И нашироко никога, но за това поне си има причини, а другото е, че това е игра, в която всичко може да се случи

Преди броени дни Дания - държава в (сравнително) Северна Европа с малко под 6 млн. население и почти 43 хил. кв. км територия, се измъкна от предварителната си група на европейското първенство по футбол и стигна чак до полуфинал. Там пък падна от Англия с една - позволете ми лично мнение - измислена дузпа.

Тогава всички плеснахме с ръце, прегърнахме се и се сетихме за първата половина на 90-те. Когато първо Дания стана европейски шампион през 1992 г., а две години по-късно българският национален отбор направи неописуемо нещо - влезе във VIP класата на световния футбол, стигна полуфинал на световното в САЩ.

И тук идват разликите. От “онова” световно

българският

футбол

тръгна надолу

Датският, между другото, също, но там се намериха хора, които се усетиха и тръгнаха да променят нещата.

Факт е, че за да се случи едно нещо, трябва и случайност. Такава е срещата през 2002 г. на настоящия треньор на Дания Каспер Юлманд, тогава едва 30-годишен, с Келд Болдингард, помощник на наставника на националния отбор Мортен Олсен. Това се случва по време на треньорски курсове на Датския футболен съюз. За Юлманд са тежки времена - четири години по-рано приключва футболната си кариера заради девет операции на коляното, става треньор, но неговият “Люнгбю” фалира и е изпратен в четвърта дивизия.

Та тогава Юлманд и Болдингард часове наред дискутират защо датският футбол деградира и не е толкова силен. След това пишат концепция и отиват във футболния съюз, където ги отрязват. Те обаче не се спират, убеждават треньора на националите Мортен Олсен, той им дава здраво рамо и в крайна сметка те публикуват едно нещо, което се казва “Новият път”. Днес това се смята за класика, а освен това е основа на концептуалната програма за промяна на датския футбол

Казва се “Действия и отношения” и излиза през 2006 г.

Насочена е към

развитието на

детско-

юношеския футбол

Именно това е разликата с българския футбол, по-точно между ръководствата му и всички ръководства на успешно развиващи се футболни съюзи като например датския.

Какво различно все пак правят датчаните?

Основното е в детския футбол, а принципите са обяснени на сайта на Датския футболен съюз.

Ние искаме в детския футбол да има здравословна психологическа среда.

Децата не се развиват оптимално, ако са натискани от треньорите и родителите.

На по-изоставащите играчи също им трябва време на терена.

Залагането на крайния резултат

е пагубно за

индивидуалната

техника

за сметка на

резултата

Освен това Датският футболен съюз цитира резултати от американско изследване на мотивацията на 10 000 деца. От него стават ясни петте основни мотивации те да играят футбол. И те са: 1. Да им е весело. 2. Да се научат как да играят по-добре. 3. Да се състезаваш с другите, е много интересно. 4. Искам да правя това, което мога най-добре. 5. Просто да живея здравословно.

И, разбира се, най-важното - няма резултат. А защо? ДФС е приготвил пак на сайта си няколко универсални отговора. Например ако детето попита защо при големите има резултат, а при него няма, родителят може да отговори: Защото между професионалистите и теб има голяма разлика. Те играят за пари, а ти - за удоволствие. Но ти не си толкова научен и трениран, затова главното е да си подобряваш техниката и другите умения. А за да стане това, резултатът няма да помогне. Или пък: Какъв е тогава смисълът на мача? И съответно отговорът: Целта е да тренираш повече и повече. Тогава би могъл да станеш професионалист и тогава най-важното ще е резултатът.

Освен това

има и един

странен принцип -

25-50-25

Това означава, че детските отбори играят 25% от мачовете си с по-слаби съперници, 50% с равностойни, и 25% - с по-силни

Всичко това в България го няма въпреки усилията на различни индивидуални личности да го направят. Например Павел Колев, докато беше заместник изпълнителен директор на БФС, вкара в българския футбол нещо близко до датската система. Неслучайно сега въпросната формула вероятно ще бъде приета и от Русия за първенството.

Но проблемите не са само в детско-юношеския футбол. Проблемите са поне в още две направления - инфраструктурата и финансирането. За първото даже не ми се говори. България и в частност София единствени в Европа

нямат построен

нов модерен

стадион

Е, хайде, с натягане този на “Лудогорец” може да мине за нов. То и затова “орлите” смачкаха онази вечер 4:0 ЦСКА.

Финансирането също е болна тема. “Левски” е най-перфектният пример. Уж най-обичаният отбор на народа е от десетки години заложник на политическите промени. Последно - Васил Божков се задължи да плати всички дългове, след това се объркаха нещата и тръгнаха към “В” група. Ако не и към “Г”.

И сигурно ще попитате какво всичко изписано дотук има общо със заглавието. Ами елементарно е. Ако няма силни клубове, няма силен национален отбор. А слаб национален отбор никога няма да стане европейски шампион.