Руският президент нарича разпада на СССР най-голямата трагедия, но идеологически го влече много повече към старата империя

Годината е 1914. Започва Първата световна война и точно тази кървава касапница ще се превърне в “майката на всички бъдещи войни” и ще даде началото на процеси, които и до днес направляват световната геополитика. Тогава политическата карта на Европа не прилича по нищо на днешната. На нея ги няма още Полша, Чехия, Словакия, Финландия, няма ги прибалтийските държави, няма ги Украйна и Беларус. Светът и тогава е “многополюсен”, но

всички полюси са в

Европа, а континентът

е претъпкан

с империи

Империи, които владеят планетата. Те са разделени на два лагера. Централните сили срещу Антантата (в буквален превод “Сърдечното съгласие”). Централните сили са Германската, Австро-Унгарската и Османската империя , а срещу тях са Британската империя, над която слънцето не залязва никога, Франция, която владее половината Африка и Индокитай, и Руската империя, която се е разпростряла от Варшава и Хелзинки, та чак до Камчатка.

Германия и Австро-Унгария желаят своя дял от света, французите и англичаните бранят “своето си”, османците просто искат никой да не ги закача, а Русия продължава да търси вековен път към топлите морета чрез овладяването на Цариград и Проливите.

Много хора бяха озадачени, когато Путин, роден в съветския Ленинград, в своята реч преди началото на войната в Украйна яростно атакува точно Ленин и политиката на болшевиките, която давала правото на народите в Руската империя на самоопределение. Защо човекът от КГБ критикува остро създателя на великия СССР?

Отраснал в града, основан от Петър Велики, руският президент явно следва по-скоро амбициите на Екатерина Велика и Александър Трети, а не е привърженик на съветските завети. Путин наричаше разпада на СССР най-голямата трагедия, но явно идеологически го влече много повече към старата империя. Неслучайно любимият му философ не е Маркс, а Иван Илин (дядо му е строител и комендант на Големия Кремълски дворец, а баща му е кръстник на Александър Втори), един от идеолозите на Бялото движение, който проповядва симбиозата между консерватизъм, православие и национализъм.

Интересно е например, че терминът “Новорусия”, с който днес в руските медиите често се говори за Южна Украйна, е създаден преди повече от два века по времето на Екатерина Велика (родена като София Августа Фредерика фон Анхалт-Цербст, етническа германка). Ако погледнете картите от нейните войни, те удивително ще напомнят военните сводки от днешния ден.

Но да се върнем на Първата световна война. През април 1915 г. тайно англо-френско-руско споразумение потвърждава, че в случай на победа на Антантата Русия ще получи самия Цариград, черноморските проливи и териториите около тях. Договорът Сайс-Пико от 1916 г. пък урежда подялбата между Франция и Англия на арабския пай от бъдещия разпад на Османската империя (той практически ще се реализира). Всичко изглежда прекрасно за бъдещите победители, но тук се появява един уж дребен, но важен фактор -

сравнително малка

България влиза във

войната на страната

на Централните сили Сърбия пада бързо, следва българският поход на юг и Антантата, получила тежък удар, е принудена да изпрати над 600-хилядна армия в Солун.

С българската намеса Центалните сили наистина стават геополитически реално “централни”, защото между Берлин, Виена, София, Цариград, та чак до Багдад се установява непоклатима сухоземна ос. Според много анализатори именно влизането на българите в боя удължава Първата световна война с две години.

В историята няма “ако”, но не е ясно дали руската армия щеше да се разпадне и да се болшевизира, ако не беше гнила още две години по окопите до 1917 г. Всъщност 1916 година е най успешната за руснаците. Водени от генерал Брусилов, те разкъсват на парчета австро-унгарския фронт, завладяват Галиция и се спускат на запад. И пак по ирония на съдбата при пробива участва прочутата Дива дивизия, съставена от чеченци, ингуши, черкези, чийто боен вик е “Аллах Акбар! Слава на императора!”. Дали ви напомня на нещо днес?

Впечатлена от руското настъпление, в играта влиза Румъния, по пак малка България прави на пух и прах румънските войски в Добруджа и с помощта на германците настъпва не само към Букурещ, но и към днешна Бесарабия. Целият пробив на Брусилов е обезсмислен и вместо да навлезе в сърцето на Европа, обезкървената руска армия е пратена да брани и новия румънски фронт. И тогава изгрява “звездата” на Ленин (с добра германска подкрепа). Изморените от тригодишната война руски войници ще повярват на “вожда на пролетарската революция”, който обещава щедро мир и земя.

Руската империя ще се разпадне, а върху нейните кости ще се издигне бъдещият Съветски съюз, но

Русия вече никога

няма да има своите

признати от Франция

и Англия права над

Цариград и Проливите

и своите огромни територии в Европа. Именно заради това може би Путин вече не обича другаря Ленин, а върху гроба на съветската идеология бавно и методично бе възроден имперският дух.

За да бъдем обективни, в историята западните сили често са се възхищавали на същия този “руски дух”, особено когато им е било изгодно и са адмирирали с овации “загадъчната душа на народа – богоносец”, стига да е воювал на тяхна страна. Историята ама хич, хич не е черно-бяла. Но това е друга тема.

Без този низ от възлови събития в Първата световна война, в които България има своята роля, съвсем реално Русия щеше да получи Цариград и Дарданелите заедно с териториите около тях и щеше да е пълновластен господар над огромни пространства от Европа. Съдбата на страната ни също можеше да е доста по- трагична дори от злощастния Ньойски договор. Най-вероятно щяхме да бъдем разкъсани между Сърбия, Гърция и Румъния и ако нещо останеше българско - щеше да е евентуално руски протекторат.

Но пак да кажем - в историята няма “ако”, а и в крайна сметка световната политика се завърта така, че в нашите земи четвърт век по-късно все пак влизат руски войски, макар и под съветски флаг. И горните изречения щяха да са само един любопитен текст, ако историята нямаше удивителното свойство да се повтаря и не се бе завърнала в днешния ден, когато светът отново се превръща в трапеза за нови и стари имперски амбиции.