- Г-н Василев, как започнахте да се занимавате с телевизия?
- Навремето бях в "Ку-Ку" - абсолютно оригинален български телевизионен формат. Нито беше прекопиран, нито купен отнякъде.
- Автор сте на нубийския репортаж.
- Да. Всички си мислят, че сме го направили, за да покажем колко са глупави политиците. Но той показва нещо съвсем друго - нашият страх да не се изложим. Стремежът да говорим за всичко, да сме специалисти по всичко. За невъзможността да си признаваме грешките.
Аз не се срамувам,
че не знам нещо,
но някак си в България това е срамно.
- Дали някой сегашен политик ще се върже на номера с Нубия?
- Шансът е 50 на 50. Политиците станаха доста предпазливи, има вече пресцентрове, пиари. Тогава от двама двама се хванаха. Показахме, че говорят автоматично.
- С кого от колегите ви в "Ку-Ку" сте близък и до днес?
- Доста сме заети вече. Но със Зуека се виждахме наскоро. С Курумбашев, като дойде в студиото, нали е политик. Покрай някой юбилей се засичаме с Любо Дилов. То кой ли не е бил в "Ку-Ку" вече, че да не се засичаме - Евгения Атанасова, Милен Цветков.
- Кой е най-големият ви гаф?
- Той дори не беше в мое предаване. Веднъж Зуека ме помоли да му бъда жокер в "Стани богат". Обаче часът, за който се бяхме уговорили, мина, не се обадиха и ние със семейството ми излязохме навън да пазаруваме. Мислех си, че вече са заснели и не са допрели до мене. Обаче те звънят! Аз съм на една много шумна улица и не чувам въпроса добре. А той беше колко крака има заекът, който барон Мюнхаузен гони из Русия. Обаче е толкова шумно, че едвам чувам опциите. Ако човек мисли реално, ще каже - осем. Пет крака са деформация, осем са барок! Номерът е, че заекът тича с четири крака, после се обръща и тича с другите четири. Распе, като го е писал, си го е измислил. А в студиото са се колебали между пет и осем. Публиката казва, че е пет, моето мнение натежава и то за пет. И Зуека приключва играта. Отгоре на всичко един бивш премиер го гледал и казал: "Абе, аз мисля, че са осем, ама на Бойко Василев му вярвам!". Пълен провал! Иначе доста често си патя от усмивката си. С течение на времето разбрах, че българският зрител е доста подозрителен към усмихнатите хора. Както е подозрителен към всичко.
- Гледате ли телевизия? Следите ли конкуренцията?
- Да, гледам. Смятам, че хубава публицистика има и по частните телевизии. Те като цяло се правят добре. Но забелязвам нещо друго - напоследък взе да изчезва качествената публицистика. Притеснен съм, че на екрана ги няма хората, които бяха тук, когато аз започнах - Светла Петрова, Иво Инджев.
- Те обявиха, че са станали жертви на натиск. Вие как бихте реагирали, ако изпаднете в подобна ситуация?
- Не зная за какъв натиск става дума и не бих искал да коментирам. Натискът сега е по-различен от този през 90-те години, тогава той беше много лесен за париране. Сега има нов вид - икономическият. Виждам пряката връзка между собственика на медията и подопечните му журналисти, те са негова функция, виждам икономическите интереси, които са на преден план. Това е и въпрос на съвест, защото въпросът не е в това да намериш най-близкия до тебе собственик на медия.
Обективността е като абсолютната нула - никога не може да бъде постигната Важна е посоката.
- Ако на вас се случи да ви се обадят и да кажат - покани този, питай го това, как ще реагирате, готов ли сте да напуснете?
- Имал съм такъв случай преди доста години. Тогава поставих условие, което не беше напускане, но опитът беше спрян. Но аз съм и малко привилегирован. Водя "Панорама" от 2000 г., работя тук от 1993 г. - малко от малко все съм се научил да стопирам опитите. Не съм човек, който лесно ще натиснат. Но имайте предвид, че и политиците се промениха. Рафинираха се. Няма го вече директния натиск - и тук отговорността спира до нас, медиите.
- Властимащите често се опират и на понятието политическа коректност.
- Много съм против преувеличенията на политическата коректност. Те спират дебата и го заместват с езикови финтифлюшки. У нас роми и "цигани" е най-големият спор. Категорично не мисля, че думата цигани е обидна. Решили сме, че това е най-важното и сме се вкопчили в него, а пренебрегваме куп други проблеми с тази общност. Ректорът на Харвард, който е съветник на Обама, трябваше да се извини, защото казал, че в еди си коя област нямало жени. Не бива да стигаме до крайности. Типичен пример е борбата на някаква неправителствена организация да се махне разделението на момичета и момчета за прием в езиковите гимназии. Не разбират ли, че така ще се получат няколко чисто девически гимназии. Ще полудеят тия момичета там! Като всички имат равни права, защо жените не ходеха едно време в казарма или защо мъжете не раждат!
- Гледахте ли българския финал на Евровизия?
- Не, но знам защо ме питате. Песента на Софи е окей, много е мелодична.
- Обвиняват ви, че не сте достатъчно остър със събеседниците си. Задавате им удобни въпроси, не питате политиците дали са корумпирани?
- Това е, като да питаш една дама девствена ли е. Какво да ти отговори - да, малко. Или пък бях, ама вече не съм. Много по-важно е да се запитаме как живее журналист от регионално издание. Той е подложен на много по-голям риск. Там всички знаят къде живее, къде учат децата му, къде жена му е на работа. Как можеш да бъдеш обективен на такова място? На тях им е трудно, нас ни пази голямата аудитория, големият град.
- Наследихте стола в "Панорама" от Иван Гарелов заедно с името господин Панорама. Ласкаете ли се?
- Нито съм искал да сядам на нечий стол, нито се лаская. Така се случи. Воденето на предаването беше цената, а не целта на оставането ми тук.
- Какво променихте вие в "Панорама"?
- Това ще кажат зрителите. Но "Панорама" не е това, което беше през 90-те. Гостите идваха, говореха и си отиваха. Според метафората на Гого Лозанов - доста сполучлива - бръснарница. Тогава беше важно всички хора да кажат думата си. Днес всички казват думата си, но едновременно влизат в лек спор, никой няма последната дума.
- Какво правите, ако усетите, че гостът ви е глупав?
- Аз не смятам никой гост за по-долу от мен. Всеки човек ми е интересен. Независимо дали са политици или не са. Но

никога не съм задавал въпрос, чийто отговор знам

"Панорама" все още ми е интересна, защото не е предаването на уникалния човек - те колко са интересните - двеста, триста? Това е предаването на уникалния контекст, разговор, новина. Тя не ми тежи. Аз дори съм, като изключим двама-трима, най-старият тук.
- Днес обявиха, че двете Златки ви стават колеги - ще водят политическа рубрика. Какво мислите за тях?
- Желая им успех! Инфотеймънтът - съчетание между забавление и информация, има навсякъде. Не съм против никаква форма на журналистиката. Никога не съм се оплаквал от конкуренцията - напротив. Сбъдва се обаче нещо, за което много хора, между които и приятели, ме предупреждаваха. Когато отидох в Босна, за да отразявам войната, бях на 24 години и се запознах с един възрастен немски журналист. Много изявен колега, който скоро щеше да се пенсионира. Сближихме се. Той работеше за САТ 1 - много голяма немска частна телевизия. Бяхме откъм сръбската страна, на едно място, което много приличаше на бар "Наздраве" - събираха се винаги едни и същи хора, едни и същи журналисти, с едни и същи лафове. Та той беше там. Срещнахме се отново през 2000 г. в Белград, когато тъкмо започнаха да се появяват частните телевизии. Тогава той ми каза нещо много интересно. "Бойко, ако ти отидеш в частна телевизия, ще дойда от Мюнхен до София специално, за да те ритна!" Попитах защо, нали това в крайна сметка беше и неговият избор. Той ми обясни, че 3-4 години всичко върви наред, но след това финансовите аргументи в публицистиката в частните телевизии надделяват. Тогава тъкмо бяха въвели в немските новини вътрешния рейтинг - мереха не резултатите на новините като цяло, а на всяка една новина поотделно. Ако тя не привличаше зрители, падаше, независимо колко е важна. Той беше много против това. Например бяха го изпратили да отразява наводнение в Унгария, а от централата му бяха казали, че ако не намери унгарски селянин, който плаче на немски, няма да излъчат репортажа му.
- Да разбираме ли, че не бихте сменили националната телевизия?
- Не бих искал да се правя на много прозорлив, но виждам, че нещата, които се случват там, рано или късно се случват тук. Затова взех своето решение да остана в БНТ.
- Имали ли сте други предложения?
- Да, разбира се, това не е тайна. Но продължавам силно да вярвам в обществената телевизия и съм го казвал много пъти. Обществената телевизия е вярна съпруга, а частната е красива любовница. Въпросът е в това какво е обществото, защото то е женихът, не аз.
- Следите ли българските сериали?
- Разбира се. Следя "Под прикритие".
- Достоверен ли е?
- О, аз го гледам за развлечение. Но там е Слави Ангелов. Няма съмнение, че всичко е изпипано. Даже днес разбрах, че е продаден в Китай. Така едно време сърбите казваха, че "Валтер брани Сараево" е най-гледаният сериал в света, защото го давали в Китай. А представете си
какъв екшън би станал
от превземането на Константинопол!
Или от Талевата сага. Лошото е, че няма да има публика, а и пари, за да се направи. Защо киното и сериалите да не са нашият експорт?
- Кой е любимият ви герой от "Под прикритие"?
- Джаро. Типажът му ми е най-интересен. Не знам защо сме толкова добри с лошите. Навремето Велински беше образът, по който Марков е работил лично. Но и в двата сериала и добрите са добри. Джаро е любопитен като подтекст, като биография, като внушение. Направи ми много голямо впечатление как тънко режеше една шунка! Тънко, тънко! Билалов е страхотен. Талант не липсва в България.
- Следите ли рейтингите, въпреки че сте в държавната телевизия?
- Да, следя ги, интересувам се живо. Праймтаймът е борба до последна капка кръв. Но мисля, че нямам от какво да се оплача.
- Въобще политиката има ли място в петък вечер?
- Зрителят трябва да има избор. Големият проблем в българската телевизия е, че се копират много бързо успешни формати - единият направи нещо, веднага и другият същото.
Ние смятаме, че средният зрител е идиот и щом е казал, че иска понички, всички му дават понички
Ама той обича и банички, и мекички.
- Хората явно предпочитат "Комиците" пред политическите интриги?
- Нека тези, които искат политика в петък вечер, да я имат. Пет, десет процента - да си ги имат. Не си представям праймтайма като смешно срещу смешно.
- Известен сте с военните си репортажи от Балканите. Кое е най-страшното нещо, което сте видели за толкова години?
- Не е толкова свистенето на куршумите, колкото да видиш как един живот се разрушава. Винаги, където и да отидеш, трябва да съпреживееш болката на хората. През 1995 г. снимахме в едно училище в Босна. Там войната беше започнала преди 3 години. Снимахме първокласници. Те не знаеха какво е мир. Аз ги питах и те не можеха да опишат какво е мир. В Сараево снимахме деца, които не знаят какво е шоколад, но различаваха танк от гаубица. За тях мирът беше нещо, което ще им позволи да излязат навън и да играят. Има ли по-страшно от това? Как едно дете няма да знае какво е шоколад, да чува снайперистки огън, пред него да умират. Виждахме как крият дупките от куршуми в стените с гирляндчета, все едно е нарочно направено.
- Поддържате ли връзка с героите на репортажите си?
- Да. С тях сме приятели за цял живот. С тях сме плакали заедно, пили сме заедно - всичко, което прави едни хора приятели. Извън репортажа с Поли и Хриси (редакторът и операторът на "Панорама") ходим да ги видим.
Имаме приятели и в
Босна, и в Сърбия, Косово
- Как запазихте баланса - да имате приятели кръвни врагове - и сърби, и бошняци?
- Войната и политиката ги е сблъскала, но аз не мога да взема страна. Аз съм на страната на хората. В един от филмите си показвам как плаче сръбска майка на гроба и как плаче албанска. Уверявам ви, майките плачат на гроба на децата си по един и същи начин. Д-р Церич е един от най-близките ми приятели, той е лекар в психиатричната клиника в Сараево. Радован Караджич му е бил колега, той беше психиатър и поет.
- Сега какъв филм правите?
- Правим филм за карнавал. В Германия и Белгия. Искам да покажа как се организира едно общество не през мъката, а през купона, забавлението. Ще питаме българина защо цяла година може да пестиш, за да изкараш един ден хубаво.
- Водехте "Големият избор". Вярвате ли в младите?
- Да. Категорично. Въпрос е на сравнение. Може да са по-разлигавени от децата в Косово, които се будят от куршуми, но в сравнение с едно западно дете, израсло в абсолютна глезотия и политическа коректност, младите българи са по-конкурентоспособни. Пътуват и знаят. За първи път има поколение читатели, което е по-информирано от пишещите. Отвореността е лекарство към апатията и песимизма в България. Мисля, че сега е апогеят му и ще започне да спада съвсем скоро.
- Младите не искат да се връщат.
- Да ги видим след десет години! Нали ги виждам - следват навън и идват на практика тука!
- Модерно ли е да си патриот?
- Израснал съм така. С една плоча български възрожденски песни. Даже се учудих, че не познах всички песни в "Аз обичам България". Но патриотизмът е интимно нещо, не се крещи на площада. Особено е важен за малките държави. Винаги ще има кой да хареса големите нации, но ако ние сами не се харесаме, няма кой да ни хареса. Ако не си четем ние нашите автори, няма кой.
- Как се възпитава патриот?
- Без насилие. По интересен начин. С разказване на приказки. Синът ми, Васил, е на десет. Възпитавам го с разговори, с примери, с пътувания. Той много знае и се интересува от Васил Левски например. Водил съм го на Калемегдан в Белград и съм му показал къде Левски е скочил и е получил името си. И той помни, знае.
- Имате ли фейсбук?
- Не. Нямам време, а комуникацията е нещо отговорно. Но отговарям на имейли, старая се и на писмата на хората да отговарям. Мисля, че след десетина, двайсет години ще трябва да си трием профилите във фейсбук. Ако мен ме снимат запотен във фитнеса, човек не е много красив в това положение, не позира. После ъплоуднат снимката и това става част от дигиталната биография на човек.