- Г-н Росич, нарочно ли досега пропускахте да участвате в родните сериали?
- Истината е, че те мен ме пропуснаха. Филмовият актьор е човек, който стои на пазара и очаква повикване. Ако Робърт де Ниро не беше толкова богат човек и сам не продуцираше филми, също можеше да стои без работа, докато някой не се сети да го покани. Това е разликата между театъра и киното. В театъра има репертоар, годишен план и въобще някаква сигурност за твоето бъдеще. В киното никога не съм знаел кой и кога пише сценариите. Това са хора, които някъде там седят и редят като пасианс своята идея. Вероятно в един момент някой изведнъж казва: "Ето тук ще ни потрябва точно Джоко", и тогава се обаждат с конкретно предложение. Слава Богу, за последните 50 години работа пред камера, се случваше доста често да се сещат за мен и да ме викат.
- С какво новият сериал "Отплата" ще е по-различен от останалите?
- Не ме карайте да правя подобни сравнения. Винаги гледам първите два епизода на всеки един от нашите сериали. Рядко продължавам нататък. Свободен човек съм и мразя да бъда задължаван. А

сериалите правят
точно това -
задължават ни
да ги гледаме

По същия начин мобилните оператори, различни доставчици на телевизия и какви ли не други услуги се опитват да ме обвържат с техните договори. Разбира се, ползвам подобни услуги, но съм се устроил така, че аз тях да ги употребявам, а не те мен. Колкото до сегашния проект "Отплата", харесвам това, че авторите му не са имали за цел да го направят като американски екшън.
- Българите обичат екшъните.
- Това е много дълга тема за обсъждане. Американците всяка година правят по около триста филма. Два или три от тях са истински шедьоври и няма как да е иначе. Количествените натрупвания водят до качествени изменения. След въпросните шедьоври идват 10 чудесни и 30-40 добри американски филми. И след тях пристигат още 250 негледаеми боклуци. Точно те са по-евтини и затова нашите телевизии ги купуват. А после ние сме принудени да ги гледаме, да лапаме тази ширпотреба. Някакви комедии, в които на някого му падат гащите и това трябва да е смешно. Но американците са си направили сметката. С подобни идиотщини те печелят много пари и в същото време инвестират влияние. В "Отплата" са се опазили от това влияние. Там
няма герои, които държат патлаци в двете си ръце и по време на стрелба приклякат като пикаеща крава
Авторите са показали едно парче от съвременния живот. Събитията са близки до действителността и може да се случат на всеки един от нас. Много харесвам идеята да се покаже истинският облик на страната ни. Няма кал, мизерия и лайна. Пропуснати са измъчените и криви физиономии. Тях ги има навсякъде по света, но ние някак си винаги наблягаме точно на грозното.
- Усещам, че вие сте от оптимистите.
- Абсолютно вярно. Тук е едно много готино и добро място за живеене, а не просто за преживяване. Никъде другаде

по света няма подобна атмосфера като
тази на Балканите

Ние не сме типичните безстрастни бачкатори. Самият аз, като се захвана с работа, мога да съм парен валяк, но в свободното си време не искам никой да ме пипа. Работим, но и живеем. Моят внук е в Канада и наскоро ми сподели, че не желае да продължава да се движи в техния ритъм на живот. Той става в точен час, закусва определено време и след това излита за работа. Вечерта му също преминава по определен план. Ние сме друга порода. Намираме време за приятели, за театър, за кино, та дори и за един бой на футболен мач. Винаги нещо къкри около нас.
- След толкова години свикнахте ли три държави почти да ви "разкъсват" в спора чий точно артист сте?
- Роден съм в Сърбия, играл съм в десетки унгарски филми, но винаги съм подчертавал, че съм български актьор. Много пъти в чужбина са бъркали, когато пишат визитката ми. Научих се преди интервю да наблягам на журналиста, че срещу името Джоко Росич трябва да сложи думите "Български актьор". И все пак не отричам, че най-големите си роли съм направил в унгарското кино. Миналата година на доста пищно тържество в Будапеща получих награда за цялостен принос към унгарското кино. Това ме направи единственият чужд актьор, който е получавал подобно признание.
- Как си обяснявате факта, че хората ви запомниха повече с уестърните, отколкото с редица други много известни филми, в които сте участвали?
- Легендарната унгарска режисьорка Марта Месарош, с която съм работил в два филма, се беше изказала по този въпрос. Тъкмо бях слязъл от коня след края на снимките на унгарски уестърн.

Бях целият
в мускули и още миришех на кон

а веднага след това трябваше да играя университетски професор във филм на Марта Месарош.
Питаха я как така каубоят Джоко ще играе професор. Тя беше отговорила, че няма проблем за Джоко да е какъвто поиска, защото той цял живот е бил различен - журналист, интелектуалец, актьор и след това каубой. Винаги съм харесвал уестърните.

Джон Уейн беше моят герой в детството

Баща ми, който беше учител по професия, нарочно ме водеше да гледам уестърни. Този тип филми са много подходящи за възпитание на момчетата. Там белият каубой е добър, а черният - лош. Има ясна разлика между добро и зло и накрая е простичко обяснено кое трябва да победи.
- Имали сте късмет да превърнете детската си страст в професия.
- Гордея се с тези филми. По едно време се опитаха да осмеят европейските уестърни, но това беше грешка.
Ние, европейците, сме правили истински шедьоври, а американците никога няма да ни стигнат в някои отношения.

Смешно ми е, че сега сякаш всички се поамериканчваме

Преди няколко години бях седнал да режа диня и внучето ми поиска голямо парче. Щом му отрязах най-хубавото, то се провикна: "Йееееес." Заплаших го, че веднага ще му откъсна главата и повече никога няма да яде диня. Той ме разбра какво имам предвид и никога повече не използва този типично американски радостен вик. Прави ми впечатление, че нашите телевизионни водещи напоследък използват един много дразнещ именителен падеж. По принцип в българския език няма падежи, но имаше един много сладък звателен падеж, който придаваше аромат на езика. Едно време се обръщахме с Милане, Драгане, Петкане, Радо. Сега от екрана чуваме: "Рада, чуваш ли ни", "Петър, ти си на мястото на събитието." Все едно чувам американците, които започват с Питър... Първият ми език е сръбският, но учех българския в средата на миналия век, когато той беше много по-чист и истински.
- Липсва ли ви ездата?
- Липсва ми дори ароматът на коня. Кожата му ухае по един начин, дъхът му е съвсем друг. Отдавна вече не яздя, но

все още ходя до конната база, за да усетя миризмата на тези уникални животни

Чудя се как подобни аромати не са използвани още за изработката на парфюм. Повечето хора са виждали кобур, но малцина са го подушвали. Там се смесват ароматите на дебелата телешка кожа, метала, барута. Няма как да се опише, трябва да се усети, да се изживее.
- Някак помежду другото разказвате за живота си, който никак не е бил лек.
- Нямаше как да го изживея по друг начин. До осем години имах много красиво детство. След това Германия обяви война на Югославия и започна едно леене на кръв в продължение на пет години. Около мен имаше само смърт. Следвоенното положение беше също толкова кошмарно. След това дойде сблъсъкът ми с режима и емигрирането ми в друга страна. Много пъти сякаш са ме подтиквали да се изкажа за комунистите, за хората, които са ме изгонили от родината ми. Има толкова много да се каже по тази тема и в същото време се чудя дали има смисъл.

Комунизмът е прекрасна идея, но лошото е, когато тя дойде на власт

От световната практика отдавна е станало ясно, че комунистите не знаят какво да правят с властта. Иначе е хубаво да я има като цвят. Ако беше толкова лоша, в белите страни щяха отдавна да я забранят.
- Как ви прие родния атктьорски елит, след като не сте карали с тях студентските си години?
- Повечето от големите имена в професията ми бяха приятели още преди да се появят на сцената или на екрана. Григор Вачков, Георги Парцалев, Енчо Багаров ми бяха първи приятели. Следвах в Икономическия институт, който беше комшийски с ВИТИЗ. Ходели сме по едни и същи места да се забавляваме.

Апостол Карамитев беше блестящ мой приятел, а също и Петър Слабаков

Няма смисъл да ги изброявам, защото ще пропусна много. Не сме се фукали с това приятелство, защото не ни е било нужно.
- А имаше ли съперничество и завист?
- И да е имало, не съм ги усетил. Някои събития все още ги наричам случайни гафове. Бяха ме поканили за една роля, но мой колега вечерял с режисьора и продуцента, за да ги убеди, че той е правилният избор. Взеха го него. По време на социализма пак ме одобрят за роля.

Обажда се големец от партията и пита дали един негов познат не е по-подходящ

И аз, разбира се, отпадам от играта. Случвало се е, но никога не съм се ядосвал прекалено. Така е трябвало да стане.
- Говори се, че с нежелание сте започнали да се снимате в киното.
- По-скоро беше притеснение, че няма как постоянно да вземам отпуск от радиото, за да се снимам. Обичах си работата. После съдбата взе нещата в своите ръце. 68-а ме уволниха от радиото. Прегрешението ми беше, че съм югославски гражданин по време на събитията в Чехословакия. Три месеца по-късно уволниха и жена ми, с която се бяхме запознали в радиото. Нейното провинение също беше голямо - съпруга на югославски поданик. Предстояха ни четири много тежки години. Само аз си знам как съм изкарвал пари за хляб. Мои приятели ми даваха да правя коректури на вестникарски страници. Работех през нощта и получавах по осем стотинки на парче.

Представете си колко страници е трябвало да отметна, за да взема някакви пари

През 72-ра година случайно бях отишъл в Киноцентъра, за да видя дали няма някаква работа за мен. По коридорите ме видя тогавашният шеф Сашо Величков и ме подкани да пусна една молба за назначение. Не вярвах, че ще излезе нещо, но все пак си подадох документите. И така се започна с актьорската ми професия и отново започнах да дишам по-спокойно. След това ме видяха унгарците и започнах да се снимам при тях.
- Как научихте езика?
- На терена и с гаджета И до днес не мога да пиша или чета на унгарски. Само го говоря. Той е доста нелогичен език за останалите европейци.
- Сякаш в последните години страните от медиите.
- Не е било нарочно. Не се натискам за интервюта. Нямам нужда от още популярност. Имам я в излишък. Гледам да се покрия за известни периоди от време. Смешно ми е да обсъждам моята слава. Около мен няма такова нещо. Става дума за 50 години здраво бачкане в киното. Определения като "звезди" и "динозаври" явно много се харесват на фолкпевиците. Младоците също ги наричат звезди, а тях ги чакат още 30-40 години работа и усъвършенстване.
- Какво ви е мнението за младите актьори?
- Има много добри. Спират ме на улицата с думите: "Ех, едно време какви актьори имаше." Това са глупости.

И сега имаме разкошняци със страхотно присъствие на сцената или на екрана

България без друго ще остане, но без актьори не. У нас с лопата да ги ринеш.
- Търсят ли ви партиите да помагате?
- Търсеха ме, но аз съм свободен човек. Бях нечий до 68-а година, когато ме изгониха отвсякъде и предопределиха бъдещето ми. По едно време ме канеха да съм на избираемо място в листите, но не успяха да ме убедят.
- Можехте да си оправите живота...
- Че какво му е на моя живот?
- Във финансово отношение имах предвид.
- Има една българска приказка: "Човек може и с две и с двеста." Помествам се в моите две и съм безкрайно щастлив човек. Един пример ще ви дам. Не мога да виждам вече и няма как да карам колата. Мой приятел ме кара до къщичката ми в планината, която е на 100 км. Опитвам се да му предложа да платя бензина, той плаши, че ще извади брадва да ме убие. Колко хора притежават такива приятели, такова богатство?
Живял съм страхотно, въпреки че преживях и голямо лично нещастие Преди година и половина синът ми загина при нещастен случай. Някак си опитваме да продължим напред със съпругата ми. Борим се с болестите и болките, но това е нормално. Преди няколко дни се спънах на моята къщичка и щях да падна. Вместо това скочих и усуках коляното си. Стотици пъти съм падал и усетих какво трябва да направя, за да не си счупя нещо.
- А колко пъти сте умирали в киното?
- Около трийсет пъти. Имах идея

да се направи документален филм за умиранията на Джоко Росич

Това изкуство. Гледах наскоро мой колега, който го застреляха на екрана. Не знаеше как трябва да падне. Това не го пише в учебниците. Учи се в движение. Всяка смърт в киното трябва да е уникална и да се различава от останалите. В уестърните, когато съм играл лошия герой, накрая умирам така, че зрителите да съжалят за мен. Те знаят, че съм лош, че съм правил злини, но пак нещо ги човърка от вътре, кара ги да пролеят сълза. Тогава съм осъзнавал, че съм си свършил добре работата.