Макар и русизъм, има една дума, която е загубила своя смисъл в днешната реалност на България.

Тази дума е себеотрицание.

Величавият отказ от себе си, пожертвуване на интересите, здравето, даже и живота в името на висока цел. Тази висока цел може да е защитата на твоя народ, земя, Родина, понякога може дори да е един далечен недостижим идеал, може да е вяра, често пъти е в защита на някаква непреодолима истина.

Днес думата себеотрицание е архаично понятие, без никакъв реален пример за това какво тя наистина означава. Стотиците хиляди саможертви по бойните полета във войните в миналото или в името на някакво общо добро за всички българи днес не означават нищо. Нито за политиците, нито за безпаметното народонаселение. Мъртвите са мъртви, никой вече не ги помни. Начело са знатните нищожества.

Аз имам обяснение за това.

И то е биологично, някои биха казали даже генетично или расистко. Пълното отсъствие на себеотрицание, доблест, храброст и достойнство в днешния социум и в политическата ни върхушка се дължи на факта, че онези, които са ги притежавали, са загинали отдавна и не са оставили своите генетични линии, понеже са загинали твърде рано или защото са се изправяли срещу Злото.

Загинали са, унищожени са, затрити са, именно поради своето себеотрицание, заедно със своето наследство. Останали са да живеят и да се размножават само бенефициентите на тяхното самопожертване.

Такава е горчивата селекция, която отсява най-добрите, тръгнали да защитават общото или всеобщото, докато успешно остават да се размножат само онези, които стръвно пазят лично само своето живеене и никога не следват никакви идеали. Вероятно са прави, щом са успешни и са навсякъде, тук и сега.

Думата себеотрицание остава да стои като сирак пред вратата, прогонена отвън обществото ни. Няма вече кой да ни покаже какъв е нейният смисъл, нито да го разбере.

*От фейсбук