Радой се опита да спаси социализма чрез сатира

Tази история започва в края на декември 1963 г. Тогава по българските киноекрани е показан първият кратък сатиричен филм от рубриката “Фокус”. Той се казва “Търси мъж на полето”:

... Жега е. Прегърбени жени жънат на полето и пеят жътварски песни. Голи до кръста мъже пият бира под сянката на голямо дърво. На гърба на един от тях има татуирано женско тяло. Зад кадър се чува мъжки глас: “Така е у нас. Ние, значи, жените на гърба си ги носиме!”.

Автор на идеята “Фокус” е Радой Ралин. Той вече е известен журналист от в. “Стършел”, поет и епиграмист. Автор е на сценарий, по който Владимир Янчев снима сатиричния филм “Невероятна история”, излязъл на екран в края на 1964 г.

Радой успява да убеди Георги Панчев (участник в Испанската гражданска война 1936-1939 г.), тогава директор на Студията за хроникални и документални филми, и бай Теню Казака (бивш партизанин), тогава главен редактор на седмичния кинопреглед, че сатирата трябва да присъства по-често и осезаемо в киното

“като символ

на размразяването”

С термина “размразяване” се свързва управлението на съветския лидер Никита Хрушчов от средата на 50-те, когато той започва десталинизацията в СССР, докъм средата на 60-те години на миналия век. През този период репресиите и цензурата в СССР са смекчени, милиони затворници от ГУЛаг са освободени.

И днес много хора от онова поколение си спомнят за кратките сатирични “Фокус”-и, които са част от седмичния кинопреглед. Телевизията практически я няма, защото малцина има телевизионни апарати, а и програмата е твърде скромна. Пълен господар е киното.

Първият “Фокус” - “Търси се мъж на полето”, е дело на Радой Ралин и режисьора Рангел Вълчанов. Автор на “шапката” е Доньо Донев. Когато показват Кинопрегледа с филмчето пред художествената комисия, Радой заявява, че сатирата ще спаси социализма и всички се съгласяват с него.

Кинопрегледите са създадени като редовно седмично приложение към игралния филм в киномрежата през 1949 г., преди появата на телевизията у нас и трябва да показват най важните събития в страната и по света и разбира се, най-важните успехи в изграждането на социализма и комунизма.

Патетично приповдигнати, те си остават визуалните свидетелства за онова време. За тяхното производсто е създадена и специална Студия за хроникални и документални филми.

През следващата 1964 г. Радой събира под знамената на сатирата широк кръг от автори, писатели и журналисти - Валери Петров, Александър Геров, Христо Радевски, Георги Мишев, Васил Станилов, Стефан Цанев и др. Кинорежисьорите Рангел Вълчанов, Леон Даниел, Любомир Шарланджиев, Оскар Кристанов, Едуард Захариев, Васил Мирчев, Мариана Евстатиева, Георги Стоянов, Иван Ничев...

За озвучаването на фокусите” е съдаден оркестър за музикални импровизации от Милчо Левиев - пиано, Симеон Щерев - флейта, Любо Борисов - контрабас, и Петър Славов - ударни. Звукорежисьор е Джони Пенков, художник - Борис Димовски. На щат са само трима души - Радой, поетът Сашо Геров и студентът от СУ Драголюб Гаджев.

“Сатирата е достояние на целия народ, следователно

целият народ трябва

да създава сатира”,

е веруюто на гуруто Радой. Но хубавата идея е като хубавата жена - веднага предизвиква вниманието и на творците, и на властта. Много журналисти и писатели идват с всякакви идеи, които минават през обаянието и таланта на Радой Ралин.

1965-а е важната година, в която идеите на Радой се развиват в няколко направления. Освен популярните кратки кинофокуси, той и съмишлениците му раждат идеята за създаване на средище за общуване на интелектуалци и творци от всички изкуства, което да се нарича Клуб-ателие “Фокус 65”.

Търси се помещение в което да се изгради подходяща обстановка и да се провеждат “Вечер на театъра” - поставят се и се обсъждат едноактни пиеси, “Вечер на киното”, “Вечер на поезията”, “Вечер на апострофа” с дискусии за актуални културни събития, “Вечер на музиката”и др.

Оркестърът на Милчо Левиев получава своето останало чак до наши дни име “Джаз Фокус 65”. Основната дейност са музикалните импровизации по заснетия филмов материал. Отново Радой дава идеята за организиране на джаз концерт в зала “България” и подготовката започва. И това става във време, когато в СССР е в сила предупреждението:

“Сегодня джаз

играеш, завтра

Родину продаеш”

За място на клуб-ателието е обещан бар “Астория” на ул. “Съборна”. Радой и Драголюб Гаджев отиват при министъра на вътрешната търговия Пеко Таков да уточнят подробностите. Той обаче е погълнат от успехите на своето ведомство и през цялото време им говори как е направил икономия на олио, като променил рецептата на някаква баница.

Все пак обещава да отпусне пари за ремонт и обновяване на помещението, като преди това въпросът трябва “да бъде съгласуван”.

Арх. Михаил Соколовски приема идеята да направи проекта за преустройство и е командирован в Прага, Будапеща и Варшава да се запознае с подобни вариететни клубове. Намерението е в началото на 1966 г. Клуб-ателие “Фокус 65” да бъде открито.

За всички тези идеи, които са в развитие, има и съответните “специалисти” или “цивилни изкуствоведи”, които зорко следят всяка стъпка на Радой и приятели.

Комунистическата власт е притеснена от разнообразните видове фокуси, а тя, както е добре известно, обича да държи всичко изкъсо или да се запише поне като съавтор.

Тодор Живков вика на среща Радой и група от създателите, за да му покажат тези киносатири с намерението да обяви, че дава рамо на това явление: “Е, какво сега, Радой? Искам да кажа, че ние от ЦК заставаме зад сатирата, която правите! Може и да помислим да станете орган на ЦК!”. Радой подскача и в типичния си нападателен стил при такива моменти, произнася: “Ама как така на ЦК, другарю Живков?! Политбюро трябва да застане зад “Фокус”! “Е, добре, де - на Политбюро, ха-ха-ха...”

Но нали народът е казал: “Много смях и много хубаво не са на хубаво!”.

Идва 1965 г.

Разстрелът на филма

“Селска хроника”

Един летен ден на 1965 г. в редакцията на "Фокус" идва кореспондентът на БТА в Сливен Замфир Иванов-Фирко.

Той е от първия випуск на Факултета по журналистика и един от бащите на легендарния стихоплетец Трендафил Акациев. Фирко е съгражданин на Радой и стар негов приятел.

Кореспондентът разказва една много тъжна и сложна за времето си сага за “възхода и падението” на ТКЗС-то в село Гавраилово, Сливенско. Благодарение и на кинопрегледите то е станало известно с големите социалистически успехи и достижения в изграждане социализма.

Гавраилово е живото доказателство как се изпълнява постановление на ЦК на БКП от 1959 г. за възраждане на българското село. Според това постанвление по селата трябва да бъдат изпратени млади и образовани кадри, които да им дадат нов живот

Председателят на ОНС в Сливен Георги Данчев решава да “поправи пътя” на своя родственик Христо Асенов и го насочва към златния шанс да направи партийна кариера. Щастливо обстоятелство е и това, че Асенов е съученик на директора на местния клон на БНБ. Младият човек е назначен на изборната длъжност председател на ТКЗС в селото. Визията му за развитие е огромна -

взема необезпечени

кредити и започва

градежите на века

Стопанският двор е асфалтиран. Купува машини и комбайни, за които няма условия за работа и главно стоят на склад като за изложба. Прави консервна фабрика, която е натоварена само два месеца в годината. Изгражда зоологическа градина, за която купува и камила от фотограф на Слънчев бряг. Прави опит да построи летище.

Асенов пътува в командировки из света, за да набира опит. И това всичко с пари от кредити от БНБ, разрешени от приятеля съученик и с “обезпечение” ... пясъка на река Тунджа. Затова пък двамата са в командировка до Япония, за да купят комбайн за грах, макар че в района няма и едно грахово зърно.

Журналисти описват всичко това във възторжени статии и репортажи, в които се разказва как ще изглежда социалистическото село и как ще се стопява разликата му с града. От София започват да изпращат чужди делегации. Георги Трайков като председател на Президиума на Народното събрание води делегация от ГДР, за да видят другарите германци как комунизмът побеждава и в едно отделно взето село.

Заради постигнатите успехи Христо Асенов е награден и назначен за завеждащ отдел в министерство на земеделието и горите.

Идва нов председател на ТКЗС. А касата е без пари. След три месеца кооперацията е обявена във фалит, не й отпускат повече кредити, хората остават без заплати и се вдигат на бунт. В тяхна защита застава партизанският командир на Сливенския отряд Иван Гинчев-Йонко.

След като изслушват историята, Радой Ралин и бай Теню Казака единодушно решават, че това плаче за документален филм. Васил Мирчев и Драго Гаджев предлагат за режисьор Иван Ничев, който следва кинорежисура в Лодз, Полша, за оператор - Никола Златанов, и звукооператор - Джони Пенков.

Малко след бунта, усмирен с намесата на милицията, снимачният екип начело с Радой Ралин пристига в селото. Пред събралите се хора застава режисьорът Иван Ничев е казва: “Който от вас иска да говори пред камерата, да застане вляво, който не иска, да мине вдясно. Ние не искаме да накараме когото и да било да говори против волята си.”

Около една седмица екипът документира всички “успехи” на Асенов. По време на снимките наоколо се забелязват и “съгледвачи”, които много често се сменят. По време на снимките Иван казва: "Бате Радой, заради този филм може да ни вкарат и в затвора дори.” Ралин го успокоява мъдро: “Виж какво, Иване.

Този филм трябва така

да се направи, че всички

да влезем в затвора”

В София при монтажа добавят и кадри от посещенията на делегациите в Гавраилово. Както и снимки на Асенов как влиза тържествено в Министерството на земеделието

Заглавието на филма е скромно - “Селска хроника”. Текста написва Стефан Цанев и началото е следното: “С въодушевление и ентусиазъм кооператорите и кооператорките от село Гавраилово, ИЗБРАХА НАЗНАЧЕНИЯ за председател на ТКЗС другаря Христо Асенов.” А на финала звучи гласът на партизанския командир Йонко: “... и така хората стигнаха до просешката тояга!”

А междувременно Асенов е изпратен на работа в Африка. Качването му по стълбата на самолета е заснето и добавено на финала.

За озвучаването по настояване на Радой е поканена Яна Пипкова, която след много търсене намира известната хъшлашка песен на М. Миленков:

Ний сме весела компания,

пием, пеем, пушим,

дамаджани сушим,

да живеят тарикатите...

Филмът е готов. Шефовете на кинохрониката Георги Панчев и Теню Казака са силно въодушевени. “На тоя лъжец и калпазанин ще му разкатаем фамилията!”, заканва се партизанинът.

Ръководството решава най-напред да покажат филма на председателя на Комитета за култура д-р Петър Вутов. Определят им среща на 8 декември от 15,30 часа. Групата е от зам.-шефа на кинематографията Борислав Петров, Георги Панчев, Теню Казака, Радой и Гаджев. Същия ден обаче има сесия на Народното събрание, а Вутов е депутат.

Групата чака и помпа самочувствие какъв откровен филм е направен. Радой подсказва на Борислав Петров: “Другарю Петров, това е големият шанс на живота ви. Не знаем кой ще дойде сега да приема филма, но вие трябва да поискате той да бъде размножен в 50 копия и да бъдат пуснати едновременно по кината. Политбюро иска непрекъснато селска тема. Ето ви селска тема!” И останалите в хор повтарят: “Да, да!”

Към 19,30 ( значи чакали са повече от четири часа ) се задава върволица от хора. Обаче какви хора само. Групата води Митко Григоров, секретар на ЦК, вторият човек след Живков в партията, Борис Велчев, организационен секретар на ЦК, Венелин Коцев, секретар по културата и пропагандата, Станко Тодоров, министър на земеделието и горите, Иван Абаджиев, първи секретар на ОК в Сливен, д-р Петър Вутов.

Започва прожекцията. При всяко появяване на говореща глава

Митко Григоров пита

в тъмното: “Кой е този?”

Гаджев съобщава името Иван Гинчев, а Радой добавя :“Йонко, командир на славния сливенски партизански отряд от 1941 до победата на 9 септември 1944 г.” Появява са друг в кадър. “Кой е пък тоя?” И пак името и пак Радой: “Той е най-верният ятак, който спаси от смърт...” И така до края на филма.

Прожекцията свършва, лампите в залата светват. Няколко минути цари пълна тишина. “И сега какво, Радой - пита мрачно Григоров. Ралин се изправя: “Другарю Григоров, това е голямата възможност на българската кинематография да се представи със селската тематика, за която вие толкова много настоявате. Да го пуснем по много кина и всички да видят.”

Григоров се обръща към Иван Абаджиев. “Случаят е верен, познавам този човек”, казва той и млъква. Радой се провиква: “Ето, предлагам да започнем прожекциите от Сливен!”Минават в тягосно мълчание още няколко минути. Проговаря пак Митко Григоров: “Сега дайте да се разберем. Този филм, другари, ние не го спираме.” Радой Ралин започва да ръкопляска и да вика “Бравооо”. Идеологическият пазач обаче продължава: “Ние не го спираме... но само да сте го показали някъде, ще носите персонална отговорност!”

Единствен Теню Казака се опитва да противоречи: “Митко... абе така не може! Как няма да го пускаме бе, другарю Григоров?”

Заместникът на Живков става и си тръгва, след него и всички останали. Те са възмутени до дъното на душата си. Очаквали са във филма да говорят врагове на строя, а говорят “нашите”. Това те не могат да преглътнат.

Драго Гаджев придружава Радой до дома му. Пият чай в кабинета му и коментират: а сега накъде?

На другия ден в Студията за документални филми идват “цивилни изкуствоведи” от ДС и тихомълком прибират всички материали от “Селска хроника” и днес няма запазен нито един кадър! Радой е уволнен. До последните си дни все повтарял: “Няма начин да не го открием, аз съм сигурен че някой го пази!”

 В следващ брой

Невероятният разказ на ст. н. с., к. т. н. , инж. Джони Пенков - за “Фокус” и други смешни и тъжни случки от живота му.