Част от българското нещастие и нищета днес, лежи заровено в онази февруарска нощ на 1945. Застреляните в калта на софийското гробище и крещящите за смърт пред съдебната палата. Без милост, без дар, отвъд човешкото.

И защото винаги съм смятал, че паметта е важна, нещо от Времеубежище, припомнено точно днес от приятел.

Докато помниш, държиш миналото настрана. Като

да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са

наклякали демони и вълци, зверовете на миналото

стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат.

Алегорията е проста. Докато огънят на паметта

гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят

ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо.

Глутницата на миналото.

Колкото по-малко памет, толкова повече минало.

…

Помня, за да държа миналото в миналото…

От Фейсбук.