-  Отидох в залата да кажа “не”, а казах “да”. Стъпих на кантара и си казах: “Стойке, кой те рита по задника да казваш, че ще се връщаш, това са цели 9 килограма надолу”

-  Почувствах се като обрана, след като прекратиха олимпийската квалификация

- По време на карантината избутах всички мебели встрани и освободих 6 квадрата у нас, за да тренирам. Тичах по стълбите от 6-ия до 1-ия етаж и обратно. Прескачахме през прозорци, когато запечатаха залите. Исках да живея в залата на “Локомотив”,за да може да тренирам

“Като чух “Несломимите”, в главата ми на момента изскочи едно име - Стойка Кръстева!” Това заяви президентът на Българската федерация по бокс Красимир Инински. И на мига ни пренесе като с машина на времето достатъчно назад - когато олимпийската титла на Стойка от Токио през 2021 г. е нищо повече от далечна мечта.

“Когато аз станах президент, Стойка учеше в НСА, живееше в Студентски град, работеше в една пицария и идваше на тренировки. Тогава старши треньорът на националния отбор ми каза да измислим нещо и да ѝ помогнем, за да се концентрира само върху тренировките”, разказа Инински пред “24 часа”.

“Започнахме да работим с нея. Издърпахме я от Студентски град, от пицарията и се отдаде само на бокса. Но тя преодоля и много други трудности. Имаше момент, в който спореха с друга нейна колежка за мястото в тази категория. В онзи момент се предпочете нейната колежка да отиде на олимпийски игри, а Стойка не отиде. Въпреки всичко, въпреки трудности и разочарования тя пак се върна в бокса, пак започна своя път нагоре - стана европейска шампионка, стана втора в света и накрая стана и олимпийска шампионка. Затова казвам, че е несломима. От пицарията в Студентски град до олимпийския връх”, каза още Красимир Инински.

През лятото на 2021 г. - след множество изпитания, трудности, перипетии, отказване и връщане, на 35 години, Стойка Кръстева стана първият олимпийски шампион на България в бокса при жените. Тя триумфира в категория до 51 кг след пет победи на ринга с петте олимпийски кръга, включително безапелационните 5:0 съдийски гласа в битката за златото срещу поставената под №1 в схемата и №1 в света туркиня Бусе Наз Чакъроглу. Така Кръстева донесе и общо петата българска олимпийска титла в бокса. Досега на олимпийския връх бяха стъпвали Георги Костадинов (Мюнхен 1972), Петър Лесов (Москва 1980), Ивайло Маринов (Сеул 1988) и Даниел Петров (Атланта 1996).

И ето че години след изкарването на прехраната в пицарията Стойка изкара на преден план българския дух, а с него и нов огромен повод за гордост за българите.

“Много добре си спомням периода с пицарията, защото това е периодът точно преди Красимир Инински да дойде начело на федерацията и когато всъщност той дойде. Застъпи се с момента, в който аз работех в пицария, тъй като времената тогава бяха много тежки и женския бокс никой не го отразяваше за нищо. Нито имаше финансиране, нито лагери. Бях студентка в Национална спортна академия “Васил Левски” и ми се налагаше да работя, за да мога да се издържам. А спортът в онзи период ми беше по-скоро за разнообразие. Шегувахме се, че градяхме едно качество, наречено “умора”.

Излизайки в полунощ от втора смяна в пицарията, отивах на стадиона по нощите

да тичам. Въпросът е, че имахме желание и не се предавахме пред тези трудности”, разказва пред “24 часа” Стойка Кръстева.

“Давам един пример от момента преди Краси Инински да поеме федерацията, когато тренирах цяло лято за едно световно първенство, казаха ми един ден да отида във федерацията и няма проблем да участвам. Отидох. А там: “Я да видим кога са заявките. А, ами то вчера е започнало”.

Въпреки това знам, че трудът се възнаграждава и се постига с правилните хора, защото във времето едни си отиват, други идват покрай мен и накрая останаха правилните хора, които да ме мотивират да се върна за олимпийските игри и нещата да се развият по най-добрия начин”, допълва Стойка.

Спортистите имат воля. Поставят си цели. Мечтаят. Минавало ли е през главата на Стойка Кръстева, докато е била между масите с пица в ръка, че един ден ръката ѝ ще бъде вдигната високо като олимпийска шампионка?

“Всъщност това ми е една от детските мечти - да взема медал от олимпийски игри, въпреки че тогава женският бокс още не беше планувано да влезе в олимпийските игри. Боксът за първи път влезе през 2012 година. Та само съм си мечтала.

Гледах Тереза Маринова, с която бях състудентка

в магистратурата, възхищавах се и си виках: “Какво ли е да си олимпийски шампион?”. Мечтаех си като всеки нормален спортист. Но не съм предполагала, че това ще ми се случи, особено прекратявайки на няколко пъти състезателната си кариера. Но ето че и детската ми мечта се сбъдна.”

“Заслугата да се завърна и накрая да сбъдна мечтата си е на много хора, защото историята не се развива за ден или два. Идвайки в София, да работя като треньор в “Локомотив”, когато Борил и личният ми треньор Боби (Борислав Георгиев - б.а.) се запознаха, първо се шегуваха, после сякаш си предаваха щафетата - единият вкъщи, другият в залата. После шегата им премина сякаш в общо наговаряне: “Абе можеш още, защо не се върнеш да покажеш на младите как се прави?”. А на мен всъщност олимпийският медал е единственото, което ми липсваше в кариерата - имах медали и от световни, и от европейски първенства, и от международни турнири, но от олимпийски игри нямах. Но - да го кажа на жаргон - някак не ми стискаше, защото с напредване на възрастта, нещата стават много по-трудни. Знаех, че трябва да положа много повече усилия. Тормозеше ме мисълта дали ще успея.

Страхът от провал ме разколебаваше

да се върна няколко месеца. В един прекрасен ден отидох да говоря с Ангел Ангелов и Фикрет Ереджебов, които тогава бяха треньори на женския национален отбор. Казах им: “Не, не - не ме занимавайте. Няма да се връщам да играя. Не искам.” А те: “Добре, но отиди да го кажеш на Краси Инински”. Той също беше в залата. Отидох с идеята да му кажа “не”. Не си спомням точно как протече разговорът, но си спомнят думите, които измънках накрая: “Ами добре, да, ще се върна”. Отидох при него с идеята да му кажа “не”, а всъщност му казах “да” - че ще се върна да играя.

Много добре си спомням моментът след това. Отивайки в стаята с кантара, стъпвайки върху кантара, гледам - 60 килограма. И си казвам: “Стойке, кой те рита по задника да казваш, че ще се връщаш, това са цели 9 килограма надолу”. Това, което изпитах в онзи момент, никога няма да го забравя като емоция, защото цял живот съм сваляла килограми и това е било нещото, което най-много ме е тормозило, включително и на олимпийските игри.

Но пък като започнаха Боби, Борил, Краси, бате Геле (треньорът Ангел Ангелов - б.а.), Фикрет Ереджебов - всички те имат своя принос, своята капчица в морето, за да кажа “да” накрая.

Спомням си добре и друг момент. Олимпийските игри още не бяха започнали, но вече бяхме в Токио. Звъня на Краси Инински, за да му честитя рождения ден. И той ми казва: “Искам само един подарък - да ми донесеш олимпийско злато.” И аз му казвам: “Ще се постарая.” Да му кажа “да, ще ти го донеса”, без да знам какво е бъдещето, ми звучи малко нахално. А той: “Няма “ще се постарая”, искам да ми го донесеш!”, продължава разказа си Стойка Кръстева.

“С нея сме имали и много трудни, и много хубави моменти. Но хората казват, че трудните са най-важни. И когато ти оцелееш в най-трудните моменти, изправиш глава, надигнеш се и продължиш да преследваш мечтите си и да доказваш, че това, което си захванал, ще го докараш докрай, тогава си несломим.

Стойка Кръстева е несломима

Тя завърши своята кариера на най-високия връх, на олимпийския”, допълва Красимир Инински.

“Със Стойка бяхме в постоянна връзка и от Токио - и с нея, и с нейния треньор. Боксът е комплексна работа. Последният продукт е този, който излиза на ринга. Но преди това има един голям обем от работа, извършван от много хора. И ако при един от тези хора има проблем, ако колелото не върви, ако нещо трака в целия механизъм, ще се види веднага. А ако е добре смазано и всичко е наред, резултатът идва. Обединение, екипна работа, обединение, екипна работа, обединение, екипна работа. Това е формулата на успеха в бокса”, казва още Инински. И благодари на всички по шампионската верига.

“За тези олимпийски игри имах невероятен екип, който ме подкрепяше по всяко време, и в най-трудните моменти покрай пандемията, прекратяваха квалификации, не се знаеше ще продължават ли, ако продължават, откъде ще започнат, наново ли трябваше да играем. Имах контузия на ръката, която ме измъчваше малко преди квалификацията, на която спечелихме квотата. И доктор Иван Иванов, и кондиционният ми треньор Ивайло Лазаров - въобще всички бяха в топформа и на мен ми оставаше само да мисля как да отида на тренировки, да изпълня техните заръки и да се случат нещата”, казва Стойка Кръстева.

Ако си мислите, че “само това” е било тежкото по трънливия път до Олимп, трябва да си спомним, че пътят към мечтата минаваше и през непрогледния и пълен с неясноти “тунел” на пандемията от COVID-19. А точно на старта на извънредното положение в средата на март 2020 година прекратиха и олимпийската квалификация по бокс в Лондон.

“Връщайки се от Англия, когато прекратиха квалификацията, на мен лично ми изглеждаше като шега - че едва ли не след две седмици ще кажат, че всичко е отминало и се връщаме наново. Трябваше да сме под карантина две седмици. Стоях си вкъщи. В едната стая бях избутала всички мебели встрани, за да си освободя пространство - може би 6 квадрата, в които да си тренирам. Понеже сме на шестия етаж, използвах стълбището във входа. Тичах нагоре-надолу и се ослушвах някой друг да не излезе, защото не трябваше да се засичаме с други хора. Само слизах додолу, отварях входната врата, поемах глътка въздух и пак нагоре. Наскоро с Боби шеговито си спомняхме периода, след като ми мина карантината. Нали залите бяха затворени и ни се налагаше да прескачаме през прозореца, за да може да влезем да тренираме, да не прекратяваме тренировките с надеждата и вярата, че трябва да съм готова във всеки момент да си спечеля олимпийската квота. Тренирахме по паркове, където можеше. Бяхме говорили с председателя на ОСК “Локомотив” (София) Даме Стойков, ако може, директно да се преместя да живея в залата, за да може да си тренирам, без да излизам”, спомня си Стойка.

Кое беше най-тежкото по време на пандемията?

“Може би, когато прекратиха олимпийската квалификация и не знаех дали изобщо някога квалификацията ще продължи. Имаше слухове, че тези олимпийски игри изобщо няма да се проведат.

Едва ли не целият този труд след завръщането ми беше отишъл на вятъра

Победих в два мача на квалификацията и точно третият ми беше битката за олимпийската квота. Все едно я бях помирисала, а ми я измъкнаха изпод ръката. Почувствах се като обрана. Това беше много тежък момент за мен. И добре че Борил, Боби, бате Геле, Краси и всички бяха заедно и поотделно до мен, за да ме подкрепят да не се предам и да кажа “майната му на всичко”. Но най-лесно е да се откажеш”, казва Стойка Кръстева.

След всички перипетии и след отказването да се откаже идва и триумфът на олимпийските игри.

“След шампионската пета победа в Токио, след като спечелих срещу туркинята, една мисъл още ми е много ясна в главата. Гонгът удря, удряме си ръкавиците и в главата ми кънти: “Да, направихме го, България наистина е над всичко!” Имах и личностна война, така да го кажа. 40 дни по-рано загубих от туркинята. Не смятах, че съм по-слаба, но явно не съм показала достатъчно тогава. И това ме държеше в кондиция и мотивация - да тренирам още и още повече. С Боби се шегувахме, че сме

преминали през деветте кръга на ада, няма какво да ни изненада,

няма друг, който да е тренирал колкото нас. И просто няма как нещата да не се случат.

Но сега, като върна лентата, дори и след финала не осъзнавах какво точно се е случило. Може би все още си гледах егоистично, като отделен състезател - видиш ли, това е поредното състезание, на което съм успяла. Но идвайки си в България, кацайки на летището, виждайки всички тези деца, които ме посрещнаха по нощите, тогава вече започнах да разбирам, че това не е само моят медал, това е нещо голяма за цяла България и за всички тези дечица, които впоследствие започнаха отново да се завръщат по залите след този български фурор на олимпийските игри. Защото българското участие в Токио, въпреки всякакви кризи, беше много добро. И резултатите не закъсняха”, анализира, продължавайки да описва своята история, златната Стойка.

Красимир Инински пък продължава да работи за изграждането на бъдещи шампиони, давайки им примери като първата ни олимпийска златна медалистка в женския бокс.

“В бокса несломимите характери са много, защото е много труден спорт. Самият факт, че го тренираш, оцеляваш и постигаш върхове, това те вкарва в графата на несломимите”, казва Инински.

Във вече изтъкнатата от него формула на успеха - “обединение и екипна работа”, той включва и една специална подкрепа за българския бокс и изграждането на несломимите.

“Efbet са стълбът на Българската федерация по бокс - помагат изключително много и с морална, и с финансова подкрепа. Аз съм много щастлив и благодарен за тази безценна помощ, но най-щастливи са спортистите, подрастващото поколение боксьори и настоящи шампиони”, заяви Красимир Инински.

“Когато потърсих efbet, на момента откликнаха за каузата на българския бокс. Имаме и нови проекти заедно. Създадохме и Национална боксова лига efbet, в която се стимулират най-добрите боксьори на България при мъжете и жените, за което също много благодаря. Това е нов проект, разработен от мен и моя екип в Българската федерация по бокс за подпомагане на елитните ни спортисти с допълнително финансиране. За този проект отново получихме пълна подкрепа и сега Национална боксова лига efbet събира най-добрите български боксьори, помагайки на развитието им към световните върхове”, акцентира президентът на Българската федерация по бокс.

А за финал обобщи: “Работейки като шампиони и с партньори с манталитет на шампиони, съм убеден, че от настоящите несломими момчета и момичета ще се родят бъдещите олимпийски шампиони, чиито истории ще си заслужава да се разказват, както историята на Стойка Кръстева!”.