Преди 7 месеца Халид Пайенда управлява
бюджет от $6 милиарда, сега за шест-
часова смяна печели малко над $150

“В момента не принадлежа никъде. Не ми е мястото тук и не ми е мястото там.”

Зад волана на своята Honda Accord Халид Пайенда пътува по междущатска магистрала 95 от дома си в Уудбридж, Вирджиния, към работата му във Вашингтон, окръг Колумбия. От телефона си той отваря приложението Uber, което му предлага "търсене" за уикенда. Да бъде шофьор на такси, е неговият начин да осигури прехраната на жена си и четирите си деца, след като е изчерпал скромните си спестявания, за да издържа семейството си.

"Ако завърша 50 пътувания през следващите два дни, получавам бонус от $95", обяснява пред Washington Post Пайенда, докато се движи в лекия петъчен трафик.

Седем месеца по-рано Халид Пайенда беше министър на финансите на Афганистан, наблюдавайки бюджет от 6 милиарда долара - жизнената сила на правителството, което се бори за оцеляването си във война, която дълго време беше в центъра на външната политика на САЩ.

Пайенда подава оставка седмица преди талибаните да превземат Кабул, когато тогавашният президент Ашраф Гани се нахвърля срещу него на публична среща и след това насаме го укорява за провала на министерството да направи сравнително малко плащане на ливанска компания.

"Той беше ядосан", спомня си Халид.

Напрежението от напускането на американците и напредъкът на талибаните изваждат най-лошото у афганистанския президент, който е неуморен, но също така микроуправляващ, недоверчив и избухлив, коментират сътрудници. Пайенда не смята тогава, че правителството ще падне, но чувства, че е загубил доверието на президента. Част от него дори се притеснява, че Гани може да го арестува по фалшиви обвинения

Затова бързо и предвидливо се качва на самолет за САЩ, където го чакат съпругата и децата му, които заминават седмица по-рано.

Дни преди Афганистан да падне в ръцете на талибаните, Ашраф Гани бяга от страната и е "добре дошъл" в Обединените арабски емирства. Зад себе си оставя бъркотия, за която обвинява афганистански високопоставени служители. Твърди се, че бившият президент е взел със себе си 169 милиона долара от хазната на страната си.

"И така, какво се случи? Политическите лидери на Афганистан се отказаха и избягаха от страната - каза президентът Джо Байдън, докато отчаяните афганистанци бързаха към летището ден след падането на Кабул. - Ние им дадохме всеки инструмент, от който можеха да се нуждаят. Дадохме им всички шансове да определят своето бъдеще. Това, което не можахме да им предоставим, беше волята да се борят за това бъдеще."

На 15 август, в деня, в който правителството рухва, Пайенда се събужда около 14,00 ч., изтощен от гледането на новините до зори, и вижда текстово съобщение от директора на Световната банка в Кабул: “Какъв тъжен ден”.

Бившият министър отговаря: "Сега, когато всичко свърши, имахме 20 години и подкрепата на целия свят, за да изградим система, която да работи за хората. Ужасно се провалихме. Всичко, което построихме, беше къща от карти, която се разби толкова бързо. Къща от карти, построена върху основата на корупцията. Някои от нас в правителството избраха да крадат дори когато имахме малък, последен шанс. Предадохме народа си”.

В следващите часове с другите министри от кабинета започват да си разменят съобщения в групов чат на WhatsApp, като преминават от шок и загриженост един за друг към гняв. Те разкритикуват член от вътрешния кръг на Гани, който бяга от страната с афганистанския президент и, изглежда, чете съобщенията им от своето безопасно изгнание.

"Проклет е животът на избягалите", пише един министър от кабинета.

Пайенда запазва мълчание: "Какъв е смисълът? Би било като да драскаш рана".

Бившият му пост на финансов министър беше зает от приятел от детството на основателя на талибаните Мохамад Омар, който си изгради име по време на войната, като събираше пари за атентатори самоубийци в Кандахар.

"Сякаш част от живота ми е история, която някой друг ми е разказал и която не съм живял."

Някога Пайенда се насочва към своята работа и пост заради желанието да помогне на родината, от която е избягал като дете. Той е само на 11 г. през 1992 г., когато има взрив в неговия квартал в Кабул - част от гражданската война, последвала разпадането на подкрепяното от Съветския съюз правителство. Семейството му изоставя бункера в мазето си и поема към Пакистан

Десетилетие по-късно, след като американците свалят талибаните, Халид се връща, за да съоснове първия частен университет в Афганистан.

Той някога вярва във всички неща, за които американците обещават да се борят - демокрация, права на жените, човешки права.

Работи за Американската агенция за международно развитие и Световната банка, а през 2008 г. идва за първи път в Съединените щати, посещавайки Университета на Илинойс със стипендия на Фулбрайт.

Дори в по-късните години на войната Пайенда е част от малка група млади, образовани на Запад реформатори, които все още се надяват, че е възможно да се изгради компетентна и демократична система. Той става заместник-министър на финансите през 2016 г., решен да поправи някои от проблемите, които правят правителството неспособно да изразходва до 50 процента от годишния си бюджет.

По времето, когато напуска правителството през 2019 г. и се мести временно в Съединените щати, той помага за увеличаване на изразходваната сума до повече от 90 процента.

През ноември 2020 г. Пайенда се връща в афганистанската столица, за да работи по краткосрочен проект за Гани, когато родителите му се разболяват от COVID-19. Халид прекарва 13 дни с тях в интензивното отделение.

“Най-лошите 13 дни в живота ми”.

Болницата, една от най-добрите в Кабул, не може да си позволи машина за 200 долара, която да помогне на майка му да диша.

Тя умира, докато нейният син е до леглото й.

Няколко седмици по-късно Гани предлага на Пайенда да стане финансов министър. Съпругата му и бивши негови колеги го съветват да отхвърли предложението - талибаните набират позиции, американците напускат, корупцията източва огромни суми от държавни приходи и смъртната заплаха е реална.

Това, което го кара да приеме, е смъртта на майка му заради лошите условия в болницата. Днес вече е сигурен, че не е трябвало да приема.

“Видях много грозота и се провалихме. Аз бях част от провала - казва той. - Трудно е, когато гледаш мизерията на хората и се чувстваш отговорен."

Преди да поеме смяната си зад волана, Пайенда е водил заедно с американски колега от Кабул курс за войната и усилията за възстановяване в Джорджтаунския университет. Преподавателската работа плащаше само 2000 долара на семестър, но Пайенда не го направи за парите. Той се надява, че класът ще помогне на неговите ученици - бъдещи служители на Държавния департамент и хуманитарни работници - да видят конфликта от гледна точка на тези, които получават помощ от САЩ и Европа, а не от тези, които я предоставят.

Въпросът какво се е случило и кой е виновен преследва Пайенда, който обвинява своите събратя афганистанци: "Нямахме колективна воля за реформи, за да бъдем сериозни".

Той също така вини и американците, че са предали страната на талибаните и са изоставили устойчивите ценности, за които уж са се борили. Пайенда обвинява и себе си.

“Това те изяжда отвътре. В момента не принадлежа никъде. Не ми е мястото тук и не ми е мястото там. Това е много празно усещане."

Бившият министър се чувства в капан между стария си живот и мечтите за Афганистан и своето ново битие в Съединените щати, което никога не е искал.

Подобно на много афганистанци, които са избягали от страната, Пайенда открива, че когато се опитва да си представи бъдещето, мисли за наследниците си.

"Мисля, че щастлив, смислен живот е този, в който отглеждате отговорни деца, които са осъзнати и не са твърде разглезени или прекалени материалисти", казва той.

Понякога, докато шофира, мисли за 75-годишния си баща, който през август е твърде крехък, за да се пребори с тълпите на летището в Кабул и да избяга.

Пайенда може лесно да осигури на баща си турска виза, преди талибаните да завладеят страната, но не очаква колапсът да дойде толкова бързо. Понякога мисли и за бившите си колеги, включително за генералния директор на митниците, който беше ранен при атентата на летището през август и също беше заседнал. 

Иска му се да е направил повече, за да им помогне.

За петъчната си смяна с бакшишите той е спечелил малко над 150 долара за шест часа работа, без да се брои пътуването му до работното място.