Интервю на Мила Гешакова

Новата власт би успяла, ако устои на изкушенията и компромисите, ако има кураж да отклонява неприличните предложения, опитите за влияние, менторството и мине отвъд фамилиарността и ударите под кръста

2021 г. беше по-безутешна и от 2020 г. Защото в началото на пандемията имаше усещане за общност, което после се сгромоляса

Можеш да строиш от тухлите на миналото крепости върху омраза и шовинизъм, можеш и да превърнеш миналото в история, която не унизява другия

Обидно е да сме страна, която ръси пътищата си със захар и търси под ваксината чип

- Оказахте се най-награждаваният български писател тази година - през октомври получихте престижната италианска награда за литература “Стрега” за романа си “Времеубежище”, през август - датската награда “Цинклар” за майстор на късия разказ, през април - наградата Uѕеdom за принос в европейската литература. Годината завърши с Атинската награда за литература за първия ви роман “Естествен роман”. Извън поздравленията за вас като писател с какво споменават България вашите чуждестранни колеги?

- Благодаря ви. Има нещо лично във всяка от тези награди, с което ще ги запомня. Една от тях беше връчена от нобеловата лауреатка Олга Токарчук. Датската награда дойде за разказите ми, това е жанрът, който обикновено остава недооценен днес и затова се радвам още повече. Мисля, че българската литература има много силна традиция тъкмо в разказа, в разказаната история. Наградата “Стрега Еуропео” е може би най-сериозното литературно признание. Всеки от петте романа, с които се състезаваше “Времеубежище”, идваше от голяма литература и беше носител на най-големите награди в страната, като френския “Гонкур”, немската награда за най-добър роман, испанската и пр. Победата на българска книга и изобщо на книга от Източна Европа, което се случва за първи път, беше някакъв пробив в историята на наградата. И нещо съвсем лично –

Италия е страната,

в която срещнах

най-топлото

отношение

от читатели, критика и писатели, това е невероятна среща, чиста любов.

Конкретно на въпроса ви. Всяка от тези награди отваря малко по-широко вратата към българската литература. Читателите започват да търсят още автори от тази литература. Италианското издателство на книгите ми, “Воланд”, все повече се отваря към съвременната българска литература, предстои издаването на няколко наши писатели и писателки. Чуждите писатели и читатели проявяват любопитство към страната ни. Помогнах догодина у нас да гостува една от най-големите и признати писателки днес, скоро ще разкрием повече около това. Вижте, никак не е лесно да си български писател – и у нас, и още повече по света. Но всеки от нас с една преведена книга, с малките стъпки на своите успехи открехва вратата и надеждата ми е, че на идващите след нас български писатели ще им е малко по-лесно.

- Пред италианска медия казахте, че миналото е по-интересно от бъдещето. Нашето, българското - с какво?

- Всяко минало е по-интересно от бъдещето според мен, защото е пълно с преживяно. Пълно е с истории и с хора, истински хора, които сме обичали или с които сме споделяли преживяно време. Бъдещето е празна стая, която можеш да населиш с въображаеми същества, но това няма да я направи по-топла и светла. Но всъщност самото противопоставяне на минало и бъдеще е неточно. Във “Времеубежище” има доста страници, посветени на тази тема, на събирането на времената в едно. Във всяка една секунда от нашия живот минало и бъдеще се срещат. В тревожни времена като днешното самото усещане за бъдеще е травматично. Българското минало не е нещо единно и цялостно, дори не сме го разказали още с всичките му различни истории. Много е важно как разказваш и как преживяваш отново миналото, какво строиш от неговата материя. Можеш да строиш от тухлите на това минало крепости и домове върху потъващата почва на омраза и шовинизъм, да противопоставяш общности, да се биеш в гърдите и да произвеждаш непрекъснато врагове. Това е лесно и опасно. А има и друг начин, друго отношение към миналото, да го разкажеш смислено и човешки, да го превърнеш в история, която да разкажеш на тези след теб, история, която не унизява другия, а се опитва да разбере. Българското минало има потенциал и в двете посоки. От нас зависи коя ще изберем.

- Ако миналото според вас е естественият защитен механизъм и спасение по време на чума, както пишете във “Времеубежище”, с какво изминалата 2021 година би се оказала спасителна от настоящето?

- За съжаление, не е толкова просто и това се опитвам да разкажа с романа “Времеубежище”.

Светът изглежда прост

и ясен само в

конспиративните теории,

те затова и са силни

Да, когато имаш дефицит на бъдеще и настоящето не ти е вече спокоен дом, естествената реакция е да потърсиш убежище в миналото. Когато всички утрешни събития са отложени, обръщаш глава назад към вчерашните. Това е човешко. Но тук е и капанът. Тази естествена тяга към миналото може да бъде използвана от политици и диктатори. Историята ни дава много такива случаи, настоящето - още повече.

Появяват се водачи, които ти обещават, че ще бъдеш велика нация както преди, че другите народи несправедливо са те лишили от славното минало. Синдромът “да направим Америка велика отново” се оказа твърде заразен. Тук на мястото на Америка можем да поставим всяка друга държава от Европа. Една от главите на романа започва тъкмо с това изречение “И тогава миналото тръгна да завладява света...” и продължава с пандемията от минало, която ще ни залее. Изминалата година никак не беше спасителна. В известен смисъл тя беше по-безутешна от предишната 2020. Защото в началото на пандемията имаше поне усещане за общност, което после се сгромоляса.

- Безспорно четирите вота са сред предизвикателствата на 2021 г. Ново поколение влезе в политиката ни - млади, образовани, част от тях - на Запад, българи, които дават звучна заявка за промяна, макар и с гласовете на малко над една трета от българските избиратели. Кое би ги направило положителни герои? И кое - отрицателни?

- Първо, да кажа, че им пожелавам от сърце успех. Безспорно е добре да влизат млади и образовани хора в политиката. Но за де сме честни и паметливи, веднага ще добавя, че помним и други, млади и образовани, които се появиха преди точно двайсетина години. И малко от тях останаха в паметта ни с добре свършена работа. Ако беше добре свършена, нямаше сега пак да чакаме нови спасители. Някой беше казал преди много години –

пази боже от държава,

която се нуждае от месии

Накъсо, младостта и образованието са добро начало, но оттук насетне идва важното, което ще определи посоката. Те биха успели, ако устоят на изкушенията и компромисите.

Българското политическо и неполитическо живеене, за съжаление, лесно корумпира. Това е първият и основен тест – колко дълго ще устоиш и ще продължиш. Да имат куража и силата да казват “не”, да отклоняват неприличните предложения, опитите за влияние, менторството. Да минат отвъд фамилиарността и ударите под кръста в българската политика. Да имат памет за случилото се преди тях, да признават грешките си, когато ги правят, да влагат сърце и ум във всичко.

- Като се замисля, май изчегъртване е един от ярките символи на борбата между минали и бъдещи управленци. Защо няма приемственост и се тръгва почти винаги от нулата?

- Защото имаме проблем с паметта. Защото така ни е по-удобно, като не помним, нямаме угризения.

- Не сте първият известен българин, на когото задавам този въпрос - защо Левски и Ботев, а не съвременници са българските национални герои?

- А защо не допуснем, че може би не ги откриваме. Днес “герой” може да означава нещо съвсем друго – да си свестен в едно несвястно време, за мен е истински героизъм.

- Почти не съм чула за чужденец, който да не е харесал страната ни. По-възрастни французи, швейцарци, англичани, холандци, датчани устройват живота си в селата ни. Ние обаче не можем да задържим младите българи. Къде е решението - в миналото или в бъдещето?

- Светът е пълен с хубави страни. Просто някои от тях са се паднали и в добре направени държави. Трудно се прави добра държава, това изисква граждани, общество, общи ценности, институции, историческа последователност, добра литература, ако щете… Решението е да се хванем заедно и стъпка по стъпка да вървим натам.

- Вие сте един успешен българин и пътувате много по света. Какво не ви достига или ви липсва от България, когато пребивавате зад граница?

- Където и да пътувам, винаги се връщам тук и живея тук. Тук са моите спомени, моето минало, тук е езикът, на който пиша. Тук са нещата, които ме отчайват, и нещата, които ме зареждат. Но дори никога да не напуснеш родината си, пак можеш да си емигрант. Човек е емигрант от единствената родина, която притежаваме, тази на детството си. Остаряването е емиграция, напускане на любими хора и места. Понякога, като Гаустин от “Времеубежище”, се чувствам непринадлежащ, някакъв бездомник във времето. И това също е естествено.

- Има ли положителен прочит пандемията и България в нея?

- Ако не забравим този опит – да. Поради пандемията, струва ми се, изведнъж разбрахме колко сме нетрайни и зависими от природата.

Видяхме и оценихме света,

който можем да загубим

Дали обаче си дадохме достатъчно ясно сметка защо го губим и какво рязко трябва да започнем да правим, за да го спасим и да спасим себе си в него? Съмнявам се. Ако не започнем да действаме в тази посока – климат, екология, значи нищо не сме разбрали от този последен знак, който ни дава природата.

- Често ни откъсват от по-цивилизованите страни заради това, че трудно се обединяваме около каузи и не виждаме по-далече от изтривалката на дома си. Каква е рецептата на българското щастие?

- За българската тъга съм написал доста страници. Тъгата се описва по-лесно. Щастието обикновено е безсловесно. Когато си щастлив, не разказваш много. Виж, когато нещо те мъчи, искаш да го превърнеш в думи, за да го извадиш от себе си. Но имайки някакъв опит върху българската тъга, може би пътят към българското щастие би изглеждал така. Да живеем като част от света, да се вълнуваме и да изпитваме любопитство към него, да излизаме по-често от собствената си котловина. Да не се изживяваме като избрани и различни от останалия свят и да развиваме свои си предразсъдъци и инати. Пътят към българското щастие или поне добруване

е минавал винаги

през любов към

образованието и

просвещаването,

поне така знаем от старите книги. Обидно е днес да сме страната, която вярва на конспиративни теории, на фалшиви новини, ръси пътищата със захар, търси под ваксината чип и така нататък. Кант казва, че Просвещението е да излезеш от непълнолетието, което сам си си причинил. Това е, което ни предстои. И то е работа всекидневна.

CV

Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол. Автор е на “Естествен роман”, “Физика на тъгата”, “Там, където не сме”, “Всичките наши тела”. Последният му роман “Времеубежище” излезе в разгара на пандемията миналата пролет. Тази година през октомври спечели престижната италианска награда за литература "Стрега". През август писателят получи датската награда "Цинклар" за майстор на късия разказ, през април - наградата Uѕеdom за принос в европейската литература, а съвсем наскоро - Атинската награда за литература, връчена за първия му роман “Естествен роман”.

Носител е на наградата за европейска литература “Ангелус” и международната награда “Ян Михалски”. Чуждата критика сравнява Господинов с писатели като Маркес, Орхан Памук, Милан Кундера.

Филмите на Тео Ушев по “Сляпата Вайша” и 27-минутната анимация на романа на Господинов “Физика на тъгата” стигнаха до номинации за “Оскар”.