На 26 април първият независим вестник след ерата на социализма, една от най-обичаните и натоварени с емоции медии - "168 часа", става на 32 години. Уникална съдба и невероятен шанс, като се има предвид как едно след друго хартиените издания в България остават в историята.

Дали заради приближаването на Христовата възраст, дали защото

около Великден обикновено е така,

но този път радостното очакване, спонтанните купони и веселби сякаш не се получават. Имаше години, когато празненствата продължаваха цяла седмица, а някои и повече, но сега няма да е така.

Все още не можем да преодолеем шока колко много хора загубихме заради COVID, заради яростната съпротива срещу ваксините, заради натрапчивата пристрастеност на някои към конспирациите, заради настървеното търсене на фейк новини, характерно за началото на 90-те...

И тъкмо когато си мислехме, че всеки момент ще излезем от пандемията и всичко лошо ще приключи, започна нова, не по-малко кошмарна трагедия в Украйна.

С хиляди невинни загинали и от двете страни, с милиони разбити съдби, с над 4 млн. мигранти. С деца, чийто живот завинаги ще бъде белязан от тази травма.

За съжаление, ситуацията е такава, каквато е и най-доброто, което можем да направим, е

да премахнем

егото,

което изобилства в текстовете по принцип, и да търсим интересни и вълнуващи истории.

Гледната точка, пречупена през призмата на отделния човек, винаги е лична, понякога субективна, но в повечето случаи е заредена с огромна сила, която подтиква човек да се замисли. Да промени матрицата, дори да излезе от нея. А когато има мислене, когато интелектът се изостри от различните гледни точки и сблъсъка между тях, медиите постигат високи стандарти, защото самата публика ги изисква и защото не понася лъжата.

Към лъжата

са пристрастени други общества, те не могат да функционират без нея. Слава богу, ние ги напуснахме през 1989-1990 г. и именно от този неистов стремеж към свобода преди 32 години се роди първият свободен вестник "168 часа".

Всички платихме скъпо за тази свобода, затова нека не се отказваме с лека ръка от тази най-висша ценност - да можем да казваме и пишем това, което мислим.