Това, което видях с очите си на площада преди 2 дни бяха 2 Българии. Едната беше на “мнозинството”. Тя бе и по-малобройната. Докарана с “рейсове”, тя яде сандвичи с лютеница, игра хоро, а после остави кочина след себе си.

По-многобройната бяхме, ние останалите, дошли с деца, приятели, колеги, но и с ясното съзнание, че сме Малцинство.

Между едната България и другата зее бездна. Но всеки един участник в тези две Българии има право на глас. И гласът на един собственик на компания, на един учил в чужбина инженер, или преуморен лекар, на един компютърен специалист, един учител по математика, или докторант тежи точно толкова, колкото и гласът на един полуграмотен безделник.

Ако в някакво бъдеще и по силата на някакво божествено чудо се яви отнякъде политическа фигура, която да съумее да свърже (дори само временно) като с въжен мост интересите на тези две Българии, ще спечелим всички. Но това е свръх-задача.

А дотогава?

Дотогава онази България с рейсовете ще осигурява по закон достатъчно количество тела в Парламента, те ще натискат бутони и ще обслужват зли невидими сили, докато тя играе хоро. А след това, може и потоп. Ако не потоп, то със сигурност кочина.

От Фейсбук.