Миналата седмица остана в историята като отчаян опит - може би последният - да се спаси една идея и един експеримент, наречен Европейски съюз. Дали опитът е успешен или не, ще покаже бъдещето. Засега едно е ясно: Великобритания се огради от континента с още по-широк политически Ламанш, докато Хърватия подписа "брачния договор". Ремонтът на съюза завърши, трудностите тепърва започват.
Но защо и как се стигна дотук? Причините са много и по-долу ще посочим само някои от тях.
Преди малко повече от 10 години, когато се роди еврото и за една нощ измете от пазарите германската марка, френския франк, холандския гулден и още няколко национални валути, фанфарите звучаха тържествено. Днес "Одата на Радостта" звучи като погребален звън. Дори и Бетовен не вярва на ушите си: как обединена Европа, "от Атлантика до Урал", можа да се докара до това тъжно състояние?
Кой носи отговорността? Защо един блян е на път да се превърне в пепел? Отговорите са толкова, колкото и авторите. Но има неща, които не може да се забравят или да им се обърне гръб. Още един от древните гърци беше казал, че

"общата собственост води до общо нехайство"

Онези, които минаха през "развития социализъм", знаят какво означава това. Общата собственост в края на краищата доведе не само до общо нехайство, но и до впечатляващо потъване на Лениновия "Титаник", започнал със залпа на крайцера "Аврора". Когато всеки е отговорен за всичко, никой не е отговорен за нищо. Но Брежнев, Живков, Хонекер и други късни мислители на (източно)европейския Ренесанс поне имаха една причина, с която се оправдаваха: саботажа на империализма, опитите му да спре или да забави триумфалния ход на плановата социалистическа икономика, градена тухла по тухла, петилетка по петилетка, стахановец по стахановец.
Сега кого да обвиним? Кастро ли? Много е далеч. Талибаните ли? Или Осама бин Ладен?
Не е убедително.
Тъжна истина е, че когато се роди еврото, бъдещите "Съединени Европейски щати" приличаха повече на група от случайно събрали се актьори, играещи на обща сцена, но с различен талант, различни роли и без общ режисьор. И Шекспир да беше написал пиесата, краят пак щеше да е същият.

Орел, рак и щука - това

е Европейският съюз, подсмихва се иронично зад кулисите старият Крилов. Орташката работа и кучетата не я ядат, цитира отомански мъдрости врелият и кипял в европейските дела правнук на Алековия герой със засуканите мустаки, докато сърба супата на бай Иречек.
Познавачите на минали и днешни съюзи, федерации и конфедерации непрекъснато ни напомнят, че един алианс се държи на (поне) 3 крака: обща парична единица; еднакво задължителна за всички финансова дисциплина; силна централна власт, способна да балансира тежестта на отделните "щати", която се съпътства от доброволното самоограничаване на суверенитета на членовете в полза на центъра. За Евросъюза тези условия останаха само частично изпълнени.
Ако погледнем назад в американската история, ще забележим без особени трудности, че и трите крака са достатъчно еластични, за да може САЩ да бъдат това, което са днес - въпреки кризите, през които са минавали и пак минават. Доларът е циментът, който крепи къщата на 50-те щата, дисциплината (и националната банка, известна като Федерален резерв) е еднаква за всички, а ако Върмонт, Тексас или Калифорния се опитат да играят "свои игри", Вашингтон знае как и може да ги върне в строя. И

който очаква
бързо разпадане
на американската
машина, греши

Като стар модел "Форд Т" тя крета, но се саморемонтира в движение.
В малка Швейцария се говорят 4 официални езика, има 26 суперсамостоятелни кантона, но франкът е този, който "споява" всичките тези култури, езици и кантони, кой от кой по-горди и независими. И каквото важи за Женева и Цюрих, това важи за Апенцел и Швиц, когато става дума за конфедерационни правила. Ако се наложи Берн да въдворява ред, няма да се колебае. Но май досега не се е налагало...
За разлика от горните примери нашият Европейски съюз, изглежда, беше роден поначало с дефекти. И нито Маастрихт, нито Лисабон, нито Шенген с всичките им договори, спогодби и други обемисти бумаги, даващи хляб на милиони бюрократи, успя да направи нещо близо до това, което поотделно са САЩ, ФРГ или Швейцария.
По-скоро ЕС днес често напомня на бивша (Федеративна) Югославия, където словенци и хървати изкарваха 60% от валутните постъпления на Титовия съюз, докато сърби, македонци, черногорци, босненци и особено косоварите, "уживаха". Динарът беше общ, но правилата за Словения и Косово бяха различни. Знае се как завърши всичко това.
Бившият Съветски съюз (макар и с обща рубла) и бившият СИВ (с обща преводна рубла) също безславно се сринаха, защото общата собственост като философия, общото нехайство като резултат и шокиращата слепота на политическата геронтокрация доведоха до едно от най-спектакуларните политически рухвания в световната история. И бегъл поглед към някои практики на Евросъюза напомня повече за Москва и Белград, отколкото за Берн и Берлин.
По принцип е известно от Адам и Ева насам, че когато един съюз е между много различни по манталитет членове, той е постоянно болнав. Какво е общото между Германия и Гърция, между Великобритания и България, между Франция и Румъния? Дисциплина? Политическа култура? Институции, на които може да се вярва и да се разчита? Прозрачност и строга отговорност? Спазване на законите от всички? "Хайде, холан", както би казал Бай Ганю. "Знаем ги ние тези работи."
Както отдавна се знаеше в Лондон, Берлин, Брюксел и Хага, че докладите и статистиките в почти цяла Южна Европа (Гърция, Испания, Италя, Португалия, а може би и Франция?) нямат нищо общо (или много малко) с реалностите.

Нима не се знаеше,
че дефицитите и вътрешните дългове стават непоносими и заробват цели бъдещи поколения?

Нима не се знаеше какво става в банките, в големите корпорации, в пенсионните фондове? Знаеше се, разбира се. Само че малцина (предимно от дисциплинирана Северна Европа) се осмеляваха да говорят истината на висок глас. Вместо това се наложи старото социалистическо шушукане, че "на еди-кой си краката му..." И т. н. Смелост и прозрачност под сурдинка.
Вместо да се наложат строги правила на играта и всички да вървят дисциплинирано напред, великите сили на Европа си траеха за ставащото в Гърция и Италия, защото имаха куп основания за това - лични и предизборни. И на никого не му се искаше да рови в калта на съседа, стига нещата "у дома" да вървяха добре. Междувременно

бюрократизирането
и маргинализирането
на Брюксел

се увеличаваха правопропорционално на намаляващото му фискално влияние.
И когато колата увисна с двете колела над пропастта, единствено старият Жак Делор се изчерви от срам и каза истината: бебето беше заченато ненавреме и се роди седмаче, при това болнаво. И бащата на конституцията Валери Жискар д'Естен също се изчерви. Но беше късно.
А още по-старият Хенри Кисинджър с немска прецизност и еврейска мъдрост иронично се усмихна: "Европа още няма център, няма един телефонен номер, на който да се обадя..." Авторитетът на Брюксел в Берлин, Лондон или Париж е съмнителен в най-добрия случай. За да станат нещата още по-сложни, "центърът" на съюза има двама началници: президента Ван Ромпой и президента Барозу... Кой е по-по-най- от двамата, още не е ясно.
Тъжната истина е, че

колкото неща ни свързват, изглежда, толкова ни и разделят

В това число историята и географията.
Не само Шенген ни дели. Не само манталитетът на дисциплинирания Север и разпуснатия Юг. Не само мафиотските групировки, оплели с паяжината си цели държави, особено някои от Юга. Не само на еврозоната (17) и на "другите". Дели ни още липсата на общ глас, на истинска единна външна политика, макар в ООН или по други форуми понякога да гласуваме en block. Взаимното недоверие между много членове на съюза и общото недоверие към Брюксел са част от пейзажа. Глобализацията не можа да обезличи егоизма и националните интереси, които на моменти вземат връх в екстремни ситуации.
Наивността на бедните роднини, че богатите топло ще ги прегърнат и ще ги допуснат до трапезата безконтролно, може да се сравни само с лековерието на богатите, че "новоприетите братовчеди" ще променят манталитета си за една нощ и ще започнат да играят по правилата - като датчани и финландци.
Кооперативът Европа постепенно стана нещо като старите наши АПК-та: огромен и тромав, без добра координация и с лошо управление. От надежда и пример за всички ерозията го превърна в тъжно подобие на мечтата, лелеяна от Морис Шуман, за единна Европа от Атлантика до Урал.
Засега оставяме Урал на Путин. На Марио Варгас Льоса и на Радослав Шикорски оставяме тъгата и надеждата за обща Европа, описана така майсторски в последните им есета. Който има свободно време, да ги прочете.
На Меркел и Саркози (наричани още Меркози), на Камерън и Барозу (Карозу), та дори на Борисов и Бъсеску (Босеску) оставяме възможността да спрат бродещия из Европа призрак на песимизма и да докажат, че ремонтът на старата дама си е заслужавал парите и усилията през онази дълга нощ в Брюксел.