Пътеката от Петрич нагоре възлиза към билото на Беласица. Хребетът на тази толкова съдбоносна за България планина е някъде към 2000 надморска височина метра и върви на Запад. Там, към залеза, на около 30 километра от града се намира върхът Тумба.

Средищно място, между три държави: България, Гърция и сегашната държава с нелепото име Северна Македония. Няма значение. Билото на планината се изкачва трудно, изисква усилия. По обраслите и неподдържани пътеки туристът се подхлъзва и спъва в камъните, докато достигне хребета. До неотдавна този хребет беше недостъпен. Гранична зона, чието преминаване от българска страна се считаше за национално предателство и се наказваше със смърт. Екзекуторът беше обикновен наборен български войник, въоръжен с автомат Калашников, призован за служба на Родината. Той се беше клел да я защитава и да убива нейните врагове, които се опитваха да я напуснат.

Ако успееше да застреля някой враг, получаваше домашна отпуска и медал-награда, която можеше да покаже гордо в родното си село.

Тези времена бяха отминали не толкова отдавна, когато неколцина приятели получиха позволение и решиха да се качат върху планинската гърбина на Беласица, за да преминат по ръба на тази доскоро смъртоносна граница. Преходът беше тежък, близо 7-8 часа и вероятно поне 25 километра. Планинарите обичаха такива преходи, още повече поради тяхната доскорошна забрана за обикновените пешеходци и за онези, които имаха любопитството да изследват границите на собствената си държава. Това беше дълъг и изнурителен ден.

Слънцето вече преваляше нататък, към западните дялове на планината и всички бяха достатъчно изтощени. Изведнъж, един от планинарите който пръв се доближи до върха, се развика, че е намерил нещо. Под самият връх Тумба, той беше намерил една дамска чанта. Цялата група се събра около него и заразглежда с любопитство скромната чанта, изоставена от някого в изсъхналата трева преди много години. Тя беше очевидно стара, пластмасова, от онези ефтини имитации, с които хората пазаруваха при социализма своите скромни покупки, извоювани понякога с чакане по безконечни опашки. Олющена, деформирана и някакси неуместна всред буйната трева, тази скромна торбица явно принадлежеше на човек, на жена, която беше тръгнала да пресича границата, но беше изгубила сили и я беше изхвърлила в тревата малко преди границата. Озадачени, приятелите се събраха около нея в някакво мълчаливо съзерцание на нечия съдба, на история за която те едва ли щяха да научат истината. В чантата имаше отдавна изсъхнали парчета хляб и изтляли остатъци от някаква дреха. На дъното имаше ръкописен дневник на руски език.

Мастилото беше избледняло. Един от планинарите считаше, че знае руски език и се опита да прочете написаното. В страничките нямаше нищо забележително. Просто бяха отбелязани разни обикновени неща, рецепти за готвене, напомняне за нечий рожден ден и за посещение на някакъв отдавнашен концерт. Дневник на някакъв човек, вероятно жена, която се е опитала да избяга в Свободния свят през планината Беласица. Успяла ли е? Била ли е сама или е бягала с други? Не беше възможно да се отгадае. Планинарите прелистиха бележника, спогледаха се и тръгнаха надолу, на север от връх Тумба, покрай западната граница, все по-надолу в долината. Недалече оттам беше селището Ключ. Там преди повече от хиляда години армията на цар Самуил е била разбита от Император Василий Втори. Беше вече привечер, когато стигнаха до покрайнините на едно село. Край него все още стояха оградите с бодлива тел отбелязващи границите на България и откъде се започваха разстрелите.

Един от планинарите спря напълно изтощен до ръба на една от оградите и внезапно заспа от умора, преди да я премине. Остана в ничията земя. Приятелите му продължиха, без да забележат неговата липса. После някой се сети, че го няма, те се върнаха и го събудиха. Продължиха заедно до селската кръчма и вдигнаха наздравица. Казаха си “наздраве’’ просто така, защото нямаше какво друго да си кажат. На пейката до тях седеше олющената чанта.

От фейсбук