Някога проф. Гриша Островски отсича, че кандидат-студентът не става, защото не просто му липсва дарба, но и демонстрира изобилие от дефекти

През 60-те и 70-те актьорът поливал царевица, за да изкара 30 лева да отиде на море

Mлад актьор. Талантлив. Нахъсан. Изиграва ролята си на сцената. Брилянтно. Откроява се от всички колеги. Завесите се спускат, аплодисментите са бурни. Но от публиката едно момиче изхвърча навън разплакано. Това е собствената му дъщеря. Вкъщи ревът продължава, не могат да я укротят. Накрая майка й Дора я пита: “Спри бе, Кате, защо плачеш, миличко?”. А тя отвръща: “Как да не плача, когато на татко най-много му се смеят!”. За Велко Кънев това е първата оценка за работата му, получена от собственото му дете.

На 11 декември се навършват точно 11 години от смъртта на титаничния артист, който остави дълбока диря след себе си у всички, до които се докосва приживе. Кънев издъхва на 63-годишна възраст след тежко и продължително боледуване от рак на гласните струни.

Пет години след кончината му неговият колега и приятел Павел Поппандов сподели пред “168 часа”, че не може да го забрави и често го сънува дори.

“Знаете ли, Велко наистина беше класа и си отиде толкова нелепо и млад. Никой никога не е бил като него - категоричен бе Поппандов през 2016 г. - Та той имаше публика като студент във ВИТИЗ. Публика, която искаше да види един кандидат-актьор. Важно е да се каже, че негов учител бе недостижимият Апостол Карамитев, а негов пък бе моят учител Боян Дановски. Професионализмът просто се предава. Много ми е мъчно за Велко. Имах един интересен сън, в който стоя на някакви стълби с него. Той беше усмихнат, много ентусиазиран и ми говореше за един текст на пиеса, която трябва да поставим. Не си спомням конкретния текст, но в будно състояние все си мисля и се питам коя ли е тази пиеса.”

Иронията е, че когато като неопитно момче от Елхово Кънев кандидатства във ВИТИЗ, надеждите му за актьорска кариера са попарени. Скъсан е още на първия кръг, а проф. Гриша Островски с възмутен тон се аргументира, че кандидат-студентът не става, защото не просто му липсва дарба, но и демонстрирал изобилие от дефекти. Само че един човек в комисията неочаквано обръща хода на събитията и дава големия шанс на момчето, виждайки бъдещата звезда у него. Апостол Карамитев казва, че го иска в своя клас, и взима Велко под крилото си. Това е единственият клас в института, воден от него от първия до последния курс през 1973 г., когато Карамитев умира.

По-късно даскалът дори казва за своя ученик, че той е артист, който може всичко.

“Излязох от ВИТИЗ с 10-12 роли - разказва приживе Кънев. - Карамитев беше пословичен работохолик. Насаждаше у нас стръвта към работата, издигането на професията в култ. Ако някой се опиташе да измести тези негови изисквания, той беше бесен, ставаше безкомпромисен. Не понасяше хора, които присъстват в театъра, в изкуството някак между другото. (...)

Последната ми среща с него беше на “Раковски”, той сякаш се прощаваше с всички. Мен извика настрана и ми рече: “За теб не се притеснявам, ти ще имаш много работа”.”

От 1973 до 1976 г. Кънев играе в Драматичния театър “Стефан Киров” в Сливен, след което отива в Сатиричния театър “Алеко Константинов” от 1976 до 1979 г. От 1979 г. е член на трупата на Народния театър “Иван Вазов”. Изиграва над 40 роли в театъра. Блясва в киното със страхотни изпълнения в култови ленти като “Оркестър без име”, “Матриархат”, “Мъжки времена”, “Бон шанс, инспекторе!”, “Да обичаш на инат” и други. Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов в началото на 90-те създава групата НЛО, която прави и свое телевизионно предаване. В личен план със съпругата си Дора имат две дъщери - Катерина и Марта, които намират късмета си зад граница.

Режисьорът Николай Волев е признавал по повод на играта на Кънев в неговата лента “Да обичаш на инат”, че е бил страхотен. За него той е бил актьор, с когото е било удоволствие да се работи - дълбок, изумителен, изпълнителен, преизпълняващ визията на режисьора и раздаващ се 100%.

“Велко беше фин, деликатен човек. И гениален актьор, който умееше и от най-смешната комедия да изтръгне сълзи - пише за него Иво Сиромахов. - Той знаеше какво иска от актьорската професия. И го постигна.

Повечето хора го знаят от комедийните му роли, но истината е, че Велко Кънев беше драматичен актьор. Търсеше дълбочината във всяка една роля, бягаше от лесните решения, стремеше се да открие нещо ново в персонажите, нещо непознато. Знаех го от киното, от ролите му в “Оркестър без име”, “Тринайсетата годеница на принца”, “Бон шанс, инспекторе!”. Но за пръв път видях огромния му талант в театъра.

Бях в десети клас, когато гледах в Народния театър “Дон Жуан”. Велко играеше слугата на Дон Жуан - Сганарел. И в тази роля беше намерил своя ключ, своя подход. Не търсеше смешното, напротив. Играеше драмата на малкия човек, който се опитва да спре господаря си от греховете му, а накрая остава сам и безпомощен...

После го гледах в изумителния спектакъл “Сън” от Иван Радоев, режисиран от Младен Киселов. Велко си партнираше с големия Наум Шопов. Според текста Велко трябваше да е смешният в пиесата. Но той отново потърси трудния път към ролята.

Намери драмата, намери болката на героя си. И я хвърли на сцената. Публиката се заливаше от смях, а Велко я караше след всичкия този смях да притихва. И да сподавя сълзите си.

Една от най-силните му роли според мен беше на Клавдий в “Хамлет”. Никога няма да забравя монолога му над ковчега. Велко беше сам на сцената, осветен от един прожектор. Направи монолога в полушепот. Смирен, отчаян, виновен. Как се играе вина? Само велики актьори като Велко знаят.

Повечето актьори са екстровертни хора. Те търсят вниманието, обичат да се къпят в народната любов. Мамалев например винаги е много шумен, говори си с хората, подкача ги, предизвиква ги да му се радват.

Велко беше интроверт. Смущаваше се, когато на улицата го спре непознат човек и му каже, че много го харесва. Не знаеше какво да отговори. Не смяташе, че е направил нещо важно. Просто си обичаше работата.

Аз се запознах с него през 1989 година, когато играеше Краля в пиесата на Йордан Радичков “Образ и подобие”. Поставяше я Младен Киселов, а аз бягах от училище, за да гледам репетициите. И след края на всяка репетиция като много любопитен и вероятно досаден млад човек причаквах актьорите на служебния вход на театъра и им задавах разни въпроси относно професията им.

Велко излизаше от театъра леко приведен, полуизгърбен. Не се държеше като звезда. Изглеждаше като някакъв притеснен човек, който е влязъл в театъра за малко. Но винаги обръщаше внимание на това хлапе, което го разпитва за работата му. Може би защото и аз бях много смутен. Нашите притеснения се срещнаха.”

Кънев разказва на Сиромахов как, след като изиграл десетки роли в театъра и киното, Кеворкян го поканил да бъде “Събеседник по желание” във “Всяка неделя”. След интервюто му се обадила майка му от Елхово и му казала: “Веле, мама, ти беше при Кеворк. От това по-нагоре какво?”.

Една едновременно смешна и тъжна история. Така както монетата няма само една страна. Всъщност именно майка му от самото начало вярва в дарбата на своя син и именно тя подава документите му за кандидатстване във ВИТИЗ чрез свои познати в София.

Кънев е не само уникален артист, но и човек, който никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му бил шивач - сприхав, но много чист човек, добродушен и милозлив, но умира рано. Майка му леля Кера била стожерът в семейството. След всяка беля гонела него и брат му с точилката, но благодарение на нейната строгост те станали хора, отчитал е самият актьор. Леля Кера работи като реквизитор в театъра към местния Дом на армията.

60-те и 70-те години били много трудни - трябвало да се работи много и да се пести още повече. Велко работел по бригади в студентските си години, поливал царевица, за да изкара 30 лева да отиде на море. За него детството и младостта никога не са били фантазия, а реалност.

Той никога не забравя родната си Тунджанска долина, Елхово и улицата на дядовата си къща, където за първи път вижда коледари. Част от него остават биволите и харманът, където се бели царевица. Унгарските коне и каруцата на чичо му, с които той ходел до тухларната да си изкарва хляба, да вади пръст от Тунджа. Не забравя никога и бурканчето с пиявици в сайванта на баба си, която с тях лекувала високото си кръвно.

“За мен корените ми са най-хубавото нещо”, казвал е актьорът приживе.

Асът на театъра и киното живееше с убеждението, че човек живее, за да стиска зъби и да преодолява дивотиите и лошотиите, докато отново си върне надеждата.

Говори се обаче, че в края на своя живот Кънев е загубил своята надежда. Той дълго време се бори с рака и мълчи за своята борба. Късно става ясно, че се нуждае от скъпо лечение в Германия, а неговите приятели и колеги се втурват да събират пари. Лесно се събира сумата, но с нея няма да може да се откупи живота на Велко. В последните си мигове той не може да отрони нито дума, затова пише каквото иска да каже. Така се похвалва и с второто си внуче, показва го на снимка и написва на листче, че е много щастлив Неговите колеги и до днес говорят, че в последните си мигове, предусещайки края, той сам е махнал системите си. За да слезе от сцената на живота по свое желание.