Под един покрив с неговите родители сега живеят новите им приятели - от 6 до 78-годишни, плюс бременна жена, 10 кучета и 2 котки

“Те са смели, независими и задружни хора. Най-големият им страх е да не загубят близък. И от неизвестността кога ще се приберат”, казва пред “168 часа” варненецът

Дуже дякуємо! Ви люди з великим серцем! (Благодаря много! Вие сте хора с голямо сърце!)

С такива думи се обръща Свитлана Борисова към Нелко Начев - варненеца, който подслони 29 украинци, избягали от ужаса на войната в родината си.

Неочаквано и бързо от началото на март досега семейството на 54-годишния бизнесмен и предприемач нараства внушително и това изпълва душата му.

Под един покрив с неговите родители във Варна сега живеят техните нови приятели, които са на възраст от 6 до 78 години, като сред тях има и една бременна жена. Голямата компания от 13 деца и 18 възрастни се допълва и от 10 кучета и две котки. Украинците са категорични, че никога няма да забравят сторената им добрина.

В интервю за “168 часа” Нелко Начев признава, че без да иска, се превръща в техен спасител, защото повечето идват сами, водени от обстоятелствата, а той приема всички тях без колебание.

Първи пристигат Кристина Сикора и Таня Марталога с дъщерите си Кира и Дария - на 14 и 16 години. Бременната Валентина (Валя) Чуприна е на 28 години и идва в България с майка си Олена. Виталий и Ганна Танасови са бесарабски българи, които са с двете си деца. Най-възрастната жена е Оксана Приймак, която е на 78 години. Близнаците Миша и Андрий са на 10, а най-малки сред всички деца са Катерина Танасова и София Новак - на по 6 годинки.

- Как стана така, че семейството ви се увеличи с цели 29 души?

- Когато започнаха да идват първите бежанци във Варна, украинците се самоорганизираха и направиха доброволчески център в спортна зала с помощта на областната управа. Отидохме да попитаме с какво можем да помогнем. Хората носеха храни, дрехи, помощи.

Баща ми и майка ми, които тази година ще станат на по 81 години, имат едно хотелче. По принцип не работи зимата, но е готов за ползване. Тази година се колебаехме дали да работи и лятото, защото те сами го обслужват, а са възрастни вече. От доброволческия щаб ме попитаха дали може да се организираме да настаняваме хора. Казах "да" и още същата вечер изпратиха две жени с две деца - Кристина и Таня с Кира и Дария. На следващия ден дойде жената на брата на една от тях. След това те попитаха дали може и техни приятели да дойдат. От Одеса се обаждаха някои от тях, за да попитат дали ще ги приемем, ако дойдат. Така постепенно се напълни. Няма как да ги оставим на улицата.

- Какви са техните истории?

- Различни са. Повечето от тях са от Одеса. Там не са ги атакували сериозно. Имат единични поражения по военни обекти, но не е разрушен градът. Никой не вярваше, че всичко ще продължи досега.

Кристина и Таня си били направили резервация за някакъв хотел, в който да отседнат и да си плащат. Щом пристигнали там, им казали, че всички места са заети и е станала грешка. Отказали да ги настанят. Така попаднали в кризисния щаб. В началото те дори казаха: “Ние сме за 5-6 дни, максимум седмица”.

Следващите, които дойдоха, първо са били една седмица в Молдова.

Тогава там са били около 200 хил. бежанци. Човекът, който ги е приютил, е бил бивш офицер от Молдовската армия. Казал им, че няма нищо против да останат там колкото е необходимо, но: “Има опасност и за нас, и за вас”. От евентуално нападение на Молдова. Тогава те решили да поемат към България.

Едно от 12-годишните момчета беше спряло да говори за няколко дни. Не можеше да се усмихне, не продумваше. Майка му искаше да го води на психолог, но за няколко дни той се отпусна и проговори.

- Прекарвате ли повече време заедно?

- Да. Станахме приятели. Всички са с домашни любимци. Като че ли няма украинец, който да няма куче или котка. В неделя ходихме на един пикник за разпускане. Те са адски стресирани хора. Много е лошо усещането да не знаеш колко време ще трябва да стоиш някъде и кога ще се прибереш. Всички мечтаят да си тръгнат веднага.

Във Варна има най-много украинци. Доколкото разбрах, с влаковете, които влизали през Русе, щом спирали там, без да ги свалят даже, и ги питали дали искат в София, или във Варна. Така повечето избират Варна. Градът има капацитет да приеме още доста бежанци. Мисля, че няма да има проблем.

- Какви са най-големите им страхове?

- Не познавах много украинци досега. Впечатлението ми е, че са доста смели, независими и задружни хора. Не се плашат лесно. Повечето са рускоговорещи в Одеса, но се чувстват украинци и имат много патриотичен дух. Държат да отстояват независимостта си. Настроени са срещу руската политика и това няма как да не изостри настроенията между двата народа. Те знаят, че 3/4 от руснаците подкрепят войната.

Сега се страхуват от това да не загубят близък. Мислят за родителите си, които са оставили там Мъжете на повечето от жените са там. Те поддържат връзка с тях - дистанционна. Съпругът на приятелка на една от жените е бил убит. Имат познати, които са загубили живота си. Освен това какви ли не слухове се носят за статута им на защита. Някои от тях се притесняват да вземат такъв, защото някой им е казал, че ако вземат, няма да могат да напускат държавата. Те не желаят това, защото казват: “Може да се наложи да отида да си прибера родителите.”

Най-големият им страх е от неизвестността кога ще се приберат.

- Получихте ли похвали за действията си? А критики?

- Не очаквам някакви похвали. Нали казват, че няма ненаказано добро. Аз въобще не правя каквото и да е с очакване да бъда възнаграден. Приятно ми е. Чувствам, че сякаш наистина семейството ми се е увеличило. Виждам и колко добре се чувстват родителите ми, които са постоянно с тях. Това им дава нов смисъл, нови сили, нов живот.

Баща ми вече трудно се движи, но въпреки всичко един ден запалил колата и отишъл да пазарува за тях - при положение че няма нужда той да го прави.

Обаждаха ми се приятели от Щатите - американци, които казаха, че искат да помогнат, да пращат пари. Много мои приятели и от Варна носят продукти, купиха тетрадки за децата.

Между другото, преди десетина дни им подновиха учебните занятия онлайн. Асистираме колкото можем, за да се чувстват нормално. Едното момченце е тренирало футбол в Одеса и го записахме тук също да ходи. Друго от момиченцата пък ходи на тенис.

- Готов ли сте и за в бъдеще да ги подкрепяте да подредят живота си, ако трябва?

- Да, обещал съм им да им помагам, ако се наложи. Разбрали сме се, ако занапред няма някакви компенсации от държавата, само да си разделят разходите с майка ми и баща ми. Кой знае кога ще свърши всичко?

За мен най-голямото разочарование е, че само ние и Унгария от всички европейски държави не помагаме на Украйна с военна помощ. Надявам се, че това ще се промени в нашата политика и ще бъдем по-солидарни.

А в очакване на добри новини семейство Начеви и новите им украински роднини осмислят заедно гениалността на Стайнбек, че “докато Злото има нужда постоянно да се оплодява, Доброто, добродетелите са безсмъртни” и заедно преоткриват закодираното послание в списъка на Шиндлер: “Ако спасиш един живот, спасяваш целия свят!” - както по-рано пише самият Нелко Начев.