Гордеят се с първата жена, президент набългарски тим, и със Стефан Найденов - рекордьор по голове за “Спартак” (Варна) в “А” група

Те не играят за облаги. Те играят заради самата игра. Те печелят винаги - дори когато губят. Защото се наслаждават истински. Защото споделят неподправена емоция. Защото знаят, че животът не е игра, но любимата игра е неизменна част от техния живот. Те са доказателството, че тръпката е навсякъде. Играят със сърцето си. А за сърцето и любовта непреодолими пречки няма. Външните фактори не съкрушават, когато вътрешната сила е на шампиони. Когато на сцената излизат те - НесломимиТЕ!

“Селяк”. Как да не запомниш това име на футболен отбор? Откъде произлиза ли? Нищо общо с първосигналната асоциация. Но какво име само - чуваш го и няма забравяне.

“Селяк” е футболният отбор на монтанското село Стубел. Основан е през 1939 г. И има

история, която също заслужава

да бъде запомнена. Като името.

С мисията историята да продължи се е заел един от емблематичните футболисти за родната “В” група, сега носеща името Трета лига. Петко Петков - изявен голаджия от третия ешелон на родния футбол. Още от малък на стадиона в Стубел съдбата го среща с легендарен играч за българския футбол, от когото има честта да “открадне занаят”. Пред блока в Монтана по цял ден рита с приятели. На 17 г. вече е в първия отбор. Воин Войнов го взема в “Академик” (София) и младокът става голмайстор в “Б” група. Минал през “Спартак” (Варна), “Видима”, “Спортист” (Своге), превърнал се в синоним на голмайстор в “Рилски спортист”. Спечелил си трансфер в ЦСКА 1948 в края на 2017-а след 16 гола в 16 мача за тима от Самоков. Играл още в Австрия и Кипър. В “Балкан” (Ботевград) и “Левски” (Лом), преди пак да се върне в “Рилецо”. И отново да впечатлява с голмайсторския си нюх, докато се наслаждава на футболната си страст. Но всъщност има и друго призвание - докато играе и държи фитнес в София, да стане и президент на футболния отбор на село Стубел. Така му казва сърцето. Заради любовта към играта, заради местните и най-вече - заради паметта на майка си...

В Стубел се гордеят, че “Селяк” е първият български отбор с жена президент. Цеца Крумова се захваща с футболния възродителен процес в родното си село.

“Дълги години майка ми се занимаваше с тази дейност.

Създаде и възроди отбора, който

беше прекратил съществуването си

поради редица проблеми. Към 15 години нямаше отбор в селото. След това тя се зае и вдигна отбора от нищото. Събра млади момчета, реставрира съблекалните. Държеше отбора 14-15 години. След смъртта ѝ никой не искаше да поеме отбора, всеки бягаше от отговорност. А това е единственото нещо, което радваше хората и ги събираше заедно. Младите се събират да тренират, почти всички по-възрастни идваха да гледат мачовете. И всъщност имахме една от най-високите посещаемости за отбор от окръжната група. Това е единственото развлечение. По малките населени места повечето хора обичат футбола. По-старите идват, водят децата... Дори като сме гости, хората пак пътуват и подкрепят отбора”, разказва Петко Петков.

Селото е с около 540 жители. “По 100-120 души имаме на всеки мач”, казва той. Е, на някои дербита от “Северозападната Бундеслига” се случва на стадиона да има хора - почти колкото е населението на Стубел. "Когато възобнових отбора, имахме пряко дерби с един от най-големите дразнители на местно ниво - срещу съседното село Липен. “Малкото Ел Класико”, както си го наричаме по нашия край. И имаше около 450 зрители на мача. На гостуване имахме около 400 души агитка - и от селото, и от Монтана. Стана много хубав мач. Е, малко ни порязаха и домакините успяха да се отърват с хикс - 1:1 като гости. Но следващия сезон ги бихме много - 6:0”, разказва Петков.

Това е футболната гордост на Стубел. Това е истинската радост от играта. Но за да се усети и истинският отборен дух, винаги трябва да се обърне внимание и на детайлите. Винаги трябва и подадена ръка. Така е и при “червено-черните” от село Стубел, които получават възможност да се чувстват и да изглеждат като отбор. Приятелите на българския спорт от efbet подаряват екипировка на ентусиастите, обичащи футбола и играещи с удоволствие за името, което не се забравя - “Селяк”.

“Направиха ни екипировка - и червено-черния титулярен екип, и бяло-черен. Благодарим на efbet, че подкрепят футбола, че подкрепят ентусиазма. Малките неща радват хората. А във футбола на аматьорско ниво малките неща всъщност са много големи. Хората ходят да играят за удоволствие, а не с нереални амбиции. Има хора, които отиват на мач, за да се изпотят, а след това да седнат и да се видят. Защото отборът събира предимно приятели. През седмицата работиш по цял ден и е хубаво през уикенда да изиграеш един мач с приятели и след това да изпиете една бира заедно. Екипировката е детайл, който ти дава много - момчетата излизат и се чувстват като отбор. Надявам се, че ще получим подкрепа и за екипировка за свободното време. Като ходим по мачове, вече и преди самата среща да си изглеждаме като отбор. Благодарни сме за подкрепата”, казва Петко Петков.

33-годишният футболист, продължил мисията на

своята майка за развитието на футбола в родното ѝ село,

знае добре колко важна е подкрепата. Знае колко е трудно. И затова не крие признателността. “След като напуснах ЦСКА 1948, не можех да поддържам всичко като екипировка и разходи. А цените на абсолютно всичко се вдигнаха. Тогава в отбора ни играеха млади момчета, дори и от София. Бяхме един от най-младите отбори в групата. Момчетата се затрудняваха дори с пътуванията. От селото няма откъде да намеря толкова футболисти, че да попълня цял отбор. Повечето момчета от Монтана са събрани в местни отбори с по-голяма финансова възможност. И трябва да търсим момчета от София”, казва още той.

След коронавируса се налага да преустановят участие в първенствата. “Опитваме се да търсим партньори и да възобновим отново участието си. Не е хубаво за селото да няма отбор”, убеден е той. И макар да е трудно - макар да играе другаде, да живее в София, той не се отказва от каузата “Селяк”.

“Тичането е много, но имаш ли желание, намира се и начин. Не е лесно, но е хубаво да се прави нещо за хората. Аз го правих и поради друга причина - да не отиде на вятъра целият труд на майка ми. Но бързо осъзнах, че наистина ѝ е било много трудно сама да се бори с всичко.

При мен е и още по-сложно, понеже живея в София, а тя си беше в Монтана, познаваше местните хора и е имало доста фирми, които са ѝ помагали", продължава Петков.

Но вярва, че

с дружни усилия и съмишленици няма невъзможни неща

Така, както самите футболисти показват свръхжелание и отборен дух извън терена само за да може да излязат заедно на игрището. “Имало е доста моменти, в които преди мач теренът не е начертан. Хващам се аз заедно с още един-двама души от селото, от местните футболисти, и започваме да чертаем. Някои от местните момчета косят терена преди мачове. Нямаме поддръжка - всичко си го правим ние. Получихме помощ от феновете за обновяване на съблекалните - направихме основен ремонт, сменихме дограма”, допълва той.

Петко държи отбора дори когато е една година в Кипър. Помагат му приятели. “Кристиян Иващук и Станислав Стайков ми помагаха доста - контролираха софийската група. И Трайко Благоев от Стубел ми помагаше много също. Венелин Недялков, Димитър Керанов - благодарен съм им за усилията. За 80-годишнината успяхме да влезем от “Б” в “А” окръжна. Но пандемията ни натисна доста сериозно и се наложи да спрем”, казва още Петков. Но е амбициран възраждането да продължи. И заради паметта на майка си, и заради любовта на хората към играта, и заради историята. Защото и Стубел е дало своя принос за българския футбол. От селото е легендата на “Спартак” (Варна) Стефан Найденов.

Доктора, както наричат Стефан Найденов, е рекордьор по голове (56) за “Спартак” (Варна) в “А” група. Бронзов медалист и финалист за купата на България. От онези самородни таланти, заради които публиката пълнеше стадионите...

“Майка ми е и братовчедка на Стефан Найденов. Била е в спортните среди. Имаше понятие от спорт. Имаше и огромно желание да прави нещо добро. Когато знаеш какъв труд е хвърлял родителят ти за нещо, за кауза, и когато виждаш с годините как неговата кауза избледнява, как стадионът пустее,

сърцето ти започва да тупти и не ти дава мира

И започваш да търсиш варианти”, споделя Петко.

Споменавайки Стефан Найденов, започва да говори с гордост. И нова, различна признателност. “Той е голмайстор на “Спартак” (Варна) за всички времена. Доста неща съм научил от него. Имах тази чест. Докато прохождах, той беше все още жив, лека му пръст. Понаучих доста неща от него. Във Варна винаги го споменават, което ме радва. Дай боже “Спартак” (Варна) да се задържи по-дълго в професионалния футбол, но трудно ще му падне рекордът. Но и Стефан Найденов е проходил от този отбор, от село Стубел. Там прави първите си стъпки. След това играе в “Монтана”, после в “Берое”, след което е дълги години във Варна. Преди да почине, си живееше в Стубел. Майка ми го беше направила почетен треньор на отбора, той обичаше много да помага. И аз съм имал честта да се уча от него. Аз започнах да играя още 13-14-годишен. Даже доста пъти влизах и като нередовен да играя в Окръжната, бях много малък, но много исках да играя и влизах да помагам на отбора. Това е част от чара на футбола на аматьорско ниво. А Стефан Найденов е едно от доказателствата, че малките места раждат големи фигури”, казва Петко Петков.

“Жалко, че много трудно се намират хора, които да помагат. Моето мнение е, че държавата също трябва да направи крачка към създаване на по-добри условия за хората, които помагат. Знаете какво се случи със собственика на “Кариана” (Ерден) Милан Йосифов - човек, който живееше за футбола, даваше абсолютно всичко. Имах честта да го познавам. Той помагаше не само в Ерден. Помагаше и на майка ми, когато държеше отбора, и на мен ми е помагал също. След като човекът си отиде, там всичко замря. Когато ги няма тези хора, които наистина горят за спорта... Затова трябва да ги търсим, да ги поощряваме, да ги пазим”, връща се към основната си болка той. И отново изразява увереност, че колкото и да е трудно, ще се бори за отбора на село Стубел. Защото е

сред хората, за които футболът е феномен и начин живот

Защото е и сред хората, за които “Селяк” звучи гордо.

Нали не сте забравили, че “Селяк” не значи онова, което първо бихте си помислили?

“Отборът ни е с доста атрактивно име - “Селяк”. Като го чуят, хората започват да се чудят: “Ама как така “Селяк”?”, "Откъде идва това “Селяк”?". Първата асоциация е ясна. Но всъщност това е била една от първите младежки организации в селото - “Селяк”. Село, яко село и хората са го свързали - “Селяк”. Та това се крие зад името - яко село. Когато са решавали как да кръстят футболния отбор на селото, са обсъждали доста варианти, но са решили, че вече си имат най-подходящото име. Изобщо не съжалявам, защото името е доста атрактивно. Ние сме отбор, който като го чуеш веднъж, няма как да ти излезе от главата”, казва Петко Петков.

Не крие и възхищението си към живеещите в малките населени места. “Хората, които са останали по селата, са от ставащите все по-малко напълно чисти хора. Там все още можеш да получиш взаимна помощ, да отидеш до комшията, да намериш приятел, да намериш отзивчивост навсякъде. Затова е хубаво понякога да избягаш по такива места, където човещината живее.”

Там живее и чистият футбол. На места като Стубел - якото село.