Един човек беше млад, някога. Тогава се случи така, че той се влюби много в една красива деветнадесет годишна девойка. Тя беше със зелени очи, руса коса и асиметрични леко зеленикави зъби. Девойката обаче, не беше влюбена в него.

Съдба! Няма какво да се направи.

Постепенно и двамата престанаха да бъдат млади, всеки по своя си начин и техните пътища се разделиха, както обикновено се случва. С различни танцови и грациозни стъпки и подскоци, особено красавицата, еха!, преминаха те през меандрите на онова всеобщо мероприятие, което при социализма наричаха живот. Вече недалече от неизбежният му край, се срещнаха почти случайно.

Някакъв общ познат пенсионер ги събра по негово настояване. Срещата стана в едно бедничко кафене с две маси, недалече от центъра на града. Бяха станали грозни, с множество бръчки и целите бяха обрасли с хаотични бели коси. Не бяха с много добре подредена външност. Той обаче я беше запечатал в паметта си и се развълнува, когато я видя. Тя гледаше недоумяващо кой е този човек. Не можа да го познае. Човекът се ядоса, защото той беше някогашният влюбен, а тя беше онази, която беше влюбена не в него, а в един друг. Накрая, човекът не издържа и проплака огорчен и ядосан:

—Как може да си толкова тъпа, бе? Не разбра ли, не помниш ли, че тогава толкова те обичах ?

Тя с увехнали очи, поради напреднала остеопороза и отслабнал слух, не долови точно думите му и отвърна хрисимо:

— Ко каза̀…?”

Тя беше от град Търново.

Бившият влюбен се качи на влака за София и по пътя към гарата заплака. По бялата му брада се стичаха сълзи. Плака дълго и неутешимо чак до гара Мездра и после спря да плаче.

Така е в живота—влаковете имат своето разписание.

*От фейсбук