НЕУДОБНИ ДУМИ: 32 ГОДИНИ СДС! 32 ГОДИНИ ВОЛЯ И НАДЕЖДА ЗА ИСТИНСКА ДЕМОКРАЦИЯ

Днес се навършват 32 години от създаването на Съюза на демократичните сили. На този ден през 1989 г., все още в условията на тоталитарния комунистически режим, няколко нелегални граждански организации и партии се обединиха в Съюз на демократичните сили. По този начин те изпълниха волята на българските граждани за създаване на ОБЕДИНЕНА ОПОЗИЦИЯ срещу управляващата Българска комунистическа партия. Това бе воля и надежда за демократична ПРОМЯНА чрез СМЯНА НА СИСТЕМАТА.

Учредители на СДС станаха Независимият профсъюз „Подкрепа”, Независимото гражданско сдружение „Екогласност”, Независимото дружество за защита на правата на човека, Клубовете в подкрепа на гласността и преустройството, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Независимото студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива”, както и възстановените партии БРСДП/о/ и БЗНС „Никола Петков”. Месец по-късно към коалицията се присъединиха Радикалдемократическата партия в България и Демократическата партия, както и новосъздадените Зелена партия, Обединен демократичен център и Нова социалдемократическа партия. По-късно за членове бяха приети Алтернативната социалистическа партия, Съюзът на репресираните от комунистическия режим и Републиканската партия.

Организационната структура на Съюза бе договорно оформената коалиция, но гражданите ни възприемаха като национално движение за демокрация. Бяхме като разтворено политическо ветрило, покриващо почти целия политически спектър у нас и обединяващо социалдемократи и земеделци николапетковисти, зелени и еколози, правозащитници, либерали, демократи, християндемократи и консерватори. Целта ни бе да отстраним трайно от власт престъпната комунистическа партия и я изтласкаме крайно вляво на политическото пространство. Бяхме убедени, че когато у нас се утвърди демокрацията, тогава напред ще излязат партиите, които в нейното начало са били заедно в борбата си срещу комунистическия режим. За съжаление постепенно в СДС се очертаха две противоположни тенденции.

Първата се изразяваше в стремеж коалицията да действа толкова единно, че практически да се трансформира постепенно в „голяма синя партия“. И политическият модел у нас да стане двуполюсен. Тази стратегия практически оставяше левия политически полюс на БСП. Съюзът трябваше да се трансформира в дясноцентристка партия и да заеме само и единствено„десния полюс“.

Втората тенденция витаеше в главите на членовете на някои от т.нар. партии гръбнаци в СДС. Според тях, когато Съюзът изпълни историческата си мисия и България се демократизира, то е логично синята коалиция да се разпадне, а синият електорат автоматично да се ориентира към тях. Така си представяха бъдещето социалдемократи, земеделци и демократи. Техни лидери бяха д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев и Стефан Савов. Електоралната преориентация наистина се случи, но към съвсем други партии. И е факт, че се нароиха стотици нови партии, които и до днес правят българските избиратели разногледи. Разсейвайки техните гласове те дават възможност на партията на бившите комунисти БСП да се държи на повърхността на политическия живот у нас. Нещо повече. В периода на прехода към демокрация тази партия няколко пъти управлява катастрофално България, а само след броени дни отново се кани да стори това. Амбициите й подкрепят т.нар. политически патерици - ПП, ИТН и ДБ.

Политическото пространство освободено в резултат на превръщането на СДС в партия бе бързо заето. Партии с достойна история и ярки политически личности, бяха подменени от менте партии, от "нови политически проекти", които и днес ерозират политическата действителност у нас.

СДС бе диалогична коалиция. В нея се спореше. Повечето от споровете ни се свеждаха до това, какво да бъде отношението ни спрямо БСП. Дали това да бъде една по-твърда антикомунистическа линия или „умерено-разумна“. Андрей Луканов, един от лидерите на БСП и премиер на България, обичаше да казва, че в СДС има „разумни сили“ и че червената партия трябва да работи заедно с тях за един „Съюз на разумните сили“. Днес същото, макар и с купешки думи, БСП говори ласкаво за Демократична България. Това всъщност бе Сценарият на Държавна сигурност, чиято задача бе да пази гърба на наследниците на номенклатурата на БКП. В СДС обаче и слава Богу, имаше противници на такива "разумни сили". И споровете ни бяха за доброто на българската демокрация.

НЕ Е ВЯРНО, ЧЕ СДС Е СЪЗДАДЕН ОТ Държавна сигурност, каквато лъжа и до днес лансират политически провокатори, повечето от които са бивши агенти и сътрудници на ДС или от семейства на такива агенти. С удоволствие тиражират тази лъжа и медии, чиито собственици или главни редактори също са кадри на ДС. Интересът на ДС и на БСП, бе друг – да не се допусне обединение на демократите в България, техните партии и организации да останат разделени и конфронтирани помежду си и така - конфронтирани и разделени да се явяват на избори. Тази "парола" е валидна и до днес.

През 1990 г. целта на червената партия бе да спечели дори с цената на манипулации и фалшификации парламентарните избори за 7-то Велико народно събрание. Пред българското общество комунистите трябваше да се представят като „реформирани“ и те да осъществят „преустройството“ в България. Но тук има един прелюбопитен факт. Идеята, че БКП трябва да се реформира и да ръководи процесите на промяна у нас е ясно изразена още в статията „Никаква отсрочка“, публикувана в официоза на БКП в. „Работническо дело“ на 30 ноември 1989 г. Неин автор е....бъдещият лидер на СДС и „син“ премиер Иван Костов!

Обединението на 16 партии и граждански организации в Съюз на демократичните сили до голяма степен обърка червения и ДС сценарий, но не успя да го унищожи. Спор няма, че ДС е внедрявали свои очи и уши в организациите формиращи коалицията СДС. Това е била работата на тази зловеща "тайна служба". Комунистите бяха на власт и ДС бранеше техните интереси с всички средства. Едва по-късно с процеса на разкриване на досиетата стана ясно, че внедрени сътрудници на ДС и работещи за интересите на БСП в СДС е имало, но не винаги те са успявали да предопределят решенията, които е взимала синята коалиция. Оказа се, че за ДС е било практически невъзможно да бъдат овладяни ръководствата на 16-те политически субекта в СДС по начин, който в ръководния орган на Съюза - Националния координационен съвет да налага политическите решения. Затова и тезата, че СДС е било „пълно“ с „ченгета“ се оказа невярна. Внедрени лица е имало, но превземане на цели партии от тях
нямаше. А моето мнение бе и днес то е такова, че Сценарият на ДС да „дърпа конци“ в синята демократична общност по-лесно се реализира, ако коалицията се трансформира в партия. Тогава задачата за осъществяване на контрол върху нейните решения и действия се опростява максимално. Овладява се "главата", а чрез нея се контролира и "тялото". Затова и Радикалдемократическата партия в България, член на СДС, винаги се противопоставяше и на двете ерозиращи коалицията тенденции: превръщането на СДС в партия и „преливането“ на електората на СДС в няколко от партиите "гръбнаци". Ние бяхме пазители на коалиционния принцип и това ни създаваше проблеми.
Политическата цел на СДС бе „смяната на системата” чрез осъществяване на демократични законодателни реформи и ориентиране на България към членство в Европейския съюз и НАТО. В началото на 90-те години на миналия век у нас нямаше друга политическа сила, която да декларира открито и да преследва така убедено тези цели. Затова и всеки опит да се омаловажи приносът на СДС за българската демокрация е непочтен и той обслужва чужди на демокрацията интереси.

За грешките на СДС е писано много. Ще си кажа мнението и за тях. За пръв председател на Националния координационен съвет на СДС единодушно бе избран д-р Желю Желев. Това не бе грешка. Към този момент авторът на "Фашизмът" бе безспорен лидер и обединяваща фигура. Чрез силна опозиционна кампания ние успяхме да принудим управляващата БКП да започне, макар и неохотно, процес на демонтаж на тоталитарната система. На Националната кръгла маса в периода януари-март 1990 г. в остър спор с представителите на БКП, Отечественият фронт, казионният БЗНС и казионният синдикален съюз КНСБ, бяха приети редица споразумения. По-важните за демокрацията бяха: отпадане на чл. 1 от Конституцията, определящ „ръководната роля на БКП“ с трите му алинеи, включително и тази за „социалистическия характер на българската държава“. След това - необходимостта от многопартийната политическа система. Решено бе да се разпусне Шесто управление на Държавна сигурност и да бъде преустановена дейността на първичните партийни организации на БКП в предприятията, учрежденията, учебните заведения и земеделските стопанства. Така бе разкъсано съществуващото срастване на комунистическата партия с държавата. Прие се и решение за деполитизация на армията, полицията, съда, прокуратурата и дипломатическият корпус. Премахната бе институцията Държавен съвет и се предложи въвеждането на президентска институция. И най-важното: постигнато бе съгласие за провеждане на избори за седмо Велико народно събрание, което да приеме нова конституция. А това означаваше мирен преход към демокрация.

Кръглата маса се превърна в инструмент на българската „нежна революция“. На нея СДС бе единствената политическа сила, която ползвайки опита на полския независим профсъюз „Солидарност“ успя да принуди БКП и нейните сателити – БЗНС и Отечественият фронт, да отстъпят от всевластието си. Гражданите бяха в правото си да вдигнат и друга, „истинска“, както някои я наричат, революция. Но „лудите глави“ не бяха много, а масов мерак за такава революция нямаше. Нямаше и лидери, които да гръмнат с „първата пушка“. По-късно се нароиха много "революционери". Но отново само на думи.

От дистанцията на времето е ясно, че СДС избра кървавия революционен път към демокрацията. Ние не искахме да загиват хора, защото не бяхме комунисти. А и хората не искаха да загиват, защото виждаха, че в останалите бивши социалистически държави демократичната промяна настъпва с изборната бюлетина, а не с „народно въстание“. С комунистите ние воювахме чрез словото и законите. Освобождавахме хората от най-страшната болест на комунизма - смазващият волята им за действие страх. Затова и днес с тревога следя как т.нар. модел "Радев" има за цел отново да върне този страх в българското общество, като запуши устите на различно мислещите, като "изчегърта" свободните граждани и превърне политическата репресия в норма на управленско поведение. Това е голяма опасност. А още по-тревожното е, че този управленски модел се обслужва от лица, които дълго време се афишираха като демократи, но нито за миг не се поколебаха да влязат в съдружие с агенти и сътрудници на бившата ДС събрани около президента на страната, както и с наследничката на БКП - днешната БСП.

Има известна правота в тезата на онези критици на „сините“, които твърдят, че чрез разговорите на Националната кръгла маса СДС е легитимирало БКП като променяща се партия. Факт е, че д-р Желю Желев бе убеден, че промяната у нас може да се случи само с участието на комунистите. Той беше радетел на т.нар. НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ. Седем години по-късно, в началото на месец май 1997 г., същата позиция застъпи при откриването на 38-то Народно събрание Иван Костов – председател на трансформирания вече в „синя партия“ Съюз на деморатичните сили. Нещо повече. Той настояваше за постигане на „национално съгласие“ с БСП „по всеки конкретен въпрос“. Моето мнение и тогава, а и днес, е непроменено. И то е, че „националното съгласие“ с комунистите направи българския преход несправедлив и мъчителен за честните хора в България. Това съгласие изключи възможността за декомунизация чрез лустрация на кадрите на ДС и номенклатурата на БКП. Ясно защо. Защото не е възможно едновременно да има „национално съгласие“ с комунистите и в същото време да бъдат лустрирани техните и ДС кадри. За такъв процес те не биха били „конкретно съгласни“. Те и до днес не са съгласни. А това, че се съгласиха да вървят също по пътя на европейската интеграция бе неизбежно. Световната социалистическа система и нейната основна опора - СССР, рухнаха. И комунистите нямаше къде да другаде да ходят освен лицемерно да се съгласят с политиката на СДС за европейско и евроатлантическо членство на България. Но неосъществената декомунизация чрез лустрация направи така, че на крилете на „националното съгласие“ комунистически и ДС фамилии овладяха икономиката България, за жълти стотинки приватизираха материални активи за милиарди левове. И днес техните наследници са олигарси. В техните фирми работи българският народ. А циничното е, че някои от тези олигарси са се маскирали днес като „демократи“. Но това не е заради демокрацията, а заради нещо далеч по-прагматично - задаващите се на хоризонта европейски пари. Те си отгледаха и партии, дадоха възможност на лидерите им да "захлебят" и обслужат мерака им. И те, тези "лидери", наистина обслужват олигархични интереси, което е видно още от миналогишните т.нар. протести и "народни въстания" до днешното разгръщане пред очите ни на управленския модел „Радев“.

На проведените на 10 юни 1990 г. избори за Седмо Велико народно събрание СДС спечели 144 мандата срещу 211 на управляващата БСП и остана в опозиция. Тогава ръководството на синята коалиция допусна своята първа сериозна политическа грешка. Изпрати своите депутати в парламента, с което практически „узакони“ изборните фалшифиции на управляващата БСП. Последва и втора грешка – председателят на НКС д-р Ж.Желев се съгласи да бъде издигнат и избран за президент от парламент, в който БСП имаше мнозинство. Така опозицията получи представителната президентска власт, а за БСП остана реалната власт - изпълнителната. Скандално бе и договореното от д-р Желев с ръководството на БСП решение да приеме за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев – по-късно установен като агент „Славейчето“ на ДС и изпълнител на политическата поръчка на БСП за унищожаването на част от досиетата на Държавна сигурност. Против тази „синьо-червена“ договорка, добре си спомням това, гласувахме само десетината депутати от РДП и Демократическата партия. Но Сценарият бе вече в действие и председателят на парламента тогава - червеният академик Николай Тодоров, не отчете нашия глас (нямаше още електронна система за гласуване!).

За кратко време председател на СДС стана екологът д-р Петър Берон. Но той бе принуден да си подаде оставката при появилите се съмнения за негово сътрудничество с ДС.
В началото на 1991 г. за председател на СДС бе избран Филип Димитров, член на Зелената партия. Тогава СДС допусна още една сериозна политическа грешка – негови политици и експерти (Иван Костов, Димитър Луджев, Иван Пушкаров) взеха участие в коалиционно правителство с Българската социалистическа партия – правителството на Димитър Попов. За пред хората наричахме това правителство програмно-експертно. Недоволството от този политически ход сред нашите симпатизанти бе огромно. И логично последва спад на доверието към нас. На 15 май 1991 г. 39 народни представители от СДС обявихме гладна стачка и напускайки парламента изразихме несъгласието си с редица текстове от проекта за нова конституция, които според нас бетонираха в съдебната система кадрите на БКП и ДС. И правеха тази система непроменяема. Настоявахме конституцията да бъде приета с референдум. Филип Димитров и НКС на СДС подкрепиха нашата акция и призоваха всички депутати на СДС да не гласуват за новата конституция. Подкрепиха ни и студентите в цялата страна, заедно със своите преподаватели, както и мнозинството от членовете и симпатизантите на СДС. Но новата конституция бе приета с планини от торти и реки от шампанско. Не подписах тази конституция. Тези от сините депутати, които я подписаха заедно с комунистите, напуснаха синята коалиция и формираха две нови политически сили СДС –център и СДС–либерали. В тях влязоха част от БСДП начело с лидера на партията д-р П. Дертлиев, Политическият клуб „Екогласност” - част от НД „Екогласност”, Зелената партия с лидер Александър Каракачанов и Федерацията на клубовете за демокрация с лидер Петко Симеонов. Това доведе до първото голямо разцепление в СДС, което практически обслужи Сценария на ДС и БСП. Показателно е, че през следващите години споменатите партии и лидери се включваха под различни форми в политически проекти на социалистическата партия, а някои от тях днес са горещи привърженици на заиграването на "Демократична България", например с БСП и примъкването на тази партия отново на управленската "софра". Въпреки удара, който понесохме, ние, сините, успяхме да се съвземем и да предизвикаме с активни протестни действия провеждане на парламентарни избори за 36-то Обикновено Народно събрание.

На 13 октомври 1991 г. коалицията Съюз на демократичните сили спечели парламентарните избори. За нас гласуваха 1 903 567 избиратели. Получихме 110 депутатски места срещу 106 на лявата коалиция на БСП. Трета партия в парламента бе Движението за права и свободи с 24 депутати. СДС-център, СДС-либерали и БЗНС „Н.Петков“ - отцепниците от СДС, със своите поделени помежду им около 10 % от избирателните гласове, отнеха възможността за голяма синя изборна победа и респективно за стабилно и дълготрайно синьо управление. СДС победи БСП, но само с 1% разлика, което не бе достатъчно за самостоятелно парламентарно мнозинство. Но все пак, за първи път след 46 години самостоятелно управление, комунистите загубиха властта. Затова и тогава написах, че „демокрацията победи в България с малко, но завинаги“. И досега, въпреки прпевратностите на времето, вярвам, че е така.

Председателят на НКС на СДС Филип Димитров бе избран за министър-председател. Той бе подкрепен и от депутатите на ДПС, с лидер Ахмед Доган. За председател на парламента, също с гласовете на СДС и ДПС, бе избран Стефан Савов - лидер на Демократическата партия. Аз бях избран за председател на синята парламентарна група. Всички най-важни парламентарни комисии бяха председателствани от представители на партиите от СДС. Правителството на СДС бе по същество коалиционно правителство, в което влязоха представители на всички партии и организации от коалицията. Последва още един успех. На проведените президентски избори за президент на страната бе избран д-р Желю Желев. При неговия избор гласовете на избирателите на СДС и на напусналите СДС политици, отново се събраха. Вицепрезидент стана известната поетеса и писател Блага Димитрова.

През пролетта на 1992 г. синдикатите организираха поредица от протести срещу правителството на СДС. Просто червените не издържаха повече в опозиция. Това бяха несправедливи протести. През август 1992 г. президентът д-р Ж. Желев отправи от резиденцията си в Бояна абсолютно неверни обвинения срещу правителството. Изостри се конфронтацията в Народното събрание. Парламентарната група на социалистите поиска оставката на председателя на парламента Стефан Савов. Но с подкрепата на нашата група и на част от депутатите от ДПС Савов спечели гласуването, но най-неочаквано реши сам да абдикира от отговорния пост. Кризисното състояние бе преодоляно след като партиите и организациите от СДС с 15 гласа „за“ и само 1 „въздържал се“, приеха решение аз да бъда предложен за председател на парламента. Изборът се състоя на 5 ноември 1992 г. За мен гласуваха народните представители от СДС и част от депутатите от ДПС. Така станах председател на парламента в кризисно време. Комунистите настояваха, включително и с подписки, за оставката ми, но нито веднъж не допуснах в дневния ред да бъде включена такава точка. Защото така съм научен: пред комунисти оставка не се дава, от комунисти доверие не се търси.

Правителството на СДС с премиер Филип Димитров и 36-то НС ще останат в историята като ПРАВИТЕЛСТВО И ПАРЛАМЕНТ НА ПРОМЯНАТА. Под мое ръководство парламентът прие и парламентарно решение, с което бе свалена тайната върху архивите на бившата Държавна сигурност. То бе публикувано незабавно в Държавен вестник. България стана член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята политика към пълноправно членство в НАТО и Европейския съюз. Ратифицирано бе и Споразумението за асоцииране с Европейския съюз, а това бе нашата първа задължителна стъпка по дългия път на евроинтеграцията.

Успехите на правителството и парламентарната група на СДС срещнаха силна съпротива от страна на червената опозиция и свързаните с нея кадри на бившата ДС. ДПС оттегли подкрепата си за премиера Филип Димитров. Той реагира емоционално с искане на вот на доверие. Загуби го и подаде оставката на правителството. Така СДС се раздели с изпълнителната власт само година след като бяхме спечелили изборите. Което ни даде и пръв властови урок, а именно, че победата на избори не гарантира сигурно и стабилно управление.

През 1992 г. СДС промени своя устав и от чиста коалиция се трансформира в национално движение за демокрация, чиято структура бе договорно оформената коалиция. Така бе поставено началото на превръщането на коалицията в единна политическа партия. Последва загуба на изборите през 1994 г. за 37-то Народно събрание. Тогава Филип Димитров подаде оставка и за председател на СДС бе избран Иван Костов, който към този момент все още бе безпартиен. За главен секретар бе утвърден Христо Бисеров, по-късно станал известен като виден функционер на ДПС. В ръководния орган на коалицията навлязоха „нови лица“. Всички те бяха решени да изпълнят волята на новия лидер за трансформиране на коалицията в партия. Защото според Иван Костов „с коалиция се взема властта, но с коалиция не се управлява“. В наши дни много скоро ще имаме възможност да проверим истинността на тази теза. Защото се задава управление на четворна коалиция. От гледна точка на Иван Костов то би трябвало да е слабо управление, невъзможно управление.

Превръщането на СДС в партия постави всички сини партии и граждански организации пред огромно изпитание. Те трябваше да изберат между собственото си обезличаване в новата синя партия или да продължат политическата си дейност извън СДС. Второто означаваше трагично разцепление. Факт е, че то се случи и това доведе до нови конфликти в демократичната общност, които не са отзвучали и до днес. Засилена бе централизацията в ръководството на синята партия и се създадоха условия за вземане на еднолични решения, за свиване на „демократичното ветрило“ до „командирски жезъл“. Това доведе до освобождаване на политическо пространство за появата на други политически партии в дясно и в центъра. Довчерашни коалиционни партньори станаха политически противници. Но тъй като този процес съвпадна с катастрофалното управление на правителството на БСП с премиер Жан Виденов гражданите не му обърнаха внимание и не отчетоха негативите от него. За всички тях тогава бе важно да бъде свалено правителството на БСП. Останалото бяха „партийни подробности“.

Като партия СДС инициира създаването на коалицията Обединени демократични сили, в която влязоха Демократическата партия, БЗНС „Народен съюз”, ВМРО и още няколко по-малки партии. Тази коалиция спечели изборите за 38-то Народно събрание и благодарение на нея стана възможно избирането на Петър Стоянов за президент. Служебното правителство на Стефан Софиянски и правителството на ОДС с премиер Иван Костов, успяха да спрат икономическата и финансова катастрофа в резултат от управлението на БСП в периода 1995-1997 г. Правителството и синята парламентарна група стартирахме спасителни за страната и дълго отлагани реформи. Сред външнополитическите ни успехи бе подготовката за членство в НАТО и стартирането на преговорите за членство в ЕС. Отменен бе визовият режим за пътуване на българските граждани в ЕС.

Но правителството на ОДС не изпълни две основни обещания дадени преди изборите: да бъде потърсена отговорност за виновниците за националната катастрофа и за фалита на банките, както и да се отварят веднага архивите на ДС, като бъдат публично огласени имената на агентите и сътрудниците на тайните служби в периода на комунизма. Не се осъществи и лустрация на номенклатурните кадри на БКП и ДС. Сериозни възражения предизвика и начинът по който бе осъществен процесът на приватизация. Факт е, че почти всички държавни материални активи преминаха в ръцете на бивши номенклатурни кадри на БКП и функционери на ДС. Особено възмутителни бяха сделките с фирми от Руската федерация, което позволи те да навлязат активно в банковата система и енергетиката. Още по-срамно бе, че в приватизацията участваха и лица от организираната престъпност. Всичко това стана причина за рязко спадане на доверието към правителството на ОДС, отношение, което допълнително се усили след извършените неудачни смени на министри от премиера Иван Костов. И логично последваха загуби, както на параментарните, така и на президентските избори през 2001 г.

За кратък период след 2001 г. последователно за председатели на СДС бяха избрани Надежда Михайлова и Петър Стоянов. СДС остана в опозиция на управлението на НДСВ и ДПС с премиер Симеон Сакскобурготски, както и при управлението на тройната коалиция БСП-ДПС-НДСВ с премиер Сергей Станишев. Тежък удар върху синята партия в този период нанесоха част от нейните ръководни дейци начело с бившия председател Иван Костов, които взеха решение да напуснат СДС и да основат нова дясна партия. Преди това същата гибелна политическа стъпка предприеха Стефан Софиянски и вицепремиерът в правителството на ОДС Евгений Бакърджиев. Тези действия отслабиха влиянието на партията, без да постигнат победна цел.

Последиците от конфликтите и разцепленията в СДС се проявиха най-ярко на местните избори в София през 2006 г., когато за първи път от началото на демокрацията ние, сините, загубихме кметското място в столицата. Последва загуба и на президентските избори, на които СДС подкрепи предложения от ДСБ кандидат. Още по-тежка бе загубата на първите избори за Европейски парламент, на които СДС не успява да спечели нито един мандат. Последваха оставките на Надежда Михайлова и Петър Стоянов. През 2007 г. за председател на партията бе избран Пламен Юруков. За пореден път СДС промени своя устав. През декември 2008 г. за председател бе избран Мартин Димитров. През пролетта на 2009 г. СДС и ДСБ, поучени от горчивия опит на загубите, подписаха коалиционно споразумение за създаване на „Синя коалиция“ и за общо явяване на изборите за национален и европейски парламент през същата година. На изборите за 41-то НС, през лятото на 2009 г. „Синята коалиция” получи едва 6,76% т.е приблизително толкова, колкото на последните парламентарни избори за 47-то НС проведени на 14 ноември т.г. получи и тройната коалиция „Демократична България“, в която влиза една от партиите от бившата „Синя коалиция“ - ДСБ. „Синята коалиция“ декларира, че ще подкрепи правителството, съставено от спечелилата изборите дясноцентристка партия ГЕРБ – член, заедно със СДС и ДСБ, на Европейската народна партия, но по-късно - след 2011 г., парламентарната група на „Синята коалиция“ постепенно зае опозиционна позиция спрямо ГЕРБ. Националният съвет на СДС на заседание в края на месец май 2012 г. взе решение да не подкрепи проекта за ново коалиционно споразумение с ДСБ. Поради несъгласие с това решение председателят на СДС Мартин Димитров подаде оставка и стана част от политическото ръководство на „танцувалото“ само едно лято дясно обединение „Нова Република“. За председател на СДС бе избран д-р Емил Кабаиванов, успешен син кмет на Карлово.Тогава бе възстановен и любимия на всички демократи в. „Демокрация“ - символ на свободата на свободното слово. Имах честта да бъда негов главен редактор.

На парламентарните избори през месец май 2013 г. СДС претърпя политическа катастрофа и остана за първи път от своето създаване извън парламента. Д-р Кабаиванов и цялото ръководство подадоха оставка. През месец юли 2013 г. за председател бе избран Божидар Лукарски – член на СДС от 1999 г. През месец август 2013 г. СДС се присъедини към инициирания от ДСБ и „Движение България на гражданите“ нов политически проект „Реформаторски блок“. Формирането на този блок като коалиция от политически партии и „управлението” му чрез Граждански съвет, всъщност бяха опит да се възстанови първоначалната идея за СДС като национално движение структурирано като политическа коалиция и така косвено бившият син лидер Иван Костов, един от инициаторите за създаването на Реформаторския блок, призна политическата си грешка с разбиването на коалицията СДС и превръщането й в „единна партия”.

На изборите на 5 октомври 2014 г. СДС вече като част от Реформаторския блок постига резултат, който го върна в парламента и по-късно взе участие във формирането на новото коалиционно правителство на страната, заедно с победилата на изборите партия ГЕРБ. Председателят Божидар Лукарски стана министър на икономиката. За съжаление Реформаторският блок не остана единен. Разцеплението му стана причина всички партии участващи в него да останат през следващите четири години извън парламента.

За нов председател на СДС на ХХIII Национална конференция през 2018 г. бе избран д-р Румен Христов, член на Националния координационен съвет на СДС в периода 1990 – 1992 г., заместник-министър на земеделието в кабинета на Филип Димитров и министър на земеделието в служебните правителства на Ренета Инджова и Стефан Софиянски. В този избор мнозина с право съзряха символика - среща на различните политически лица на Съюза през годините. И успехът не закъсня. На евроизборите през 2019 г. СДС успя да изпрати в Европарламента свой представител като се вслуша в гласа на Европейската народна партия за общо коалиционно явяване на тези избори заедно с ПП ГЕРБ. След това СДС се представи много добре и на местните избори. А през 2021 г. СДС вече има свои представители последователно в 45-то, 46-то и 47-то Народно събрание. Но по-важното е, че СДС отново участва в победата на демократите срещу БСП. И нека не бъркаме демократите с "Демократична България". Вече е ясно, че на тази тройна коалиция - "Демократична България" ще принадлежи патента или както е модерно днес да се казва: "златният пръст", да върне на власт БСП. Затова и СДС не трябва да има нищо общо с очертаващата се като управляваща в близко време четворна коалиция - ПП, ИТН, БСП и ДБ.

Днес СДС е и трябва да продължи да бъде категорична и непремирима опозиция на очертаващия се като недемократичен управленски „модел Радев“. Да бъде опозиция на нарушителите на конституцията и законите на страната, опозиция на всички, които участват в рекомунизацията у нас на страната, опозиция на репресиите предприети от управленци с милиционерски манталитет като печално известният Рашков. СДС трябва да бъде опозиция на всички политически сили, които работеха за това да върнат БСП на власт.

През изминалите от основаването му 32 години Съюзът на демократичните сили премина през различни организационни етапи и вътрешни проблеми. Но това не променя истината, че историческата промяна в България бе въазможна благодарение на СДС. Затова и днес, когато отбелязва своя 32 рожден ден, Съюзът на демократичните сили е вече истинско съчетание на демократична политическа традиция, управленски опит и европейско политическо присъствие.
Честит празник, скъпи приятели!
От фейсбук