В предишни броеве на “24 часа-168 истории” ви разказахме за един негативен феномен в историята ни – убийството на много наши средновековни владетели от българска ръка. И след 500 години чуждо владичество тази практика сякаш се завръща, но този път, като носители на изпълнителната власт, негова жертва стават министър-председателите ни.

Сега четете за съдебната разправа с премиерите на Царство България.

Цели шест български министър-председатели са осъдени от т. нар. Народен съд през 1945 г. Александър Цанков, Никола Мушанов, Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев. Цанков, Багрянов, Филов и Божилов получават смъртни присъди и трима от тях, без Цанков, който е в чужбина, са екзекутирани на 1 февруари 1945 г. Към тях трябва да прибавим и осъдения на смърт и разстрелян на същата дата Петър Габровски - временно изпълнявал длъжността, когато през 1943 г. цар Борис III умира и Филов става регент.

Разбира се, премиерите са различни хора и безспорно има такива от тях, които трябва да носят отговорност за действията си. Един нормален съд или дори трибунал по подобие на Нюрнбергския процес вероятно също би осъдил Богдан Филов. Както е известно, той е бил виден учен - археолог, но слаб политик. И ако решението за присъединяване на България към Оста може да е взето под натиск, то за

обявяването на война на

САЩ и Великобритания

на 14 декември 1941 г., което докарва бомбардировките над София, Филов определено има вина.

Но независимо колко различни са били като личности и каква е била политическата им отговорност, всички премиери на Царство България са поставени от т. нар. Народен съд под един знаменател - “фашисти”. За целта под диктовката на новото отечественофронтовско правителство начело с Кимон Георгиев, дошло на власт на 9 септември 1944 г., се разгръща небивала за времето си пропагандна кампания. Специално подготвени агитки с “черни забрадки” по цял ден викат “Смърт!” пред Съдебната палата.

Този факт не убягва и на чуждестранните медии. Така например швейцарският “Национал цайтунг” в статията си “Политически експлозив на Балканите” от 12 февруари пише: “...Присъдата в процеса пред софийския Народен съд отговаря на желанията на крайната левица, изразени в

многобройни събрания,

манифестации

и вестникарски статии, в които не се прави никаква разлика между фашистките политици като Филов и Габровски и тези от преходните демократически режими на Божилов и Багрянов. Последният бе осъден на смърт, макар че той бе този, който изпрати в Кайро делегация за примирие. Дори и последният министър-председател преди преврата Муравиев, който скъса отношенията с Германия, бе осъден на доживотна каторжна работа”.

И наистина, когато на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България в този момент на власт не са някакви “фашисти”, а демократичното правителство на Константин Муравиев. Именно то обявява неутралитет и заповядва на въоръжените сили да не оказват никаква съпротива, за да не се пролива излишна кръв. Самото правителство вече е водило преговори за примирие с Англия и САЩ, а още предишният кабинет - този на Иван Багрянов, е извадил страната от Тристранния пакт и е разоръжил германските войници и офицери на българска територия.

Така на 8 септември съветската армия преминала Дунава и без каквито и да е военни действия плътно се настанила на територията на България. Присъствието на съветските военни в страната, тяхното поведение и намесата им във вътрешните работи на България няма как да бъдат охарактеризирани по друг начин освен като окупация.

Самият Муравиев е бил министър в три правителства - и трите свалени чрез преврати, най-дълго лежал по затвори (а след 9 септември 1944 г. и в лагери) е най-малко управлявалият български премиер. От 2 септември 1944 г., когато в България е съставен неговият кабинет на “националната концентрация”, в което влизат видни политици и лидери на демократическата опозиция, до 9 септември.

На 4 септември 1944 г. в София дори са поканени представители на комунистите на преговори с правителството, но те отказват, защото знаят че скоро ще удари техният час, и

не искат да делят властта

с никоя друга партия

На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа по молба на военния министър генерал Иван Маринов “поради тактически проблеми”. В действителност ген. Маринов е агент на Москва и вече е съгласувал своите действия с Отечествения фронт, за да се даде възможност на СССР междувременно да ни обяви война и България да бъде окупирана. По нареждане на правителството на Муравиев

българските войски

не оказват съпротива,

а вместо това се обнародва решението му за обявяване война на Германия. Парадоксално, но по този начин страната ни се озовава във война едновременно, от една страна със САЩ, Великобритания, СССР и от друга страна, с Германия.

Макар да не е убит като колегите си от предишните правителства, съдбата на премиера Муравиев също е тъжна. Той е осъден на доживотен затвор. Освободен е през 1955 г. само за да бъде задържан отново и изпратен в концлагера в Белене, откъдето излиза отново на свобода чак през 1961 г. - 4 години преди смъртта си.

Забележително е, че когато става превратът всички бивши премиери, регенти, министри и депутати са имали възможност да избягат, но тъй като го смятат за унижение, те остават в България, където са подложени на арести и репресии. В края на септември 1944 г. в печата се появява кратко съобщение на Дирекцията на милицията: “Бившите регенти - княз Кирил, Филов, Михов, както и бившият министър-председател Добри Божилов и министърът на вътрешните работи Петър Габровски, задържани от българските власти, са предадени на съветските власти за разследване”.

Това, което не се казва, е, че те са отведени в Москва,

където са разпитвани в

продължение на месеци

През това време дори Георги Димитров не знае дали те трябва да бъдат съдени у нас, или ще има показен процес в Москва. На 18 декември 1944 г. Политбюро решава, че главните процеси не могат да бъдат отлагани повече.

Така се стига до един от абсурдите - част от обвиняемите висши политици са съдени неприсъствено. На възраженията на назначените им служебни защитници, че те няма как да си вършат работата без да знаят мнението на обвиняемите по повдигнатите обвинения, главният обвинител Георги Петров направо заявява, че

няма нужда да се спазват

никакви правни норми

А ако към това добавим и практиката за осъждането на вече убити хора, става ясно, че Народният съд е уникално творение, което няма аналог в света.

А освен всичко пропагандата се явява и нож с две остриета. Шумът, който се вдига около съдебните процеси срещу висши държавници през 1945 г., привлича много публика, а на заседанията има неудобни въпроси.

За ужас на обвинителите някои от обясненията на обвиняемите са логични и издават информация, която трябва да бъде укрита от широката общественост.

По този повод в радиограма Георги Димитров обръща внимание на Трайчо Костов: “Процесите трябва да бъдат публични, но на обвиняемите да не се позволи в никакъв случай да ги използват като трибуна за своите противонародни цели, под факела на своя защита”.

Освен това според инструкциите дадени отгоре, разпитите трябва да се водят така, че

да не се даде възможност

на подсъдимите

да оспорват

или оневиняват обявената в обвинителния акт политика, водена от управляващите кръгове за “престъпна”.

Въпреки предварителните мерки обаче развитието на процеса тръгва в друга насока. Затова до съдебната зала се допускат ограничен кръг лица и такива с предварително издавани пропуски и карти от Дирекцията на милицията.

Специално при разглеждането на дейността на Филов възникват някои любопитни казуси. Оказва се, че ако той беше приел съветското предложение за сключване на двустранен договор в един момент, когато СССР и Третият райх са били на практика съюзници, то резултатът би бил подобен на този, за който го съдят.

Други от обвиняемите имат основателни претенции, че са изпълнявали стриктно задълженията си по закон.

Така например бившият министър на вътрешните работи и временен премиер Петър Габровски заявява пред съда: “Аз не съм давал заповеди на кметовете и горските стражари да предават или да убиват нелегалните. Това е самозащита от тяхна страна. Нелегалните искат от тях оръжие, храна, сведения за войскови части и да не изпълняват задачите си като държавни служители. Тези, които отказват, нелегалните ги осъждат на смърт. Много от тях са избити, а на други оборите, плевните и къщите са запалени”.

А едно от обвиненията срещу Добри Божилов, който освен премиер и министър е и бивш гуверньор на Българска Народна банка, е за безразборно печатане на пари, стимулиране на инфлация, разпиляване на валутния и златния резерв, демагогия и лъжливо отразяване на финансовото състояние на страната. Посочен е и като главен виновник за огромния изплатен дълг от 75 млрд. лв. на Германия към България.

Но на този фон още по-несправедлива изглежда съдбата на Иван Багрянов. Като политик, който се ползва с репутацията, че не е обвързан с Третия райх, през пролетта на 1944 г. той заменя на поста подалия оставка Добри Божилов. Неговата програма предвижда

скъсване на

съюза с Германия

Още като министър на земеделието през 1941 г. той се е обявил против присъединяването на България към Тристранния пакт и на 4 февруари 1941 г. си подава оставката в Министерския съвет. А когато на 1 юни оглавява безпартийното правителство, веднага закрива Дирекцията за пропагандата, готви освобождаване на осъдените и интернираните по антиеврейското законодателство и подготвя закон за амнистия на политическите затворници.

Но неговият непростим грях в очите на новата власт е

опитът му да избегне

съветската окупация

За тази цел правителството е потърсило възможност за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. С такава задача в Кайро е изпратен англофилът Стойчо Мошанов.

От разговорите, които води обаче, се разбира, че съюзниците вече са разпределили сферите си на влияние на Балканите, а България е обещана на Съветския съюз. На 23 август 1944 г. с разгром на германците завършва Яшко-Кишиневската битка. Войските на Трети украински фронт достигат до българската граница. Три дни по-късно правителството обявява, че Царство България

ще спазва

пълен неутралитет

спрямо воюващите страни, но както е известно, той не е уважен от Сталин.

На 20 декември същата година Иван Багрянов е изпратен пред т.нар. Народен съд и дава своите “саморъчни показания” написани върху 110 печатни страници. Както и Богдан Филов, Багрянов е обвинен, че вкарва България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия. Но конкретните му обвинения, са за това, че преговаря страната ни да бъде окупирана от 7-ми американски флот, както и че е разоръжил германците в Добруджа и им върнал оръжието на сръбската граница. В крайна сметка, въпреки че благодарение на Багрянов на нашата територия не се развиват военни действия, той също е разстрелян на Централните гробища в София на 1 февруари 1944 г.

Историята отдавна е казала думата си относно тези убийства, извършени след съдебен фарс. Неслучайно през 1996 г. смъртните присъди, издадени от Народния съд на Богдан Филов, Добри Божилов, Петър Габровски, Иван Багрянов, както и задочната на Александър Цанков са отменени с решения на Върховния съд.

Освен тях и за още един български премиер може

да се предполага,

че не е починал от

естествена смърт

- Никола Мушанов. Като един от водачите на Демократическата партия, той е министър-председател на България начело на три правителства в периода 1931 - 1934 г. Макар да е осъден от т.нар. Народен съд само на 1 г. затвор и да е помилван и освободен в навечерието на изборите през есента на 1945 г., той е оставен под домашен арест. А почти веднага след това отново е изпратен в затвора, защото направил опит да възстанови Демократическата партия. По-късно е интерниран, а в началото на май 1951 г. е арестуван и разследван за връзки със забранените опозиционни партии и последователи на Трайчо Костов. Умира на 21 май в кабинета на лекаря на следствието на Държавна сигурност (ДС), като официалната диагноза е “разрив на сърцето”.

Възможно е още един български министър-председател да не е умрял от естествена смърт. Една от версиите за кончината на успелия да избяга чак в Аржентина Александър Цанков е, че през 1959 г. в Буенос Айрес е убит от агент на българските тайни служби.