- Г-н Донкин, наградите "Икар" минаха под надслов "Награди като за последно". Наистина ли вярват артистите в края на света?
- Има една философия "Живей деня си като за последно, а работи, като че ли ти остава още много живот. Подобно честване наистина трябва да бъде организирано така, че да се запомни. А що се отнася до календара на маите, аз имам по-особено мнение по този въпрос.
- Какво е то?
- Убеден съм, че от нас, хората, зависи дали ще успеем да овладеем и да насочим в правилната посока положителната енергия, която съществува в нас и която закърня през годините. Основната мисия, с която идваме на този свят, е да се усъвършенстваме. Започнем ли да говорим с езика на любовта, ще контролираме както собствената си съдба, така и съдбата на планетата. Ако стигнем до този момент, няма да се интересуваме от 21 декември, защото всичко ще зависи от нас.
- Много хора ще ви опонират, че човек предполага, а Бог разполага.
- Това е нашенска си българска психология. Първо чакахме Дядо Иван, след това руснака, американеца, а сега очакваме от Дядо Бог да дойде и да ни оправи. Всичко в този живот зависи от нашите чувства и желания, които превръщаме в енергия. Човешкото същество е любимо Божие творение. То е уникално, защото всеки носи частица от Всевишния. И в този смисъл е важна мисията ни да се усъвършенстваме. Опитали сме рано-рано да достигнем съвършенството, като изградим Вавилонската кула и стигнем до Създателя. Той е сметнал, че е рано и ни накарал да говорим на различни езици, за да не се разбираме. Ще успеем да градим заедно, когато отново заговорим на общ език,
а това е езикът на любовта.
Радвам се, че много хора разсъждават в моята посока и търсят начин да овладеят своите си положителни енергии.
- Не звучи ли твърде оптимистично?
- Не, напротив, напоследък виждам в театъра все повече млади хора, които имат смелостта да говорят за проблемите си открито. Скоро изиграх стотното си представление на моноспектакъла "Г-н Ибрахим и цветята на Корана". На сцената излязоха деца от 18-а гимназия, поднесоха ми цветя и ме поканиха в тяхното училище. Бях скептично настроен, че ще е като беседите едно време, в които отивам едва ли не да ме пипнат и да отбия номера. Получи се съвсем различна среща, която ме убеди, че децата не са като едно време и че
моята работа наистина има положителна стойност.
Събрахме се в впечатляващо огромната библиотека на училището. Имаше към 70 ученици. По едно време от другия край на залата едно момче със смъкнати дънки, пиърсинг по носа и ушите подвикна: "Аз искам нещо да ти кажа на теб". Провиквам се и аз: "Кажи, моето момче". Всички мълчат и слушат. Момчето казва: "Аз съм гледал вашето представление. Знаете ли какво направихте с мен?" Не знам какво точно да му отговоря, а той казва: "Аз вече говоря с баща си." Изумих се. Това момче имаше смелостта да сподели пред всички нещо лично, своя дълбока емоционална драма с баща му. Представлението ми му беше дало възможността да я прескочи. Дори само на един човек да съм помогнал, това ми е напълно достатъчно.
- Сега младите хора твърдят, че нямат възможност да се реализират, след като завършат. Някои от по-възрастните с носталгия си спомнят за "едно време". Къде е истината според вас, ако говорим за актьорската професия?
- В онези години явлението на красивите певици, които се занимават с попфолк, не съществуваше. Нямаше как да ги има. Сега голяма част от младите хора си късат косите и пеят тъпи текстове заедно със своите герои. В момента е по-лесно едно красиво момиче, предлагайки това или онова, да върви напред в кариерата. Не приемам това явление. Моята представа за живота е различна. В онези години като че ли други неща бяха важни, за да се реализираш. А колкото до нас, актьорите, държавата като че ли изпитваше по-голямо уважение към хората на изкуството. Дори в битово отношение. Ние сме произвеждали по 25 филма на година.
- И колко от тях ставаха?
- При всички положения добрите бяха повече отсега. Да избереш от 25 филма 5 добри, е много по-лесно, отколкото от 5 да трябва да ги избереш всичките. Да не говорим, че темата "агресия" в нашето кино не беше приоритетна и не я показваха на всяка цена. Не разбирайте, че страдам за миналото. Да, забравях си колата отворена и никой не я пипаше, но това са отминали неща. Обичам свободата, демокрацията и веднага си задавам въпроса какво точно разбираме под тези понятия. Доколко нашето общество и изобщо хомо сапиенс разбира от свобода. Питам дали съществото човек е готов за т.нар. демокрация. Ние имаме права да избираме какво да е бъдещето ни. Но за да изградиш бъдещето,
трябва да познаваш миналото и да минеш през настоящето.
Смятаме, че сега имаме право да говорим истината. Но коя е тази истина. Та нали Гьобелс е казал, че една лъжа, повторена сто пъти, автоматично става истина. Откакто човек е създаден, двама души като се съберат и единият каже: "Ела да пием от хубава вода", той автоматично се е превръщал във водач. Нашата държава е била най-добре, когато сме имали силни водачи независимо от държавния строй. Говоря за Крум, Борис, Иван Асен и Симеон Велики.

- Не споменавате нито един от съвременните ни водачи.
- Потънахме в години, когато се люшкаме от синьо към червено и очакваме да дойде силният лидер. Появи се един трети, който мислех, че може да е баща на нацията. Оказа се, че не е така работата. Признах си, че съм сгрешил и отказаха да вляза в листите или в парламента и се върнах да си върша работата в театъра.
- Изказахте се срещу попфолка, но той е най-печелившата индустрия?
- Това е горчивата истина, но тя не може да промени отношението ми към тази музика. Целта на изкуството е да предлага стойности и ценности, които са традиция в нашия народ. Страстите от порядъка "Кат те гепна, дънките ще ти цепна" са долни и ниски и не са обект на изкуството.
- Те забавляват огромна маса от българското общество.
- Сигурно е така. Чувам много хора да казват: "Искам да дойда на театър, за да се позабавлявам. В театъра и в изкуството обаче забавлението е средство за достигане до други много по-дълбоки идеи и ценности. В държавата ни забавлението се превръща в крайната ни цел, в смисъл на живота, което не е добре. Не ме разбирайте погрешно. Давам право на тези красиви жени да съществуват, но те не са творци и е добре да го осъзнаят.
- Често казвате, че ненавиждате агресията, но не е ли идеята на сериала "Отплата" главният герой да прояви агресия към хората, които са му причинили страдания?
- Получих покани да участвам във всички други сериали, но по една или друга причина не се съгласих. Влязох в "Отплата", след като преди това изрично се бях разбрал, че този проект няма да насажда идеята за омразата и агресията като начин да решаваме проблемите си. Доколко сме се разбрали, е отделен въпрос. Да, лесно е просто да дадем на хората една агресия. Та нея я има в живота, в съда, на улицата. И какво правим - вадим тоягата и започваме да бием по главите. Това не е моята житейска философия.
Не може посланието на изкуството да е: "Убивай себеподобния си."
Много по-трудно е да намериш сила да простиш и да дадеш пример, че не би посегнал на другия така, както той те е нападнал. Надявам се, че този сериал ще покаже точно тази философия и ще опита да покаже борбата на героя да прости на своите врагове. Не можете да си представите колко е трудно да разкажеш и да заснемеш най-сложните човешки чувства. Но самият човек е сложно същество и ние сме приели предизвикателството да го покажем в сериала. Започнем ли да натрапваме на зрителя кои са лошите и кои са добрите, значи сме се провалили.
- Един от епизодите на "Отплата" беше по едно и също време с шоу, в което мъж успя да издърпа с пениса си лек автомобил. Това изпълнение беше четири или пет пъти по-гледано от сериала. Вашият коментар?
- Питам те сериозно - мога ли да имам коментар по подобен проблем. Попитайте хората защо са го гледали. Мен ми е ужасяващо неудобно както да отговоря на този въпрос, така и да питам зрителите какво са харесали в това изпълнение. От 40 години се занимавам с изкуство, но явно не съм си свършил работата, за да има толкова голям процент, които се интересуват от това. Пенисът ли е най-важното нещо в живота им. Аз това не го разбирам и не го приемам. Ако съм продуцент независимо от рейтинга и от интереса, няма да го допусна. Не че обвинявам собствениците на телевизията или на шоуто. Те правят успешни неща. "Стъклен дом" поне до средата си свърши перфектно работата, "Под прикритие" също явно се харесва на хората. Правят се неща, които раздвижиха публиката. И пак казвам - това не мога да го допусна.
- Някои казват, че няма забранени неща в битката за по-висок рейтинг.
- Да, и подобни идеи си имат конкретно обяснение. Толкова години гледаме филми на агресия, в които героят излиза и започва да убива с автомата, за да въздава своята правда. Защо тогава и в реалния живот да не са позволени всички средства. Това е резултатът от подобни отношения и насаждането на агресията. Съгласих се да участвам в "Отплата" точно защото той ми обеща съвсем друго послание към зрителите. Ако видя, че съм излъган, си запазвам правото да реагирам на момента. Не ме интересуват договори и неустойки. И без това работим за смешни пари.
- Повечето ваши колеги споделят, че заплащането в сериалите не е добро.
- Твърде деликатно се изразяваш. Няма да споменавам конкретни цифри, защото не е професионално. Чудя се къде се къса нишката в отношенията между телевизията, продуцента и артистите.
Но така не можем да продължим.
Трябва да намерим начин да осигурим един достоен минимум за творците. А сега съм обект на завист в очите на хората. Казват той се прави на голямата работа и забогатява. Това е пълна лъжа, която понякога допълнително е раздувана от медиите. Иди сега доказвай, че нямаш сестра. Живеем в една огромна лъжа и когато някой каже истината, другите го обявяват за луд.
- Не е ли най-нормално да се обедините и да потърсите правата си?
- Колегите от Съюза на артистите хвърлят много усилия в тази посока. Със сигурност ще има посоки, но няма да стане бързо. Има различни лобита, различни интереси. Трудно е всички да са доволни. Лично аз се борих с всички сили и средства, за да защитя правата си, преди да вляза в сериала. Знам какво ми коства да изиграя една сцена или едно представление, колко усилия хвърлям и в тази връзка не мога доброволно да бъда превърнат в крепостен селянин.
- Какво наистина ви коства изиграването на едно представление?
- Изразходвам се страшно много и физически, и психически. Аз съм човекът, който създава различни видове атмосфера и образи. По време на представление сърцето ми бие с еди-колко си удара над нормалното, кръвното ми високо, адреналинът е още по-висок. По време на представление ударих с ръка пирон, без да се осъзная. Колежка ми сменяше кървавите тампони, докато играех,
а след това ми направиха шест шева.
Толкова съм отдаден на ролята, че не мога да осъзная какво се случва около мен. Слава Богу, имам прекрасна работа и не ми тежи. В момента съм под пара заради различни творчески предложения. В момента работя с приятели от т.нар. любителски театър във Велинград и подготвяме едно наистина прекрасно изживяване за публиката. Другото, което ми предстои, е фестивал на монодрамата във Варна през лятото в Археологическия музей. Ще участват творци от Сърбия, Турция, Македония, Гърция, Израел, Белгия, Дания и Русия. Инициативата е прекрасна и е контекстът на кандидатурата на Варна за европейска столица на културата през 2019 г.
- Сякаш много рядко говорите за личния си живот.
- Нищо чак толкова красиво няма за разказване. Разведен съм от 11 години. В живота си имам две любими жени - приятелката ми Люба и дъщеря ми, която е прекрасна и благодаря на Бог, че ме дари с нея. И друго какво, освен че нямам къде да живея.
- Как така няма къде да живеете?
- Ами така. След развода съпругата ми остана да живее в апартамента ни, а от 11 години съм тук и там. Когато имам възможност, съм под наем, а когато нямам, съм при брат ми или при приятели.
- Това звучи невероятно.
- Какво да направя? Къде да отида и да се оплача, че нямам жилище? Не бих се навел, за да получа материална придобивка. А и изпитвам малко неудобство да го говоря. Дали хората няма да си помислят: "Тоя пък некадърник е толкова известен, а едно жилище няма." Такива са годините. Но какво от това? Има толкова хубави неща в живота ми като двете любими жени и приятелите ми. Знаете ли как се разбира дали един приятел ви е верен? Обаждате се и му казвате: "Убих човек, ела да го заровим." Недай си Боже, да стигаме дотам, има няколко човека, които биха откликнали, ако им се обадя.