Зачеркнат е от приетите във ВИТИЗ, защото родителите му били класови врагове с капиталистическа закваска, а той бил “бранник, кубратист и легионер”

Великолепният актьор се страхувал от приятелството и дори се пазел от него

Мара е актриса в Старозагорския театър. Умее от всеки ден да направи празник. Христо е бежанец от Смърдеш, Костурско, който става директор на театъра. Двамата са млади, влюбени и бедни, но не страдат прекалено, че трябва да живеят в една от гримьорните на театъра, защото нямат пари. Даже напротив - това е техният дом, техният храм. И точно там съдбата отрежда да се роди техният син, Краля на сцената - Наум Шопов.

“Случило се така, че ме поканили да дойда на този свят в театъра. Малко... как да кажа, неочаквано.”

През 2022 г. се навършват 92 години от рождението на артиста философ, който “отлетя” през 2012 г., макар че обичаше да живее на земята, сред хората, с които можеше да беседва и да се зарежда с енергия. Криле той си пожелава някога само за да лети в бъдещето, когато му връчват “Икар” за цялостно творчество. Желанието му се сбъдва. Наум Шопов не може да бъде забравен. Потрудил се е за това с огромния си талант и професионализъм, които са така чутовни, че текат във вените и на неговия син Христо Шопов, и на дъщеря му Лиза Шопова, а собственото му име все така набира височина чрез неговия внук Наум Шопов.

Някога, когато му връчва “Аскеер” за цялостно творчество в Армията, Стоянка Мутафова го заставя никога да не става нормален, а да е все така странен и “бамбашка”, защото е най-нестандартният български актьор, артистът философ.

И как не! Майка му забременява с него, докато играе в “Снаха”, а след като ражда, продължава да изпълнява ролите си. Веднъж по време на спектакъл трябвало да накърми бебето на сцената с гръб към публиката, защото нямало на кого да го остави.

Години по-късно баща му Христо купува на изплащане къща близо до театъра и семейството се премества да живее в нея. Там благодарение на майка му вратите им винаги са отворени за величия като Кирил Христов, Гео Милев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов и много други светила на българската култура.

Естествено, Мара от съвсем малък тласка сина си към актьорството, макар че на момчето артистите му се струват преправени и измислени хора. Затова не желае да става такъв.

Джазът го омагьосва и той всъщност иска да бъде музикант. Купува си кларинет, намира отнякъде тенор-саксофон и започва да взема уроци, като даже се записва в музикалното училище в София. Свири по всякакви вечеринки и започва да пропуска училище, а в един момент осъзнава, че май не е достатъчно музикален, за да бъде велик. И се отказва. За щастие на слушателите му според негови собствени думи. Връща се в Стара Загора и приема предложението на майка си да стане артист.

Кандидатства във ВИТИЗ през 1950 г. и е приет. Трети е в списъка. Но впоследствие бива зачеркнат с две червени линии. Това се наложило по политически причини, защото досието му било “много лошо”, а именно - произхождал от буржоазно семейство, родителите му били класови врагове с капиталистическа закваска, той бил “бранник, кубратист и легионер”. Както и че е разпространявал позиви за опозицията. Последното поне е вярно. По онова време е член на една младежка организация на социалисти с инициали ССМО, която е опозиционна на официалния ДКМС.

След като е зачеркнат, няма избор, освен да се върне в Стара Загора огорчен и обиден, но продължава напред. През 1948 г. взема стажантактьорски изпит и започва да играе в театъра.

Така поема по своя път - самообразова се, дисциплинира се, учи се в движение, безпощаден е към себе си, изгражда се, минавайки през няколко сцени, докато стигне до Театъра на Народната армия.

Повече от три десетилетия играе там и създава едни от най-добрите си роли - Мичъл в “Трамвай “Желание”, Караибрахим във “Време разделно”, Гаев във “Вишнева градина”, Робеспиер в “Делото Дантон” или Попришчин в “Дневникът на един луд”.

През 1958 г. участва в знаменитата постановка на Леон Даниел “Чудак” на Назъм Хикмет във Военния театър. Тъкмо тази роля е стартът на бурната му кариера.

Две десетилетия се раздава за публиката и от сцената на Народния театър като Лука в “На дъното”, Хаджи Атанасия в “Чичовци”, Анастас Попхинов в “Тайната вечеря на дякона Левски”, Леополд в “Безкрайно отчаяние”, Едгар в “Мъртвешки танц”, Фирс във “Вишнева градина”.

На сцената Наум среща и съпругата си - актрисата Невена Симеонова.

“Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората.

Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.” (Из “Наум Шопов: Личен разговор. Бележки от един живот”, Георги Тошев)

Самият Шопов е признавал, че най-големият му сценичен провал е ролята на Ленин, макар режисьорите непрекъснато да го виждат в този образ. Играл го е в Бургаския, в Пернишкия, в Народния и във Военния театър.

“Не можах да се добера до феномена Ленин. Не разбрах как един човек в името на собствената си фикция погубва толкова много хора около себе си”, обяснявал е Шопов.

Неуспехите си той винаги изживявал много тежко, пропадайки в бездната, от която трудно излизал. Страданията обаче го амбицирали и го правели по-добър.

Безупречен е в кинопревъплъщенията си в “Цар и генерал” (1966), “Случаят Пенлеве” (1968), “Крадецът на праскови”, “Иконостасът” (по романа на Димитър Талев “Железният светилник”), “Инспекторът и нощта”, “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1970), “Трета след слънцето” (1975), “Топло”, “Вилна зона”, сериалът “Капитан Петко войвода” (1981), “Константин Философ” (1983), “Граница” и други.

Неговата любима роля е на крал Лир, защото е богата, многопластова, интересна.

“Играех “Крал Лир”, но бях принуден да се откажа. Страдам от една болест, никога не съм подозирал, че мога да я имам. Но тя дойде... И без да почука на вратата, влезе в мен. Нарича се ХОБ. Белите ми дробове са изразходвани вече. Хронично заболяване, от което спасение няма. Живее се с тази болест, но трудно. Трудно изкачвам стъпала. Трудно понасям вече живота, защото понякога кислородът е нужен не само на белите ти дробове, не само за да дишаш. Той е нужен и на мозъка, за да мисли. Понякога изпадам в особени настроения. Явно, че не стига достатъчно кислород в мозъка. И затова се получават някакви странни неща... Вършиш неща, за които не мислиш, не си даваш сметка за последствията...” (Из “Наум Шопов: Личен разговор. Бележки от един живот”, Георги Тошев)

Малко след 80-годишния си юбилей актьорът преживява спешна 4-часова операция, като са му направени три байпаса. Той е докаран в София в прединфарктно състояние от Сандански, където е бил на почивка. Диагнозата е била поставена в курортния град, а състоянието му е било влошено и от тежка исхемична болест на сърцето. В Сандански са установили, че артериите му са пред запушване.

Шопов почива на 81-годишна възраст след дълго боледуване. За смъртта той говореше така, сякаш не бива никой да се страхува от нея, защото независимо от всичко един ден тя идва. Никой не знае каква е, страшна ли е, но все ще трябва да се срещне. Но той не се боеше, споделяйки, че дори в най-тъжните си дни е вярвал в човечеството, защото и след самия него ще има хора, които ще се усмихват и ще плачат, ще страдат и ще се радват.

Повече великолепният актьор се страхувал от приятелството и дори се пазел от него. Признавал е, че не е имал истински приятели.

“Ще се опитам да обясня защо. Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че у всеки човек има нещо подло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка, много любопитна подлост, ако й позволиш да се пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо у мен.

И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страхувах, че отново ще ме излъжат в приятелството. Пазил съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това като че ли вече е генетично заложено у мен. Ако допуснеш някого до себе си - може да те излъже. Може би ще го направи неволно. Но ще те излъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги търпя. Скъсах. И не давам възможност на онези, за които мисля, че ще ме наранят, да се доближат толкова до мен, че да поискам да се пазя от това. От всяка подлост.” (Из “Наум Шопов: Личен разговор. Бележки от един живот”, Георги Тошев)

Някога за него нищо не може да замени приятелството на една хубава книга. Защото ти си този, който я чете. Ти виждаш в нея. И никой не може да ти отнеме Чехов.