Закъснялото признание е като закъснялото правосъдие - от него няма смисъл

Цял живот съм бил голям фен на Христо Явашев. Притежавам няколко подписани с молив литографии от проекта “Вратите”, които си купих през 2004 година, когато отидох да го отразявам. Тогава положих много усилия, за да се уредя да отида. Не толкова да убедя началниците да ме командироват, а да се акредитирам и да присъствам на пресконференцията на Кристо и Жан-Клод. След тази случка някои колеги ме намразиха смъртно, че съм отишъл аз, а не те. Но това е друга тема.

Но няма да се уморя да разказвам една случка от въпросната пресконференция.

Някакъв колега се направи на интересен и зададе въпрос към Жан- Клод на френски език. Изправи се Кристо и го направи на салата.

Каза:

“Аз съм роден

в България,

Жан-Клод -

във Франция,

но ние сме избрали да живеем в Ню Йорк и затова говорим само на английски. Ние сме нюйоркчани и затова няма да отговаряме на въпроси, зададени на друг език освен английски.”

Това се случи минути преди аз да се направя на интересен и да попитам нещо на български, и слава богу, че ме изпревариха с този въпрос на френски.

Затова опаковането на Триумфалната арка post mortem леко ме смущава. Присъствието на Еманюел Макрон и държавният патос малко ми приличат на страстите по българската мрежа - българин ли е Кристо и това чаршафи ли са, и кое е по-голямо изкуство - Наполеоновият ампир на арката или постмодернизмът на Кристо. Всъщност повече от половин век френската държава не позволява на Кристо и Жан-Клод да опаковат арката. Това се случва едва сега, след смъртта им, осъществено от племенника на Христо - Владимир Явашев. Всъщност има едно зле прикрито лицемерие.

Проектът за арката е от 1962 г. и през целия им живот - Жан-Клод почина през 2009-а, а самият Христо през 2020 г. - двамата не получиха разрешение приживе. Закъснялото признание е като закъснялото правосъдие - няма полза от него.

Съществена част от гениалността на Кристо бе това, че неговите инсталации се случват ефимерно, за кратко време. Но скиците за проектите са изящна живопис, която Кристо продаваше, за да финансира опаковките. Виртуозна целесъобразност без цел - изкуство в най-чистия му вид. Присъствието на Еманюел Макрон на откриването напомня на

закъсняло

извинение

от френската

държава,

съчетано с политически пиар. Опаковането на Райхстага преди 30 години е пример за адекватна реакция на немската държава. Кметът Блумбърг изглеждаше доста по-органичен, когато беше пуснал Сентрал парк за “Вратите”.

А “Плаващите кейове” бяха суперсложно инженерно постижение, което бе много рисково от гледна точка на безопасността на публиката и опазването на околната среда, но получи навременна и адекватна подкрепа от италианската държава.

Докато френското отношение по нищо не се различава от нашите си български спорове и разделения. Половината народ неглижира изкуството на Кристо, защото не разбира постмодернизма по принцип и работите на Явашев в частност.

Тъпите лафове за старите чаршафи са естествени за народ, който колекционира всякаква тара. От найлонови торбички с шарен принт до хартии с дядомразовци.

Държавните почести за Явашеви са малко като скандала с австралийските подводници. Да, англосаксонците ни прецакаха с 56 милиарда долара, но Кристо и Жан-Клод са парижки артисти и ние ще ви го покажем, SVP. Някакъв комплекс на бившите империи. Като

нашето тупане

в гърдите, че

Кристо е българин

и сега му се възхищава целият свят.

Първо, целият свят му се възхищаваше още докато беше жив. Той наистина беше роден в България, макар да имаше и чешки корени. Учил беше в София и Прага, става световноизвестен в Париж, но сам избира Ню Йорк. Всъщност и тупането в гърдите, и презрението към чаршафите са два крачола на един и същи панталон.

Желанието да присвоиш малко световна слава, когато си затънал в собствената си незначителност. Израз на същата фрустрация е вярата, че с ваксините ти слагат чип.

Никой не се интересува от това какво прави някой наш съвременник, за да го следи или подслушва, по простата причина, че въпросните личности са напълно без значение. Но вярвайки, че някой иска да ги следи или подслушва, те стават значими в собствените си очи.