Диамантите от ансамбъла по художествена гимнастика слизат от сцената. Преди пет години "24 часа" ги нарече "диамантените момичета", а в края на пътя им като отбор треперещата ръка на Лаура Траатс показа какво е любов. Осъзнато обединение, когато здравето на приятел е много по-важно от медал и мечтан шампионски финал. За отбора епоха, за пътя до успеха, за личния й път - за триумфа и болката, говорим в специално интервю с Лаура Траатс. Момиче, което си струва да познавате. 

- Лаура, при представянето ти в “24 часа” преди 5 години с Илияна Раева те кръстихме танцуващата актриса сред диамантите. Такава ли си?

- Знам на какво се дължи това описание. То дойде след първото ни контролно като отбор. Аз по принцип не съм много открита, по-скоро потайна пред хора, които не са ми много близки. Държа се по-затворено. И госпожа Раева не ме познаваше като цяло. И докато играхме във въпросното контролно, имах един момент, в който тя явно ме е гледала... И явно е видяла нещо, което не е очаквала от мен, нещо, което я е изненадало приятно...

- След пет години вече те нарича “мълчалив войник, готов на всичко”...

- Смятам, че това и през петте години е било така. Винаги съм била такъв тип състезател. Всяка една от отбора е била готова да плати всякаква цена в името на мечтата ни. Сега мечтата е сбъдната, олимпийската титла е наша. И за световното се радвам много, че госпожа Раева прецени трезво нещата и всички си дадохме сметка, че нито един медал не струва повече от нашето здраве.

- Всички потвърждават, че си искала да играеш въпреки сериозната контузия. Как се почувства в стаята в Япония, когато усети подкрепата на всички - на президента, треньора и най-вече на най-добрите ти приятелки от ансамбъла, които ти показаха, че здравето е най-важно?

- Това е безценен момент - когато разбереш, че тези хора, каквото и да става, са зад гърба ти. В нито един момент не съм се съмнявала в нашите отношения, защото те винаги са били много истински. Дори смятам, че много малко хора могат да достигнат до това, което ние сме наистина като отбор. Но подкрепата в този момент е потвърждение, което значи страшно много.

- Имало ли е моменти, в които травмата те е карала да се съмняваш, защото това е болка, непозната за много хора - особено преодоляването и постигането на високи спортни цели?

- Травмата наистина е сериозна. Случвало се е да се обостря, да имам проблеми с нея, но до този момент не е било толкова опасно. Сега започна и по-различна симптоматика - по едно време цялата ми ръка трепереше. И докторът каза, че не бива да се провежда и тренировка повече. На олимпийските игри играх с този проблем, преди това съм имала и дни, в които е било по-обострено. Но когато знаеш, че няма чак такава сериозна опасност, смятам, че всеки един спортист може да държи на болка.

- Сега, връщайки се назад, търсиш ли и щастие в нещастието - че това не се случи по време на олимпийските игри и най-голямата ви мечта се сбъдна?

- Абсолютно. Благодарна съм и на съдбата, но и най-вече на целия екип от специалисти, кинезитерапевти, на доктора на отбора, че успях да сбъдна най-голямата си мечта. Защото това е сериозна дискова херния - има много хора, на които това им пречи за ежедневието, а аз съм играла гимнастика. Благодаря на всички, стоящи зад сбъдването на мечтата.

- Как би описала изминалите 5 години с най-малко думи?

- Огромен подарък. Много вълнуващи и незабравими.

- На 4 г. започваш да тренираш в “Левски Триадица”, как всъщност стартира цялата ти приказка в спорта?

- Майка ми всъщност първо ме е завела в “Роберта балет”, тъй като е объркала залите. Но тъй като това е по-скоро школа за танци, а не специализиран клуб, са ме преместили в “Левски Триадица”. Там съм направила първите си стъпки, до ден днешен съм в този клуб. Много се гордея, защото това е един от най-успешните български клубове. Много съм благодарна на всяка една треньорка - всяка от тях е допринесла за успехите, които постигнах. Безкрайно съм благодарна на личната си треньорка Мирослава Батаклиева, която винаги е до мен. Когато ѝ написах за оттеглянето ни от световното първенство, тя отново ме подкрепи. Каза ми: “Здравето е най-важното, взели са най-разумното решение.” Да знаеш, че имаш такива хора зад гърба си, винаги ти помага.

- Влизайки в ансамбъла преди пет години, ми разказа, че много обичаш да четеш книги - продължаваш ли, намираш ли време за книги, филми? Какво обичаш да правиш извън гимнастиката?

- Да. Много обичам да чета книги. Да гледам филми, също обичам, но нямам много време за това. Не обичам да гледам сериали. Заради ежедневието си, поне засега, обичам да съм в реалния живот - свободното си време да прекарам с любими хора, а не да се забия в някой паралелен свят.

- Коя ти е любимата книга или последната, която ти е направила сериозно впечатление?

- Те са много. Но любима може би остава “Делириум”. Иначе обичам да чета езотерика, да разглеждам психологически живота и хората.

- Ако погледнеш от тази гледна точка на последните пет години, на последните месеци с олимпийската титла, че дори и на финалните събития с контузията и оттеглянето от световното първенство, какво би казала?

- Че всяко нещо е закономерно. Може би и благодарение на някои книги, които съм чела, приемам нещата много по-лесно. Специално за Закона за привличането, метафизиката... Говорили сме си и с отбора как тази олимпийска титла някак си сме си я привлекли. Относно световното първенство сега подхождам пак по този начин - след всяко световно или европейско първенство винаги сме си повтаряли, че не искаме най-много тези титли, най-много искаме олимпийската титла. И сега, когато бяхме най-добре подготвени и доказахме, че сме най-добрият отбор в света, пак стана така, че не успяхме да участваме и да вземем световната титла. Миналата година заради ситуацията с пандемията в последния момент не успяхме да участваме на европейското първенство. Гледайки нивото, бяхме сигурни, че можем да се преборим за титлата, но не е било писано. Това, което винаги най-много сме искали, обаче си го привлякохме и го постигнахме - олимпийската титла.

- Какво е за теб Весела Димитрова?

- Тя е гений. Най-добрият треньор - винаги взискателна и целеустремена. Мотивираща и изтискваща най-доброто от нас. И на фона на това, винаги знаеща как и кога да ни подкрепи. Минали сме през много и ако не беше тя, нямаше да постигнем мечтата си. Тя е изключително важна част от пъзела, който сме ние.

- За финал - би ли описала с най-малко думи момичетата, с които сбъдна олимпийската си мечта?

- Ще започна с капитана - Симона. Мони е невероятен човек. Може да е и от зодията, но като характер двете сме най-идентични от отбора. За мен тя винаги е била пример - за начина, по който тренира, за начина, по който живее, за начина, по който мисли. Тя е нашата по-голяма сестра. Не мога да я опиша само с пет думи. Даже думи не ми стигат, не мога да опиша тези момичета така. (Смее се.) Мони е капитан с главно "К", даже с всички главни букви. Ако по някакви семинари трябва да се дава пример за капитан, това е тя. 

Мадлен ми е много близка. Израстнали сме заедно, от един клуб сме. Горе-долу сме извървяли пътя си заедно. Тя като характер е малко по-бурна. Когато го е проявявала обаче, и когато сме й казвали, че може би трябва да потисне егото си за отбора, тя винаги го е правила. Тя е с малко по-буен нрав, но да подчиняваш собствения си силен характер в името на отбора е много сериозно качество. Обичам я страшно много. В живота напред съм и с нея, и с всяко едно от момичетата.

Когато Стефи влезе в отбора, допреди това бяхме играли с Теди и не знаехме как ще е с нея на състезание. А Стефи е най-спокойният човек, дори вдъхваше спокойствие и увереност на другите от отбора. Беше много приятна изненада. Преди да я познавам, не смятах, че тя е такъв тип човек, защото тя - също като мен, не се разкрива пред хората, преди да ги е опознала. Е, вече се познаваме отлично - Стефи е страхотна.

Ерика дойде последна в нашия отбор и се вписа невероятно, сякаш съдбата си знаеше работата. Тя е прекрасен, слънчев човек. Много позитивна, много добричка, много мила. Тя също намери перфектното си място в отбора. А аз не мога да намеря думи, с които да опиша какви са и какво са за мен тези момичета, всичко ми звучи много незначително. А те са сред най-значителните хора в живота ми и ще продължим да бъдем заедно.