Крие, че е тежко болен. Невена Коканова го убеждава да играе в “Сватбите на Йоан Асен”

Секссимволът подлудява жените. Фенки заплашват съпругата му по телефона, обиждат я на улицата, тероризират я с признания, че са бременни от него

“Не бях най-способният, най-талантливият
между състудентите си. Биех ги с едно - играенето за мене беше живеене. Бях невероятен лъжец. Измислях, играех и пак измислях...”

Неописуема жега. Той чинно облича дрехите на владетеля, намята ризницата, слага шлема. Отиват му. Само че 45-килограмовият сценичен костюм тежи така, сякаш носи на гърба си самият цар Йоан Асен II от плът и кръв. В почивките ляга на земята и се превива от жестоки болки, но щом застане пред камерата, изглежда, като че ли притежава силата на 300 спартански воини. Всички на снимачната площадка забелязват невероятните усилия, които полага, за да не припадне, но само режисьорът Вили Цанков знае, че звездата на филма му умира. Въпреки страшната си диагноза, която пази в тайна, актьорът без оплаквания за един от епизодите дори гази в леденото Алдомировско блато, докато краката му са увити само в найлони. Дава всичко от себе си, за да гори до сетния си миг - играейки.

Апостол Карамитев не доживява заснемането на последната сцена от последната си лента. Този октомври големият артист можеше да навърши 99 години, ако не бе издъхнал едва няколко дни след 50-ия си рожден ден, по средата на снимките на “Сватбите на Йоан Асен”.

Любимецът на българското кино вече знае, че краят му наближава, когато колежката му Невена Коканова лично отива у тях да го моли да приеме главната роля във филма на Цанков. Напълно наясно, че това ще е огромно предизвикателство за силите му, Чочо, както го наричат приятелите и колегите му, се съгласява. Тогава споделя само с режисьора, че има рак на черния дроб. Двамата се надяват, че времето ще им стигне, за да направят заедно този киношедьовър. Но смъртта бърза безпощадно. Бърза така, сякаш вече е закъсняла, а е била предизвикана от самия актьор.

“Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...”

Това отсича той пред писателя Светослав Минков, който някога в качеството си на директор на издателство “Народна младеж” му предлага да напише автобиографията си.

В отговор получава твърд отказ и даже леко смъмряне: “Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!”

На думите на Карамитев, че не иска да познае старостта и болежките, писателят му казва: “Но без това не може, Апостоле!”, а последвалата реакция на актьора е: “Нека оставим на Бог да реши!”

Вили Цанков е признавал, че в последните си мигове преди да изпадне в кома, Чочо се е сбогувал с него и с една жена, чието име режисьорът запазва под секрет. Коя е тази дама и днес остава мистерия.

В личен план Карамитев се бракува веднъж едва на 25 години, когато само с обаятелния си поглед и красива осанка побърква жените, готови дори да се бият за него. При огромната конкуренция някога и бъдещата му все още съпруга - актрисата Маргарита Дупаринова, дъщеря на земеделския лидер Спас Дупаринов, трябва да действа, вместо да чака. Когато за първи път среща хубавеца от Бургас в Народния театър, тя сякаш вижда оживелия Давид на Микеланджело, признавала е години по-късно. Маргарита е с две години по-голяма, а той е само студент. Защо пък тя да не направи първата крачка? Решава да му подари кокичета. И с този смел ход изпъква измежду другите момичета, пърхащи около Чочо.

Оказва се обаче, че тя му е направил впечатление още преди да го види в театъра. Двамата се засекли в радиото. Тя се качвала преди него по стълбите и като гледал как движи ханша си, това го привлякло и много я харесал.

Обстоятелствата ги събират на сцената в ролите на Ромео и Жулиета, за да им покажат, че любовта им е отредена. Всъщност актрисата Мила Павлова трябва да играе младата Капулети, а Маргарита - нейната дойка. Само че Мила забременява и не може да влезе в ролята, която по съдбовен начин отива за Дупаринова. Така пред публиката Карамитев слага истинска сребърна халка на пръста на своята бъдеща майка на децата си - актьорите Момчил и Маргарита. И макар в първите години Маргарита да е по-популярна, в мига, в който Карамитев блясва на големия екран, славата го прегръща страстно като влюбена жена.

Той става фаворит на публиката и абсолютен секссимвол, по когото купища ученички и студентки припадат, тълпят се и викат под прозорците на гримьорната му.

Горката Маргарита понася какво ли не - от обиди по телефона и нападки по улиците през чести обяснения на някоя госпожица, че е бременна от нейния мъж, до прогнози от кого ли не, че двамата няма да издържат дълго. Само че тя остава неговата единствена съпруга.

Нито славата, нито ревността, нито други страсти застават между Карамитев и Дупаринова, която е споделяла, че просто е била щастлива и благодарна да бъде до него, разбирайки, че “един човек не е само за теб...”

За актьора първа сред всички в сърцето му е играта, неговата несравнима любима, с която винаги са споделяли един път, едни дерзания и едни мечти. Къде свършва той и къде започва тя - няма значение, защото са едно.

“Не бях най-способният, най-талантливият между състудентите си, които обичаха сцената. Биех ги с едно - играенето за мене беше живеене - силно, кондензирано усещане за ново състояние. Бях невероятен лъжец. Измислях, играех и пак измислях...”.

Още от дете усеща влечението си към своята любима, която ще го отведе там, където трябва да бъде. Като малък познава бедността добре. Майка му, сираче, е отгледана от семейството на заможен лекар. Баща му работи на пристанището в морския град, а лозе, каруца и кон са семейното богатство. Вкъщи момчетата са трима, а Апостол е средният. Момчето поне има остър ум и затова започва да изкарва по нещо допълнително, като пише домашните на съучениците си от Италианския лицей в Бургас.

По-важно и от хляба обаче му е да ходи на кино и театър, заради което тича като луд да лепи афиши само и само да се уреди с билети.

Години по-късно възходът му в театъра и киното е метеоритен. Всички се влюбват в него. И властта се прехласва по Карамитев, като го прави най-младия народен артист в историята на социалистическата култура. В средата на 60-те актьорът е във вихъра си и не слиза от големия екран, като получава всякакви роли. Отдава им се с хъс, стремейки се само към това - да играе, да бъде във вихъра със своята голяма любов.

Когато Коста Цонев разбира, че трябва да замести Апостол Карамитев в главната роля, за да бъде завършен филмът “Сватбите на Йоан Асен”, като продължи едновременно и своята роля на брат му Александър, сякаш небето пада върху плещите му. Титанична задача. Но има ли избор? Нима ако Апостол беше на негово място, щеше да се огъне? Разбира се, че не.

На премиерата на 2 януари 1975 г. лентата започва с думите на Цонев, който се обръща към зрителите: “Ще поискам от вас със силата на фантазията да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев”.