Стремежът за преучредяване на държавата - младежка самонадеяност или реформаторскa инконтиненция

Като сме тръгнали да преучредяваме държавата, дали да не върнем Живковата конституция от 1971 г. Тя всъщност е по-добра от конституцията от 1991 г. Имаше един главен дефект - чл. 1 за ръководната роля на партията и частната собственост. Но след като въртяхме ключовете на 14 декември 1990 г., на 15 януари 1991 г. този мракобесен член бе премахнат.

Аз не съм някакъв соцносталгик - напротив, смятам, че комунистическият режим бе най-ужасното нещо, което се е случвало на българския народ - живееше се в не-свобода, бедно и мизерно и корупцията бе епична.

Имах тогава един близък, който се занимаваше с “темными делами” (в него за пръв и единствен път видях 15 хил. стари лева накуп - в найлонова торбичка Marlboro пачки десетолевки с лика на Георги Димитров). Негови всекидневни гости бяха двама прокурори. Понеже не разбирах тогава много от държавно устройство и ми липсваше житейски опит и образование, си мислех, че прокурорът е лице, което пуши дълги бели цигари Kent и с това се изчерпва неговата функционална компетентност. Но после и в университета видях професор, чиято компетентност имаше за бустер стекове син Rothmans.

Животът доказа, че концепцията, че всичко трябва да се преучреди, за да настъпи Brave New World, е напълно несъстоятелна. Младите хора на власт дават нова енергия дори заради това, че са самонадеяни. Макар че самонадеяността може да направи големи беди. Но не е ексклузивитет на младостта.

Да вземем двама от управлявалите България през последните 30 години - Иван Костов и Бойко Борисов. Те определено управляваха добре. Костов извади страната от пълна несъстоятелност, а Борисов ни докара до чакалнята на еврото. Но и двамата направиха по една огромна гадост за българския народ точно когато бяха на по 50 години и много успешни. Вероятно заради реформаторска инконтиненция.

Костов направи т. нар. здравна реформа, която деквалифицира хиляди лекари, превръщайки ги в някакви регистратори, които нещо пишат и бият мокри печати, но не лекуват. И сега, по време на коронакризата, се видя, че внасянето на идиотския британски модел за общопрактикуващи лекари не върши никаква работа. Но той бе въведен от самонадеяността на Иван Костов, който бе решил няколко огромни проблема в България и очевидно си мислеше, че ще се справи и с това, но не му се получи.

Борисов пък прие необмислената либерализация на пазара на ток. Вярно, че под външен натиск, но и без да се задълбочи - да изпълни каквото му казва Ангела. Сега половината градове са без улично осветление, при положение че България произвежда толкова много ток. Може би това е специфична midlife crisis. Чувството, че животът е минал напразно и трябва да направиш нещо велико - да преустроиш всичко.

Но да си дойдем на думата - конституцията на Живков по същество е либерална (изключвайки чл.1). Много по-либерална от днешните конституции на Русия, Беларус, Турция или средноазиатските републики. Което не означава, че у нас не е имало тирания. И води до извода, че диктатурата не е в пряка връзка с държавното устройство. Живков има абсолютна власт в България от 1956 година, като последователно е премиер и първи секратар на ЦК на БКП. След 1971 година неговата власт не става по-голяма. Негови близки разказват, че идеята да стане някакъв цезар, социмператор влиза в главата му след срещите му в Париж с Дьо Гол през 1960 г. Тогава той се среща с генерала, който е някакъв конституционен цар, а премиерът е негов помощник. Резултат от тези срещи е българската кока-кола, новата конституция и магистралите “Тракия” и “Марица”, които да улеснят свързаността на Париж с Техеран.

Работата по Живковата конституция започва през 1968 г. и по същество повтаря френската със своеобразен дуализъм в управлението между президента и министър-председателя. Има Сенат (Държавен съвет), който потвърждава законността на решенията на МС и парламента. И обратното - указите на Държавния съвет, които по същество са укази на президента (председател на Държавния съвет), се потвърждават от гласуване в парламента. Демек има и взаимен контрол между властите.

Ако през 1990 година имаше някaкъв Zeitgeist за преучредяване, сега настроението е за изчегъртване, за което не са необходими изобщо чак такива велики дела, по-скоро прилича на midlife crisis. Проблемът с прокуратурата не е в конституцията или в Гешев. Истинският проблем е, че присъдите на прокурорите, защото те са магистрати и образувайки или необразувайки дело, издават присъди, са необжалваеми пред съда. Всеки друг акт на магистрат у нас може да бъде обжалван пред по-горна съдебна инстанция, но решението на някой районен прокурор да образува или да не образува разследване може да бъде жалено само пред друг прокурор, но не и пред съда. Всички юристи го знаят, но никой не говори по тази тема, а вместо това се бърбори за някаква въображаема единоначална власт на Гешев. Тоест с малка промяна в Закона за съдебната власт присъдите на прокурорите могат да бъдат направени обжалваеми и това ще е най-съществената съдебна реформа.

Аз лично от години смятам, че главният прокурор трябва да бъде министър на правосъдието, част от изпълнителната власт, да няма МВР, а министърът на правосъдието да бъде административен ръководител на всички полицейски служби, които обаче да имат собствени държавни секретари с мандат, който не е свързан с промяната на изпълнителната власт. Състезателният процес предполага равнопоставеност на обвинението и защитата. А прокурорите да се избират пряко от населението, а не от ВСС. Лично Христо Иванов ме убеди, че това не е редно, защото така богатите адвокатски кантори ще могат да си издигат прокурори и да печелят всички дела.

Но пак за Живковата конституция - в нея е уреден дори въпросът за индивидуалната жалба до КС. Вярно е, че Конституционен съд няма, но неговата роля се изпълнява от Държавния съвет, към който гражданите пращат всякакви жалби и прошения.