Когато най-накрая се завръща за кратко, за да ги види, той взема единия си син, а останалите деца ги оставя на грижите на съпругата си.

Две години по-късно, през 1952 г., семейството не издържа на бедността и глада и решава да замине за Сао Пауло. По-късно Лула описва кошмарното пътуване, продължило 13 денонощия. Седят на дъска, закрепена в каросерията на камиона.

"Дори нямаше облегалка - разказва Лула пред автора на биографичната му книга Денис Парана. - Това не е дървена табуретка. Това е дъска. Седиш и нямаш гръб. Можеше да паднем. В камиона са около 30 - 40 души. През нощта хората спяха на тротоара. Опъваш се и спиш там. Понякога с тънко одеяло. И

изведнъж се

будиш в дъжда,

тичаш под камиона. Но той не може да побере всички. Скупчваме се."

След тежкото пътуване майката и седемте й деца най-накрая стигат до Сау Пауло, но там ги посреща разяреният баща. Според спомените на Лула той се нахвърля върху децата, върху майка им и им забранява да учат.

За малкото дете обаче семейната раздяла не е трагедия, а освобождение.

"Това за нас беше страхотно - разказва по-късно той. - Свободни сме, започнахме да живеем по-добре. Това беше бедност със свобода. Така че раздялата с родителите ми усещах дълбоко в себе си като една голяма свобода."

Заедно с раздялата Лула разбира, че по линия на баща си и другата му спътница в живота той има още 10 братя и сестри.

Малкият Лула работи от сутрин до вечер - 

лъска обувки, продава фъстъци, портокали, тапиока,

но заедно с това намира и време за футбол.

Любовта към този спорт е такава, че сега, въпреки достолепната си възраст, той продължава да се радва на играта и да тича след топката.