- Рут, наскоро спечели наградата за певица на годината на БГ радио. Как се почувства след това признание?
- Изобщо не го очаквах и се изненадах много. Беше толкова готино! Зарадвах се. Многото труд, който полагаш, за да изкараш албум и въобще нещата да се случват по малко по-различен начин, в крайна сметка даде резултати и показа, че дори и изпълнители, които не са стриктно поп, могат да получават такива награди.
- Широката публика те познава от "Мюзик айдъл". Това ли беше трамплинът за теб?
- Отпаднах много рано и не съм влизала в самия формат на това предаване. Там пеех парчета, които извън сцената правех по същото време и с моята банда - тези на
Ерика Баду, Джеймс Браун и Кристина Агилера
Не успях да вляза в машината и да бъда форматирана по някакъв начин, каквато е работата на тези предавания.
- Т.е. ти си против тези риалити формати?
- Не съм против самите предавания, а против това, което проповядват те в България. През последните години музикалното риалити се изроди. То тръгна като идея да намира таланти и да ги представя. Началото на тези формати беше още през 2003 г., когато Слави Трифонов си търсеше беквокалисти. В един момент, като се усетиха, че това е рейтингово и дава резултат, започнаха да го експлоатират. Но когато спря да е продуктивно само с музиката, трябваше да използват други методи, като това да го правят скандално, и то пожълтя.
- Затова ли се радваш, че не стигна до финала?
- Не бих казала, че изобщо ме интересува докъде съм стигнала, защото никой от другите изпълнители, дори и от тези, които са печелили предаването, не е имал по-сериозна успеваемост, за съжаление.
- Какво се случва с тези таланти след края на предаванията?
- Повечето победители издават един албум. Получават трамплин, бърза слава, която трае няколко месеца. След това много от тях се завръщат към това, което са правили, преди изобщо за влязат в музикалния формат. Голяма част от тях работят в пиано барове, други дори не се занимават изцяло с музика, което е жалко. Ти ставаш много известен за много кратко време. След това една музикална компания, която вземе правата ти, те експлоатира за известно време, след което те връща в изходна позиция... което е грозно. От друга страна, жалко е за хората, които възлагат големи надежди подобен формат да ги направи много известни.
- Какво е обяснението ти за този абсурд - музиканти, които са се превърнали в народни любимци, да потъват в историята така бързо?
- Тези хора са много добри вокалисти, но не са музиканти, не са хора, които създават музика. Вземат ги, защото са многофункционални, могат да пеят различни стилове от поп, през народно до рок, но нямат строга идентичност. Когато печели някой, той в повечето случаи не е най-уникалният, а може би най-симпатичният. А един музикант трябва да има нещо запомнящо се в себе си,
в характера и презентирането си. Голяма част от тях не могат да изпеят нещо тяхно. Те са свикнали да правят кавъри. Музикалните компании им налагат много големи рестрикции и те не могат да направят почти нищо сами. Това е порочен кръг.
- Защо според теб българската музика не може да пробие в световен мащаб, както се случва с някои румънски продукции в последните години?
- Българската музика... в последно време не се създава много такава. Наложено е мнение, че у нас е много скъпо да се прави музика, което не е вярно. Човек, като има идеи, намира и начини. Говори се, че е скъпо да се запише едно парче. Цената на студийното време варира от 20 до 50-60 лева за час. В чужбина цените са между 60 и 90 долара в готини студия с аналогови машини. Хората по някакъв начин се извиняват, че не правят музика с високата цена. В същото време има страшно добра българска музика. Невероятна. Банди като Phuture shock, Panican Whyascer, "Пиромания" отпреди години, Скилър, който е световен бийтбокс шампион. Невероятно талантливи хора, на които им се обръща малко медийно внимание, защото не са достатъчно провокативни и няма нищо жълто около тях.
- Единствено медиите ли са виновни, че изпълнителите ни не успяват да пробият дори на европейския пазар? Румънците правят комерсиални неща, но продават...

- Те продават еднодневни хитове. Ние имаме хора като Кинг, One tousend names и Кух. ова са трима диджеи и продуценти, които от сряда до неделя са в най-големите музикални столици в Европа. Кух има турнета в Австралия и Щатите, работи с някои от най-големите дръм енд бейз лейбъли и къде чуваме за този човек и неговите успехи? Кинг - Страхил Велчев - виждам името му с огромни букви из цял Амстердам. Друг пример е синът на Петър Славов от ФСБ, който е завършил в Бъркли. Гледала съм го в най-големия клуб за джаз музика, където влизат само и единствено легенди. Мечтата на всеки музикант е да постигне това, което той е направил. Обикаля целия свят и свири на най-добрите места. Направих парче с един френски продуцент, което влезе в World chart express на MTV и седя там 8 седмици. Когато живеех в Холандия, влязох в един магазин и това парче звучеше вътре. Въртяха го по радиостанции, но за успеваемостта на песента не се чу нищо.
- Освен в Холандия още като дете си живяла в държави като Бахрейн, Индия, Тайланд. Кое от тези места те е впечатлило най-много?
- Баща ми беше треньор в тези държави. Най-дълго съм живяла в Бахрейн, но
престоят ми в Индия ми се струваше най-продължителен Имам толкова много спомени, това е страшно богатство, за което съм благодарна на Господ, че съм се родила в такова семейство и съм пътувала още от малка. Един ден реших да си подстригвам бритона, но го поскъсих твърде много и се наложи баща ми да ми обръсне главата. Заприличах на момченце. Имах страшно много приятели индийчета, на които пеех на български. Спомням си, че постоянно ходех да тренирам гимнастика, нахалствах, защото много исках да се занимавам с този спорт, който не ми се отдаваше особено. Въпреки това редовно влизах в залата, покатервах се на успоредката и останалите уреди и след това не можех да сляза. Баща ми имаше един приятел руснак, който беше треньор по самбо. Влиза той веднъж в залата и ме вижда, вкопчена в уреда и викаща: "Помогите! Помогите!" Той седи и ми се смее и дори не идва да ми помогне. Вероятно съм изглеждала адски нелепо, защото той се заливаше от смях.
- Вярно ли е, че емирът на Бахрейн ти е носил лимонада на плажа?
- Да. Спомням си, че той много ни харесваше с брат ми. Били сме много сладки, особено брат ми с неговите огромни сини очи. Майка ми разказва, че в Бахрейн всички са се разтапяли, като ни видят. Емирът много ни е харесвал и ни е носил миринда на плажа. Просто много са ни харесвали.
- Спомняш ли си дебюта си пред публика?
- Бях на 9 години. Случи се на 125-ия етаж в един хотел в Тайланд. Не знам откъде ми скимна да го направя. Може би, защото преди това ходих на курс за манекени и модели. Сега това изобщо не ме блазни, но тогава посещавах този курс и почти всеки път, като излизах на сцена, танцувах и пеех. Спомням си, че с баща ми бяхме на някакво събитие, където имаше певица, но аз реших, че много искам да изляза и да пея. Имах страхотна сценична треска, но и огромното желание да го направя. В акъла ми вървеше: "Това
ако не го направя, ще съжалявам цял живот...”
 - След това изпълнение продължи с музика...
- На 15 бях в Ню Йорк. Имах много готин мениджър, който ме запозна с един англичанин - Мартин Брайли, писал парчета за Джъстин Тимбърлейк и Елтън Джон. На 17 г. фондацията на Стиви Уондър ми даде стипендия за академията в Лос Анджелис, която се помещаваше в Кодак Тийтър. Учих там 6 месеца. По-късно заминах за Холандия да уча медии и комуникации в Утрехт, кандидатствах в Консерваторията в Амстердам, но първата година не ме допуснаха до изпити заради проблем със записите ми. След това ме приеха, но не записах, защото не беше специалността, която исках. Тази година отново ме приеха, но не знам дали ще се запиша.
- Научи ли правилните уроци на всички тези места?
- Всъщност най-големите уроци, които съм научила, са били тук, в България. Как да събереш една деветчленна банда и да можеш да я презентираш. Много по-лесно е, като си сам, но е по-истинско и готино, когато свирите с музиканти на живо.
- Чувстваш ли се звезда?
- Не, такова нещо не съществува. Има известни личности, които водят нормален живот като всички останали. Любимият ми актьор Едуард Нортън казва, че ако се наложи някой ден да спре да се вози в метрото на Ню Йорк, ще се самоубие.
- Все пак си разпознаваема, спират те хора...
- Да, много пъти се е случвало. Миналата седмица ме спря една по-възрастна жена в супермаркета, която ми говореше на "вие". Беше страшно учтива и каза: "Много ви харесвам. Вие сте страхотна. Имате невероятно излъчване." Стана ми много мило, защото тя е от друго поколение и може би татуировките и визията ми като цяло вероятно  се струват прекалено провокативни. Наясно съм, че има много хора от това поколение, за които е неприемливо момиче да има татуировки по ръцете. Много ми стана мило, че има и такива, които го възприемат и го смятат за нормално, чаровно и красиво.
- Някой друг фен, който те е впечатлил?
- Последната година направихме три турнета, като последното беше в 13 града и беше абсолютно пълно навсякъде. На всички турнета се продават албуми, които разписвам. Имам желание да напиша нещо на хората, които ги купуват, от сърце. Срещнах страшно много хора. Десетки хиляди... В Сливен имаше един Генчо, който ходеше бос. Това беше човек с разсъдъка си, но беше бос. Снимаше с фотоапарат през цялото време и в един момент се качи на сцената и ни целуна по челата. Беше страшно забавен, не можех да повярвам какво се случва. На тези концерти идват много готини хора. Във всеки град се изсипват модерно мислещи хора, които би ми било приятно да ги срещна някъде. Това е адски ценно, че имаш публика, която харесваш.
- Мислиш ли, че славата може да те промени?
- Не. Изобщо. По някакъв начин съм усетила как в чужбина могат да ти се случат нещата. В България усетих какво е да станеш известен за една вечер - буквално. След първия пърформанс в "Мюзик айдъл", който явно е бил много гледан, защото, като вървях по улиците, всички ме зяпаха. Качи ме таксиметров шофьор, който ми каза: "Извинявайте, вие приличате много на Рут Колева. Случайно да нямате нещо общо?" След като мина "Мюзик айдъл", това се случи с всички участници не само в този формат, хората ни забравиха
Всичко отминава и много от участниците не могат да го преживеят. След като отпаднах, за мен спря да се говори, и то в момент, когато още не бях усетила какво е да те познават. Тогава видях как на много хора им се вдигна самочувствието жестоко. До такава степен, че довчера сте били заедно, но след като си отпаднал, не си на едно ниво с тях, вече си по-нисш по някакъв начин. Което е много грозно. Има много талантливи хора, които ходят по тези формати, но тази бърза слава действа унищожително за голяма част от тях. Най-важното след отпадане от такъв формат е да успееш да се съхраниш, за да можеш да направиш нещо след това. Ако очакваш всичко да ти е на тепсия, в България това не се случва. И никога няма да се случи. Хора като Графа и Мария Илиева, които са успешни артисти, имат лейбъли и са критерий за успял поп изпълнител, при тях нищо не е на тепсия, те работят усилено през цялото време. На изгряващите звезди трябва да им е напълно ясно, че нищо не става лесно. Тази награда, която съм я взела... не е изобщо лесно да издадеш албум и да направиш всичко сам. Не може да очакваш, че някой друг ще ти върши работата просто защото ти си талантлив.
- Има ли нещо, което не би жертвала в името на музиката и кариерата?
- Достойнството си. Наскоро срещнах учителката ми по пеене, при която ходех на уроци в Пловдив с влака два пъти в седмицата, когато бях на 14 г. Тя ми каза: "С ината си и с желанието да правиш нещата по твоя си начин -
отне ти много време,
но ето че се случват"
Човек може да си проправи пътя сам, но трябва постоянство и целенасоченост.
- На 20-годишна възраст баща ти Неделчо Колев, който е световен шампион по вдигане на тежести, е обявен за "Спортист на България". На същата възраст ти получаваш приз "Жена на годината в музиката". Има ли други прилики между вас?
- Много. Много сме дисциплинирани. При спортистите като него е повече амбиция, докато при мен е целенасочено. Не съм амбициозна нещата да се случват на всяка цена. Искам да се случват по различен начин и действам в тази посока. Баща ми на 16 г. е станал заслужил майстор на спорта. На мен на същите години ми дадоха стипендията в Щатите. Вървят ни по подобен начин нещата с успехите.
- Малко хора знаят, че имаш брат близнак. Приличате ли си с него?
- Не. Той се занимаваше с екстремни спортове, караше професионално сноуборд, но получи неприятни травми и в момента се готви да кандидатства в НСА. Той умее да пише страшно добре. Приличаме си единствено по маниери. Той дори слуша различна музика, но идва на всичките ми концерти.
- Участвала си в "Евровизия". Смяташ ли да опиташ отново след време?
- Не. Има хора, за които този конкурс е добър. На Поли Генова например това й беше мечта. Беше и трамплин за нея. Цялата организация и избирането на песен на "Евровизия"... не мисля, че ще се справя добре.