Поне шестима предшественици на Франциск са страдали от заболявания на бъбреците и пневмония

Заболяванията и смъртта на папите близо 2000 години са обект на подмолни интриги и зловещи лъжи заради желанието на тайни кръгове да узурпират властта във Ватикана и да влияят над милиони католици по цял свят.

Днес тези сенки от миналото изплуват около новините, свързани със сегашния обичан от всички папа Франциск, но това сякаш става все по-рядко. Затова е изключително интересно колко от неговите предшественици са били диагностицирани с подобни заболявания, а също и кои са най-интересните истории, свързани с папските болести.

Различни изследвания сочат, че както Франциск, така и много други папи са страдали от бъбречни усложнения.

Според изворите Климент VIII (1592–1605) имал хронично бъбречно заболяване, което вероятно е допринесло за развитие на анемия и цялостно влошаване на здравето.

Ситуацията се повторила с Инокентий XI (1689), който имал камъни в бъбреците, подагра и периодично повтаряща се треска.

С подобна диагноза бил и Александър VIII, починал през 1691 г. Той страдал от силни болки в областта на бъбреците през последната година от живота си. Половин век след това диагнозата застига Климент XII, който освен повтарящите се инфекции в пикочните пътища имал подагра, хернии и не виждал.

Вероятно един от най-добрите учени сред главите на Римокатолическата църква - Бенедикт XIV (1758), който се застъпвал за научното образование и развитието на науката, също имал симптоми на бъбречно заболяване, придружено с подагра. В последните месеци от живота си обаче получил треска, която влошила астмата му. Въпреки това апетитът му не намалявал и тогавашните лечители изтълкували това като знак, че ще успее да се съвземе. И макар да останал в съзнание до края, през май 1758 г. състоянието му се влошило.

„Оставям ви в ръцете на Бог", благословил той и сякаш на себе си казал: „Сега изпадам в тишина и забрава, единственото място, което ми принадлежи."

Също като сегашния папа Франциск, и Лъв XIII е страдал от двустранна пневмония, която била потвърдена на 5 юли 1903 г.

„Сега съм близо до края си. Не знам дали всичко, което направих, е било добро, но със сигурност се подчиних на съвестта си и на вярата си." Подали му кислород и той отбелязал, че така се чувства много по-добре, тъй като със задуха усещал, че губи свободата си. Използвал краткото облекчение, за да даде мнението си кой е най-подходящият кардинал да го наследи, но лекарите го помолили да си почива. „Ако имаше някаква полза, но не вярвам, че ще има – бил отговорът му. - Краткият остатък от живота ми трябва да бъде даден на Божията църква, а не на собствения ми беден комфорт." На 7 юли той помолил да отворят прозореца, за да види „може би за последен път лъчите на слънцето". През следващите дни страдал от пристъпи на кашлица, вдигал температура и в първия момент, в който се почувствал по-добре, приел група унгарски поклонници. Силите обаче го напуснали и той рухнал след срещата. На 20 юли, благославяйки всички, си отишъл от този свят като втория най-дълголетен папа, доживял до 93 г. Той отдавал работоспособността си на факта, че бил полувегетарианец – рядко хапвал месо и наблягал на яйца, мляко и зеленчуци. Но бил прочут и с любовта си към винения тоник с кокаин „Вин Мариани", толкова го обичал, че се съгласил да го рекламира на плакати и дори наградил със златен медал създателя му Анджело Мариани. 

След него още трима папи си отиват от този свят с пневмония. Сред тях са папа Пий X (1835–1914), който се заразява точно когато избухва Първата световна война. Светият отец не могъл да понесе двете страдания накуп и се смята, че това ускорило края му.

Подобна съдба застига папа Бенедикт XV през 1922 г. Много години по-късно, през 2005 г., едно от усложненията, които възникват при обичания папа Йоан Павел II, е също пневмония. Разбира се, тя била съчетана с много други диагнози – сепсис, паркинсон, който водел до дефекти в говора и пречел на движението му. Все пак той доживя до завидните 85 години, въпреки сериозните травми, които получи при атентата срещу него през 1981 г. Нещо повече, той остана в историята, като посети в затвора стрелеца Али Агджа и му прости, а идвайки в България, пред президента Георги Първанов заяви, че никога не е вярвал в българската следа в покушението срещу него и че храни най-топли чувства към българския народ.

Ако се абстрахираме от сегашните заболявания на папата, в научния журнал Acta Theologica от 2005 г. е публикувано любопитно изследване, проследяващо болестите, от които са страдали главите на Римокатолическата църква. Спектърът е широк – от артрити, рак, малария, инсулт, тежки сърдечни заболявания, подагра, полиартрит, бъбречна недостатъчност, камъни в жлъчката, дизентерия, чума, белодробни инфекции, гангрени, абсцеси, депресии или психиатрични заболявания, водещи до смърт. Разбира се, не всички си отиват по този начин. Някои папи са били хладнокръвно убивани, други са умирали зад решетките, трети са ставали жертви на гнева на тълпите или са били ликвидирани с камъни, а при някои са използвани висококачествени отрови.

Заради битките, водени срещу християнството, първите свети отци, починали от естествена смърт, идват на власт повече от 4 столетия след Христа.

За управлявалите от 415 г. до 438 г. папи Зосим, Бонифаций и Симплиций е известно само, че са страдали от упорити и продължителни хронични заболявания, но историците не могат да открият повече подробности. За наследниците им стотина години по-късно - Йоан I (526 г.) и Феликс III (530 г.) - в хрониките е отбелязано, че са си отишли от остри, но неидентифицирани болести.

Изглежда, че с напредъка на медицината през 555 г. на Вигилий е поставена и диагноза – за него в изворите е споменато, че умира от камъни в жлъчката по време на дългото си пътуване до Сиракуза. За разлика от него е почти сигурно, че Пелагий II (579–590) е бил поразен от чума, тъй като по същото време епидемията е върлувала в Рим.

В изворите за папата светец Григорий I Велики е записано, че е страдал дълго време от подагра, изпитвал е непоносими болки в ставите, имал е нескончаеми пристъпи на треска и вероятно заради това е развил тежка депресия. Светият отец не е могъл изобщо да се движи, но въпреки това стоически изпълнявал задълженията до смъртта си през 604 г. Историята му е прелюбопитна, защото самият той е роден със „златна лъжичка" в устата. Наследява семейно имение и го превръща в манастир - щрих в историята му е, че и майка му е обявена за светица от католическата църква, а две от лелите му са монахини, известни със светостта си.

Григорий е първият който стига до извода, че Мария Магдалина е Мария от Витания, помазала краката на Исус с миро. Но този папа въвел и практиката църквата да предава голяма част от получените дарения на бедните. Колкото повече заможните семейства заделяли за вярата, толкова повече Григорий опитвал да облекчи страданията и мизерията. „Заемам длъжността настойник на имуществото на бедните", казвал светият отец. В името на тази цел той организирал отделна администрация, където на нуждаещите се раздавали храна и всичко необходимо за оцеляването на едно семейство. Нещо повече, там хората могли да кандидатстват за помощи по всяко време. Заедно с това Григорий I установил папска власт в Испания, Франция и изпратил свои мисионери в Англия. За беда, след кончината му идват драматични години за Светия престол.

Не след дълго роденият в семейство Борджия – Родриго, си поставя за цел да узурпира престола във Ватикана, още повече че неговият чичо е папа Калист III – влиятелният глава на Римокатолическата църква, обединил принцовете в Европа срещу Османската империя. Малко преди да почине, той посочва няколко перспективни кардинали, един от които е неговият племенник Родриго. Мъжът обаче е твърде млад и тъй като е наясно, че няма да бъде избран, сключва сделка с най-обещаващия претендент – бъдещия папа Пий II. Отецът му се отплаща с доходоносно абатство, където според твърденията младият Родриго организирал частно парти, прераснало в оргия. Тази информация достигнала до Ватикана и се наложило Борджия да се извини за инцидента, уточнявайки, че извращения не е имало. Вероятно заради сделката им по време на конклава папата му простил, но кардиналът не си взел поука и една от любовниците му родила син. Дали Пий II отново си е затворил очите, не е ясно, но когато помолил Борджия да му помогне с организацията на кръстоносния поход, Родриго веднага се отзовал.

Въпреки че страдал от треска, светият отец напуснал Рим и на 18 юни 1464 г. се отправил към Анкона, за да вдигне духа на кръстоносците. Върлуващата епидемия обаче покосявала военните и редиците им всеки ден оредявали, докато очаквали венецианския флот. Забавянето, изглежда, било фатално. Умиращият папа доживява да го види от прозореца си и два дни по-късно умира.

Не след дълго идва ред на пресметливия Родриго да оглави Римокатолическата църква. За беда, той е стопроцентов Борджия и се държи като наследник на могъщата си фамилия, прочута с амбициите си, с корупцията и безмилостния стремеж към все повече власт. Хрониките са изпъстрени с истории за подкупите, манипулациите и убийствата, които е поръчвал, за да запази контрола си над Рим и да разшири влиянието на Борджиите. Но той бил и нагъл, защото независимо от поста си папа Aлександър VI не се свенял да създава още и още деца и ги признавал. Бруталните му методи на натиск обаче в един момент пораждат противодействие и единият му син е завлечен до Тибър и удавен с торба злато на врата. „Отецът" нарежда на гмуркачи да проверят тази хипотеза и когато откриват тялото на младежа с редица прободни рани, бащата изпада в ступор. Според хронистите основни заподозрени за убийството са брат му Чезаре заради любовен триъгълник или представители на фамилията Орсини, известни с ненавистта си към Борджиите.

И ако подобна травма би накарала мнозина да се замислят как да прекарат остатъка от живота си, това, изглежда, не повлияло на Александър VI. Напротив, според изворите всичко решавал с подкупи, манипулации и дори убийства, за да запази контрола над Рим и да разшири влиянието на фаворитите сред многобройните си деца - Чезаре, Хуан, Лукреция и Хофре Борджия. Папата си бил наумил, че Чезаре трябва да го наследи, но младежът нямал никакъв афинитет към религията, тъй като бил още по-безскрупулен и преследвал единствено политическата власт без оглед на средствата. Независимо от това бащата се налага и когато е 17-годишен, Чезаре е принуден да стане кардинал.

На дъщеря му Лукреция също са посветени десетки книги заради участието й в многобройни заговори, отравяния и кръвосмешения.

През 1503 г. след банкет папата и Чезаре внезапно се разболяват. Според мълвата са отровени, но не е изключено да са били заразени и с малария. Неочаквано за всички синът успява да се възстанови, но не и пълничкият „отец". Тялото му първо потъмнява, след това става черно и се подува до степен да не могат да го поберат в ковчега.

Чезаре сякаш само това и чака и с облекчение захвърля омразните му кардиналски одежди, за да влезе в жесток сблъсък с Луи XII и Фердинанд II Арагонски кой да е следващият папа. Претендентите не се шегуват и нахлуват в Рим с армиите си. За да бъдат осуетени кръвопролитията, започват преговори, наситени с интриги и алчност за безконтролна власт. В резултат на много компромиси е избран племенникът на по-предишния папа Пий II, сключил странната си сделка с пресметливия Александър VI .

В крайна сметка Пий III става папа на 22 септември 1503 г., но наивно смята, че може по пътя на дипломацията да обедини разединената църква, помирявайки Чезаре Борджия с испанския крал и испанските кардинали. По този повод три дни по-късно, на 25 септември, Пий казва пред посланика на Венеция Антонио Джустиниан, че вследствие на натиска, на който е подложен, бил принуден да направи някои неща в полза на Чезаре Борджия.

„Но няма да му оказвам повече помощ. Не възнамерявам да бъда войнствен, а миролюбив папа", допълва той.

Случайно или не, на 26 септември се налага по спешност да оперират крака му и това е началото на края. Папата не може да ходи, отслабва от ден на ден, спира и да се храни. През октомври започва да страда от треска и на 18 октомври 1503 г. умира с диагноза възпаление на раната на крака. Някои допускат, че е отровен в опита му да примири антагонистичните интереси, но мнозина съвременни историци допускат, че вероятно е имал подагра и по погрешка е бил опериран, а раната се е инфектирала. Благодарение на тези случайни или злощастни събития той е папа едва 26 дни. С още по-кратък престой във Ватикана е Марцел II – 22 дни. Той също бил амбициран да потуши тежките противоречия между тогавашните велики сили, но в резултат на напрежението получил инсулт.

Вероятно заради тези и много други случаи всяко едно боледуване на папа е съпътствано с множество интриги и манипулации, много от които днес са безпочвени. 

$20 млн. за две погребения и два конклава в една година

 

Разходите за погребението на папа Павел VI и избирането на Йоан Павел I, който умира 33 по-късно, за да бъде избран на 28 септември 1978 г. Йоан Павел II се смятат за рекордни в историята на Ватикана, надхвърляйки 20 милиона долара за две погребения и два конклава. До днес не е ясно как 65-годишният Йоан Павел I получава инфаркт след малко повече от месец, но това сериозно нарушава бюджета на Ватикана. 

Разбира се, това не са официални данни, а изчисления на американски медии и на италианския вестник La Republica. Според него само за церемонията по изпращането на единия духовен отец са били необходими повече от 5 милиона долара. Но тя трябва да се умножи по две и заедно със средствата, нужни за двата конклава, надхвърля 20 милиона.

В други медии се прави изчислението, че в тази цифра се включват специалните бонуси, изплащани в такива случаи на 3000 служители на Ватикана, вариращи от градинари до кардинали. Традицията била при смърт на папа да получат по една заплата и през следващите 70 дни още три подобни бонуса до избирането на новия папа. Разбира се, в тази сума не са включени разходите за път на кардиналите. Практиката е по-богатите епархии сами да спонсорират пътуванията на духовниците, но Ватиканът финансирал поканите на тези от бедните или от страните от Третия свят.

Църквата си помагала с приходите от продажби на възпоменателни марки и монети, като през 1978 г. 1,2 млн. долара са постъпили в касата на Ватикана по тази линия.

Вестниците от онова време посочват, че тези разходи не са проблем за Ватикана, контролиращ световна финансова и

имотна империя.

Нещо повече, The Economist оценява портфолиото му на близо 4 милиарда долара през 1965 г., цифра, която според служители на Ватикана е силно преувеличена, но дори и да е така, едно е сигурно - днес тази собственост и финансови авоари струват няколко пъти повече.

Независимо от това при следващия избор през 2005 г. на наследника на Йоан Павел II - папа Бенедикт XVI, и погребението на предишния е съобщено, че са похарчени по-малко средства - 9 млн. долара. Но тук отново

не са включени много от разходите.

Причината за липсата на точна статистика е, че Ватиканът столетия наред старателно избягва да се отчита, просто защото освен на Бог, няма на кого.