Докога тук ще стърчат жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението, пита творецът Любомир Далчев

Авторът на монумента искал той да е на по-дискретно място и много по-малък, но руснаците пожелали гигантски проект и посочили локацията

Септември 1979 г., един мъж, преминал 70-те, се качва на мерцедеса си заедно с най-близките си хора и потеглят за негова изложба във Виена. Той няма да се върне никога повече в родината си. Скулпторът Любомир Далчев, съпругата му Ана, синът Любомир и Петър напускат страната, в която творецът само за няколко десетилетия се е превърнал от носител на всички държавни ордени до обидното в онези години определение "проводник на упадъчната западна култура".

При закриването на изложбата си във Виена Далчев шокира всички присъстващи журналисти и колеги творци. Пред вестник "Ди Пресе" той обявява защо

не възнамерява да се върне в България,

както и че от Виена ще замине със семейството си за САЩ. Като причина посочва комунистическия режим в страната си.

В основата на това трудно решение и началото на поредица от събития, променили завинаги живота на твореца, се оказва един от най-мащабните проекти в творчеството му - Паметникът на Съветската армия, открит през 1954 година. Бурно дискутираният днес въпрос трябва ли монументът да се извисява в центъра на София, всъщност е поставен за първи път от неговия автор Далчев. Още когато подготвя проекта, той заявява, че трябва да бъде поставен "на по-скромно място".

Идеята за изграждане на паметник, който да изрази "освободителната сила на Съветската армия и вечната дружба между съветския и българския народ", се заражда още през 1944 година. Определено е и мястото за изграждането на паметника — там, където се пресичат булевардите "Драган Цанков" и "Пейо Яворов".

Под натиск на съветски архитекти обаче тази локация е променена. Налага се да се търси ново място в централната част на града.

На 4 октомври 1949 г. Министерският съвет с председател Васил Коларов приема ново решение за изработване на Паметник на Съветската армия. Планът е за постамент в централната част на града. Първоначално идеята е с по-малки скулптури. Впоследствие е решено те да бъдат по-масивни. Цялостният размер на монумента също е трябвало да е по-скромен.

Първоначално мястото на емблематичния днес паметник, извисяващ се в Княжеската градина, не е уточнено.

Съветският съюз обаче оказва натиск за издигането му

и настоява входът да бъде откъм булевард "Руски".

Първата копка е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства и съветският маршал Сергей Бирюзов. Паметникът изцяло символизира "признателността на българския народ към Съветската армия освободителка", както е изписано на постамента. Вълко Червенков оглавява честванията по откриването му. В официалния ден част от творческия екип страни от тържествата. Причината е, че творението твърде много се различава от първоначалната идея. Неговата мащабност не кореспондира с творческите виждания на Любомир Далчев. Това е началото на отдалечаването му от социалистическите представи за изкуство.

Преломен момент е забранената като формалистична скулптура "Бунт", с която той окончателно скъсва с каноните на соцреализма. По-късно творбата е изнесена от България.

"С "Бунт" си имах доста разправии, критиците се нахвърлиха да ме унищожат - споделя творецът пред писателя Михаил-Милко Кръстев. - Тогава правителството поощряваше академичното разбиране на изкуството, прикрито като социалистически реализъм, останало още от времето на култа. Сега е по-друго, но тогава минавах за формалист. Дори свалиха от една изложба фигурата на поп Богомил, понеже била формалистична. Това ме обиждаше, разбира се, но не ми пречеше особено да си продължа в същата насока.

Като работех над "Бунт", нямах предвид конкретна личност, а оная съпротива у българина, онова чувство, което като във Вазовата "Грамада" се трупа камък върху камък, не можеш да го спреш, да го унищожиш, то е съпротивата на целия народ. И

затова го

представих

като една скала

Една от забележките срещу него беше, че видите ли, тази скала била анатомична. Ами анатомична е, казвам, защото е жива."

Постепенно Далчев се разграничава напълно от комунистическия режим. Така се стига до решението да емигрира в САЩ, макар и вече в напреднала възраст. Пред свои приятели споделял, че обича България, но животът го задушавал. След заминаването му отвъд океана дълги години у нас липсва информация за живота му. Но той продължава да се вълнува от случващото се. Така изпраща писмо до първия демократично избран кмет на София проф. Янчулев. То е публикувано в българската преса през 2004 г. - две години след неговата смърт в САЩ. Първоначално има известни съмнения дали е автентично, но по-късно синовете на Далчев потвърждават, че е писано от баща им.

"В печата, пък и устно комунистите се стараят с различни доводи да убедят

нашата

общественост

да не се поддава

на своите чувства

и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат", пише Далчев.

В сбит разказ в писмото скулпторът разказва подробности за идеята и за самия строеж на паметника.

"Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Ив. Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) - едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят. Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех "Октомври", спомня си Далчев.

За бързото изпълнение на проекта са наети помощници - току-що завършили студенти по архитектура.

"Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите - разказва Далчев. - Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влагат нищо свое,

никакви подобрения и промени

Това беше "социалистическият реализъм", който се приемаше. Моят "Октомври" беше върнат няколко пъти за поправки като "формализъм". Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.

Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост, и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак

моята композиция се отделя рязко

от останалото

И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник? И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението?", задава още преди 20 години въпроси, актуални и днес, Далчев.

Защо според ДС Далчев е жертва на амбициозната си съпруга, четете в следващ брой.