Ивайло ми е приятел. Има добри артисти, но той е 100% съвпадение. Руси Чанев би могъл, но не е на тази възраст. Друг мой любим актьор е Иван Бърнев, но той пък е по-малък.

- Кое беше най-предизвикателно по време на снимките?

- Много помогнаха едни хора, които се обединяват в разни сдружения. Към тях, признавам си, се отнасях пренебрежително. Понеже искахме да ушият истинска униформа на Бенковски, на ръка от истински шаяк, художникът ми намери един шивач - Иван Гърбача от Пловдив. Именно той започна да ми говори за сдружение “Хайдути”. Разбирам, че всички са си направили истински костюми, че имат истинско оръжие. Викам: “Момчета, елате във филма”. Дойдоха и те, и от “Традиция”. На Оборище, когато снимахме, ги питам: “Момчета, може ли, като свърши попа, вие да гръмнете?”. Да видиш какви възгласи: “Ма ние затова сме дошли!”. Като извадиха тези патлаци и запердашиха.

Страхотно помогнаха, бяха и критични. Идва един от тях и ни пита какъв е този револвер, който сме го затъкнали в пояса на попа (Цветан Алексиев). Съвременен бил. Аз му обяснявам: “Извинявай, ама ние сме беднички. Това намерихме в Киноцентъра.”, “Не може с такъв”, кара ми се. “Аз ще ви дам.” Донесе автентично оръжие човекът, дойде в Рибарица и Тетевен с пушки и с всичко. За идеята. От чисто сърце. Само попът да е автентичен. В Копривщица ни пуснаха безвъзмездно в къщата, където снимахме. Кметицата и шефката на музеите, ни съдействаха. Кметицата на Рибарица също много ни помогна, както и кметицата на Черни Вит.

- Макар че дядо Вълю е помилван от Захари Стоянов, смятате ли, че най-непростимото нещо е предателството?

- Той го пожалва. Много харесвам финалната сцена, в която дядо Вълю тича след коня му и той не се обръща. Ивайло Христов направи шест дубъла на 60-години. Отсечка от половин километър, а Ивайло тича след един електрически автобус. Викът му увисва във въздуха: “Простете ми, простете!”. Ние, зрителите, трябва да решим дали ще му простим. Дядо Вълю действително цял час е тичал след тях и е крещял. Финала на този филм, на тази маса (в кафенето на архитектите), с Ивайло още при първия ни разговор го решихме. Както е казал Антон Павлович Чехов: “Който напише финала на една драма, вече е написал драмата”. Имам проект, отново за темата за предателството, който връща към 50-те години на миналия век. За жена, която е внедрена в горянска чета. Те вярват като на сестра, а тя ги предава. Занимава ме много да изследвам психологията на един предател - какво се случва и какво възмездие получава. Това е проект, над който работя от миналия век, дано се стигне до снимки.

- Всяка нация ли трябва да помни както славните си подвизи и личности, така и паденията си и недостойните хора?

- Абсолютно. Финалният монолог на Захари не е казан там на тази среща, но го има. Още навремето, като се срещах с разни народопсихолози, и много ме вбесяваше, щом се стигнеше до това, че всички предатели са българи. Но когато Захари Стоянов влиза в затвора, от 300 души там, които го познават, никой не го предава. Това не говори ли достатъчно?! Предатели са робите, които нямат съзнание, че са българи. Тези, които са пожелали да си освободят духа, те са българите вече.

- Какъв ефект искате да постигнете с филма?

- Който не е чел “Записките...”, след това да седне и да ги прочете. Струва си.

- Кой е най-важният урок за професията, който искате да предадете най-вече на студентите ви?

- Всеки курс го започвам с това: “Бъдете верни на себе си, не се поддавайте на масовата психоза да се харесате на зрителите на всяка цена и да правите “уж зрителски” филми. Вижте какво има във вас и какво искате да кажете”.