Исках да натрия носовете на професорите ми в Германия, които ме накараха да обещая, че никога няма да работя като биолог

Преди много години следвах биология в град Дрезден, в Германия.

Даже успях да завърша. Не, не бях добър студент. В края на третата година професорите (петима на брой) ме повикаха на разговор. Подкосиха ми се краката. Какво ли не ми мина през главата. Единственото сигурно беше, че не ме викат, за да ме похвалят.

- Хер Стоеф – започна най-старият професор, шеф на института, – ние сме много притеснени... Ай сиктир (викам си на акъла), те били притеснени!...

- Хер Стоеф, както е тръгнало, може и да завършите...

- Е, нали затова следвам?!

- Хер Стоеф, все пак, поставете се на наше място...

- В какъв смисъл? – питам и наистина недоумявам.

- Представете си, хер Стоеф, че завършите (кимам одобрително с глава) и започнете да работите като биолог. Какво ще си помислят вашите колеги за нашето учебно заведение?

- Но, господа професори, аз никога няма да работя като биолог...

Помълчаха малко и шефът на института ме попита с известна надежда в гласа:

- Хер Стоеф, обещавате ли?!

Обещах и ме оставиха да си следвам. Както споменах, даже и завърших.

Минаха години. Аз, естествено, си спазих обещанието. Работих предимно в областта на... за малко да напиша киноиндустрията. По-коректно би било да се каже киноманифактурата. Иначе много обичам да ходя за риба. Но не с въдица. Аз съм гмуркач. Харпунджия. Определено не съм най-добрият харпунджия, но пък е доста вероятно да съм най-старият. По-стар съм даже и от Боян Биолчев.

Бях отишъл да се гмуркам на вълнолома в Царево. Отпред. В същия този ден направих и научното откритие, за което споменавам в заглавието. А и се случи и нещо друго. Е, не толкова значимо, но ми беше, ей богу, много приятно. Едно младо момиче, като ме видя ? и то за първи път в живота си, се хвана за сърцето и каза:

- ОХ!

Такива знаменателни събития не се случват на всекиго. И то в един ден.

Взех си въздух и се гмурнах в дълбините. Е, на моята възраст гледам да не е повече от 10 метра. Навремето... но това е друга тема... Риба не се мяркаше, но видях един голям павур (крив рак с много яки клещи). Трябваше да бъда внимателен, защото ако ме захапе... Не, нямаше да откъсне пръст, но щеше да ме боли най-малко седмица или месец. Трябваше да го хвана отзад с едната ръка и да му притисна щипките една в друга. Но в това време въздухът ми отдавна бе свършил, а до повърхността имаше бая метри.

Оттласнах се мощно от дъното и полетях нагоре към атмосферата.

Когато се гмурнах, отпред на тетраподите нямаше никого. Но докато се мотаех с павура, дошло едно момиче и тъкмо се готвеше да хвърли въдица. А морето пред нея празно. И в този момент – налягането ускорява още повече скоростта ми към повърхността, аз изскачам на метър от момичето до кръста във водата с широко отворени уста и свистящия звук от вдишването: “Аххххххх!”.

Момичето се хвана за сърцето и каза: „Оххххххх!“

Така беше. Не ви лъжа.

Тези, които ловят павури, ги слагат в специално приготвени мрежички. Но аз бях отишъл за риба и нямах такава мрежичка. Затова набучих павура на кокана, на който закачам рибата. Всеизвестно е, че когато кривият рак е нападнат от хищник и е в беда, той си откъсва едната щипка с надеждата агресорът да се разсее, да посегне първо към щипката, а той в това време да се измъкне. След това му пораства нова щипка. Е, по-малка, но пък е отървал кожата... Това съм го чел, наблюдавал съм го и съм го учил.

Но винаги ми е било подозрително...

Например когато гущерът е хванат за опашката, той я откъсва и побягва. Но побягва светкавично, а павурът се тътри тромаво. Така че за един бърз хищник няма да е проблем да хапне щипката и да догони павура. Да, но природата го била измислила по-иначе.

И аз го разбрах по един драматичен начин. В момента, в който набучвах павура на кокана, той си откъсна щипката и тя започна да потъва. Дообработих павура и се гмурнах да догоня щипката. Някъде на два-три метра я стигнах, взех я в ръка и... щипката ме захапа...

Заболя ме страшно. Но в същия момент ми просветна идея. Подобно на Ломоносов, когато го ударила ябълката по главата и той извикал: “Еврика!”. (Момент! Почти съм сигурен, че това не е бил Ломоносов, а Нютон, а “Еврика!” извикал древногръцки учен, ама не си спомням по какъв повод).

Но това не е толкова важно. Важното е, че и аз направих научно откритие.

Сигурно не толкова значимо, колкото законът за гравитацията и това на древногръцкия колега (мисля, че неговото беше свързано с хидравликата.) Във всеки случай в рамките на няколко дена верифицирах наблюдението два-три пъти и реших да направя докторска работа. Не че на моята възраст ми беше необходима за нещо, но ми беше кеф да натрия носовете на моите професори. Искаше ми се да им видя физиономиите, като разберат, че Джеки Стоев е станал доктор на науките. Ентусиазирах се, но много скоро се усетих.

Ами те моите професори отдавна не са между живите.