Антон Страшимиров мами, за да спечели първата постановка. От яд после разпалва гнева на студентите, осуетили откриването

Елин Пелин критикува остро културната институция, Иван Вазов скача яростно в защита

Лора дебнела Яворов по коридорите и нахлувала в кабинета му, за да го хване в крачка с някоя актриса

След пожара през 1923 г. Смирненски пише подигравателен фейлетон, че театърът сам се е подпалил от мъка

Последният шумен скандал и драматичните реакции в Народния театър “Иван Вазов” са само най-актуалната порция от дългата история на интриги в културната институция. Под покрива на театралния дом страстите кипят не само на сцената от първия ден, в който отваря врати. Повече от век там са се разигравали абсурдни битки на егото и суетата без сценарий и без режисьор, останали зад кулисите без публика и без овации.

Самото начало предвещава бъдещите кавги. Страхотен смут превзема родните писателски среди, когато е обявен анонимен конкурс за първата българска пиеса, която да даде ударен старт и да бъде обещание за светло бъдеще на новия театър през 1907 г.

Надпреварата е убийствено жестока, а за да се подсигури, хитрият Антон Страшимиров се включва с цели три пиеси. Едната е от негово име, другата е подписана с името на жена му, а третата чрез подставено лице изпраща чак от Швейцария. Е, късметът обича смелите и нахалните. Страшимиров печели конкурса и така ликува, че не съумява да си премълчи как умно е изиграл конкуренцията.

Хвалбите му стигат до комисията, която отменя решението си и поставя задача на Иван Вазов да напише нужния им шедьовър. Така патриархът създава “Славата на изкуството”.

Откриването обещава да е царствено. Самият Фердинанд ще присъства, а в новата сграда са допуснати само подбрани от властта лица. Това допълнително разгневява студентите на фона на разгарящата се университетска криза по това време и те посрещат с освиркване и снежни топки пристигащия на каляска Фердинанд. Според някои самият Страшимиров от яд също разпалвал огъня у демонстрантите и дори имал пръст в организирането им, като в пресата се твърди, че лично бил купил свирките им.

Така не по вода, а по скандали му тръгва на Народния театър.

Дори Пенчо Славейков не успява да се запази от кал, докато е в директорското кресло, макар някои критици да са се изказвали, че именно той е издърпал до невиждани висоти културната институция.

Само че чешкия актьор и режисьор Йозеф Шмаха, назначен от българското министерство на просвещението за артистичен директор и главен режисьор на Народния театър през 1906-а, не е съгласен. Той злостно оценява Славейков: “Неговият идеал за работата на театъра представляваше четири или пет премиери за осемте месеца на театралния сезон и повишаване на субсидията от 170 на три пъти по 100 000 франка. 

Ненавиждаше зрителите. Настроението му ставаше розово, ако салонът бе "пометен". Радваше се като дете, ако софийските зрители не идваха в театъра. И неговото желание се изпълняваше! Софиянци наистина не идваха в театъра. Колкото по-добре по негово мнение се играеше, толкова по-малко публика имаше...”.

С идеалистичните си възгледи Славейков стига само да това да бъде отстранен от поста на директор. Все пак той дава сериозна тежест на поетите за сцената - в частност Яворов и Лилиев.

Легенди се разказват за любовните изтезания, които Лора упражнявала върху Яворов, докато той е бил артистичен секретар на театъра.

Съпругата на поета непрестанно сновяла по коридорите на културния храм, за да посещава мъжа си. Тя чинно го чакала да приключи заседание, а когато знаела, че в кабинета му е някоя актриса, винаги нахълтвала през вратата без предупреждение и без да почука, търсеща сякаш ежедневно и нетърпеливо съпружеското предателство. Самият Яворов се дразни от честите посещения на Лора, като дори си позволява пред други строго да я отпраща да го чака вкъщи, защото има репетиции.

На сцената на Народния театър Яворов поставя своите “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, като с втората предизвиква вълна от критики в пресата. Според мнозина тези хули са задействани от Каравелови с дейното участие на Андрей Протич, който бива пренебрегнат от Лора.

Ето какво пише по това време в. “Нова балканска трибуна”: “Още невлязла в театъра, и участта на драмата е решена. Ако е на г. Яворова, г. Вазова или на някой партизанствующ от властващата партия писател, тя се приема още недадена”.

Яворов напуска Народния театър в края на 1913-а, покрусен и съсипан, преследван от хорската мълва, че е убиец. Той не доживява следващия голям скандал относно културния храм.

През 1921 г. в първия брой на първа страница на в. “Развигор” Елин Пелин излиза със статия “Защо не ми се ходи в Народния театър”.

В нея той пише: “Често пъти, в разговор интелигентни хора, литератори, хора, които се интересуват от изкуствата, като стане дума за Народния театър, свиват рамене и казват: “Не знам защо не ми се ходи в театъра.

Ако от време на време отивам, то е да видя някоя нова пиеса - не играта, а съдържанието й”.

И наистина, от няколко време насам за пишещите братя и за по-интелигентните среди, за хората, които имат необходима нужда да отидат в театъра, Народният театър е станал чужд. Интимната връзка, която би трябвало да свързва тия хора с театъра, не съществува.

Духовният облик на тая голяма сграда е угаснал. Някаква фатална метла като че ли е избърсала лъчите му и той стои сух, безжизнен скелет без светлина и топлина. Животът, който се усеща в него, е чужд - това е животът на червеите, които дояждат тлъстия безжизнен труп".

Надолу той изтъква причините за това, сред които са: лоша режисура, едни и същи артисти, бездарни артисти, стар репертоар, суфльорът и т.н.

Развихря се спор моментално. Гео Милев долива масло в огъня с писмо във втория брой на “Развигор”: “...добра е и "субективната" статия на Елин Пелин до Ал. Балабанов за Народния театър. Трябваше само да бъде по-обширна и по-жестока”. Вазов отвръща на удара в брой 3, без да споменава Елин Пелин.

“Господин редакторе, Между оригиналните неща, които намирам във вашия интересен лист, е и това: вие поместяте критики против себе си. Искам да се възползувам от вашето гостоприемство и да ви пратя една такава.

Защо допускате тия върли отрицателни статии в "Развигор" против Народния театър? Всичко лошо, всичко грозно, всичко сбъркано там! Вярно ли е това?

Турете ръка на гърдите си и признайте, че тия нападки са в голяма степен несправедливи. (...)

Българска, архибългарска черта е да се самоотричаме, да не признаваме нищо свое - добро е само чуждото, макар и да е най-нефелното.

Чини ми се, че аз съм първият, който взимам смело и открито защитата на охуления и опсувания Народен театър - поне аз не съм срещал ни един път топла съчувствена дума в страниците на нашите списания и вестници за това многозаслужило културно-национално учреждение.”

И това не е краят на драмата. Елин Пелин не замълчава и в брой 4 отвръща с “Писмото на Ив. Вазов”.

“Не можем да откажем, че Народният театър не е имал своя разцвет. Много пъти през младото си още съществувание той е правил усилия, за да оправдае своето високо предназначение. В него действително има даровити артисти. Това не може да се отрече. Ив. Попов, Кирков, Сарафов, Огнянов, Г. Киров, К. Стоянов, Г. Стоянов, Снежина, Будевска и пр., както и Стойчев, Бъчваров и покойните Кирчев и Ганчев са негова истинска гордост. Против тях никой никога не е бил. Тяхната заслуга всички ценим. Онова, което е спъвало живота на театъра, което е отчуждавало от него интелигенцията и хората на литературата, което е убивало интереса към него, което е отчайвало и самите добри артисти, то е мъртвешкият дух, който вее в него, бюрократическата рутина. Това е, което уби неговия авторитет, което вместо високи пориви у артистите буди дребнави честолюбия и интриги, които бързо излизат на пазара иззад кулисите и уронват престижа на целия институт.”

Любопитен е и подигравателният фейлетон на Христо Смирненски, който той пише след пожара по време на юбилейния спектакъл “Апотеоз на българското изкуство” на 10 февруари 1923 г. Декорите пламват, а огънят се прехвърля в залата и въпреки дружните усилия на артисти и публика огънят нанася сериозни щети на театъра.

Така не след дълго излиза “Интервю с изгорелия театър”, в което Смирненски няма никаква жал и описва как хората бягали ужасени и скачали от втория етаж, защото най-вероятно е играела Султана Николова, заяждайки се с въпросната актриса. Във фейлетона театърът се оплаква, че сам се е запалил, защото не можел да понася повече да гледа как снобите пъшкат от преяждане и се прозяват на първите места и в ложите: угоени физиономии, парвенюта, спекуланти, лакеи, които заемат началнически постове. Хапливите критики не подминават репертоара, цените, кадрите и самия Вазов. Нищо ново под слънцето.