Св. Георги, един от малкото почитани от християни и от мюсюлмани воин, е стъпвал по българските земи.

Като офицер от личната гвардия на един от последните езически владетели на Рим император Диоклециан, той е следвал патрона си при неговите походи на Балканите. Диоклециан е владетелят, който нарежда възстановяването на амфитеатъра в тогавашна Сердика (днешна София).

Той издига един от най-луксозните за времето си курорти в източната част на империята, на който дава и своето име - гр. Диоклецианополис (днешна Хисаря). Във всичките си обиколки по земите, които няколко века по-късно ще бъдат завладени от българите, императорът, съгласно дворцовия протокол, е бил придружаван от гвардията си, в която висш офицер според повечето жития на светеца е бил св. Георги.

Военната реформа, която извършва роденият по Адриатическото крайбрежие Диоклециан, дава сериозни основания да се смята, че

не само Георги, а и закрилникът на Солун, другият воин светец - Димитър, също е прекосявал нашите земи.

Но освен от укрепване на върховната власт империята имала нужда и от военна реформа, която не само да гарантира властта на четиримата, но и целостта на империята. Преди Диоклециан легионите по границите на обширната държава вече били свикнали с уседналия начин на живот и тяхното преместване за битки ставало почти невъзможно. За целта броят на войниците в армията бил удвоен, а военната професия била обявена за наследствена.

Създадена била и елитна част от професионални войници, които били мобилни, съставени от кавалерия и варварски наемници, чиято задача била да подкрепят легионите и можело лесно да бъдат дислоцирани в случай на конфликт в пограничните райони. Някои историци смятат, че именно с навлизането на варварите в армията в нея е проникнал и духът на християнството, заедно с култа към бога войн Митра.

Дали двамата най-големи военни светци Георги и Димитър, убити съответно по заповед на Диоклециан и Максимиан, са

приели християнството в армията,

не е известно. В някои жития на Димитър се казва, че той споделял вярата на баща си, а за Георги църковните хроникьори твърдят, че последвал религиозната принадлежност на майка си. Но и двамата бойци вероятно са имали изключителен авторитет в армията, щом са убити по заповед на двамата най-могъщи владетели на тогавашния свят.

Християнството е създавало проблеми на римската държава още от самото си възникване в провинция Юдея. Наследявайки традицията на юдаизма, който не признава многобожието, християните отказвали да се поклонят на римските богове, с което фактически отхвърляли властта на императорите. Затова и гонения срещу галилейската секта е имало винаги, дори и след като синът на Елена

Константин Велики признава християнството за равноправна религия

Особено големи и жестоки са били преследванията именно по време на Диоклециан. С името му, подобно на Нерон, се свързва чудовищен пожар в Никомедия, в която изгарят най-малко 3000 християни, които църквата по-късно почита като мъченици. Диоклециан издава и пореден за империята едикт за преследване на сектата, която създава проблеми не само в градовете със своето неподчинение към традицията и държавната власт, а и в армията. Именно това вероятно е и причината висшите офицери, уличени за връзка със сектата, да бъдат измъчвани, а и осъждани, защото само така е било възможно да се тушират бъдещи опити за предателство, а и да се поддържа ред във войската.

Двама от тези мъченици на ранната църква са особено силно почитаните на Балканите Св. Георги, признат и от исляма, и Димитър, чийто публичен процес го поставя с голяма вероятност в средите на елитните войскови части.

Но Георги и Димитър не са единствените светци от онова време, освен

Константин и Елена, за които спокойно може да се каже, че са посещавали древните градове в римските провинции Дакия и Тракия.

Диоклецианополис, който император Диоклециан превръща в луксозен курорт за римската аристокрация, вероятно е бил посещаван от съуправителите на империята, но най-вече от най-близките до императора хора - неговото семейство. За съпругата на Диоклециан Александра се знае малко, но църквата отново я почита като светица.

За нея агиографите (авторите на жития на светци) твърдят, че припаднала по време на нечуваните мъчения, на които е бил подложен Георги в Никомедия, а по-късно, когато признала принадлежността си към сектата заедно с офицера. Лично от мъжа си била осъдена и самата тя.

Други историци, които загърбват мита, смятат, че Александра е успяла да спаси живота си и заедно с дъщеря си Валерия, също светица, се оттеглят на един от островите в Средиземно море. Напълно е възможно, следвайки съпруга си, почитаната от Църквата Александра да е била в Сердика, а защо не и в кокетния Диоклецианополис, чиито бани покривали 2000 кв. м площ, а дворците и обществените сгради били защитени от респектиращи стени с импозантни кули. Хрониките не са единодушни

кой е бил идеологът за преследването на християните по времето на Диоклециан.

Знае се, че бащата на Константин Констанций е бил толерантен към сектата, на което вероятно се дължи и благосклонното отношение на сина му по-късно.

Не такъв обаче е бил съпругът на Валерия и зет на Диоклециан - Галерий. Вероятно за да се хареса на своя тъст, вероятно заради изключителната си амбициозност, а и свиреп нрав, той е предприел гоненията пръв. Твърди се, че той е внушил на Диоклециан издаването на едикта, жертва на който стават и Георги, и Димитър.

Не е известно какво се е случило с Галерий, но императорът, който е трябвало да наследи на трона своя тъст, изненадващо променя убежденията в края на живота си. Установил се в своята резиденция в Сердика и покосен от жестока болест, Галерий издава прочутия Сердикийски едикт, който става основа за написания години по-късно и издаден от Константин Милански такъв. В безпрецедентен за историята на цялата империя акт, Галерий призовава гражданите на империята за

толерантност към християните, с което на гоненията официално е сложен край.

Възможно е самият Галерий, който умира в Сердика, да е приел християнството в края на живота си.

Възможно е, както твърдят други, да се е покаял заради жестокостите, които покрили с кръв улиците на империята. Днес

не е напълно известно къде е бил погребан

този противоречив човек. Знае се, че покрай старата "Св. София" е имало мавзолей, за който се предполага, че съхранявал останките на императора, същото обаче се твърди за гробница, открита близо до Ротондата. Думата за това къде е погребан този владетел в крайна сметка имат историците.

Възможно е тепърва да бъдат открити и други доказателства не само от житията на светците и военните походи на императорите, които да докажат, че св. Георги и св. Димитър действително са били по нашите земи. За св. св. Константин и Елена това е сигурно. Тя е родена в Сердика, а само стратегическото положение на Византион (бъдещ Константинопол) възпира сина й да обяви този град за столица на империята. Малшанс, който не измества днешна София от картата на един от градовете със стратегическо, политическо и икономическо влияние в древността.

Покрай военачалника се прославят

св. Димитър, св. Теодор Тирон и св. Мина

Управлението на Диоклециан съвпада с една от най-сложните епохи в човешката история. Това е времето на войнишките императори, когато на престола в Рим са се сменяли по няколко в рамките на една година. Всички те са били воини, издигали са се от средите на армията и са губили живота си, отстранени от същата тази армия. Тази непрестанна смяна във властта поставяла на карта съществуването на цялата империя, обхваната в обръч от чужди нашествия, почти неработеща администрация, непрекъснато покачваща се инфлация и

най-голямата заплаха за вътрешния ред в империята - юдейската секта

Тогава гражданите на Рим така са наричали християните. За историците Диоклециан и неговият съуправител Максимиан са последните войнишки императори, по чието време се прославят и признатите за светци войни Георги, Димитър, Теодор Тирон, Мина...

Преди да се окичи с императорската диадема, Диоклециан вече е бил в близкото обкръжение на други двама императори. Той е началник на охраната на Нумериан, който заедно с брат си Карине получил титлата цезар от баща им император Кар. Формално империята е разделена на източна и западна половина, които се управляват именно от двамата братя. След смъртта на Кар обаче отново настъпват смутове във войската. Нумериан е убит, а неговите легиони признават за единствен свой владетел не брат му Карин, а своя военачалник Диоклециан. В последвалия неизбежен сблъсък армията на Диоклециан взема надмощие над Карин и Рим осъмва с поредния, издигнал се от средите на армията, управител. Диоклециан се оказва не само далновиден държавник, а и

един от най-големите реформатори в империята

Той продължава традицията, поставена преди него, за разделение на управлението на империята и година след като се възкачва на трона, признава един от своите военоначалници за цезар. Диоклециан избира гр. Никомедия (дн. Измит, Турция) за своя столица, а неговият съуправител Максимиан се установява в Медиоланум(дн. Милано, Италия)

Следвайки традицията на персийските царе, Диоклециан въвежда нов дворцов протокол, който

да ограничи до минимум евентуални опити за покушение

За да заздрави допълнително властта си, приема титлата "доминос", тоест господар, налага официален култ към императора, като се обявява за син на Юпитер, и установява строги правила за всеки, който се намира в обкръжението на владетеля. Никой от неговите роби, слуги, съветници нямал право да гледа императора в очите, всички са били задължени да целуват крайчето на дрехата му, а самият император се обличал в пищни одежди, които трябвало да заслепяват с блясъка на скъпоценните си камъни всичките му гости. Неговото управление поставя началото на т. нар. доминат, просъществувал до края на късната античност, и заменил принципата, създаден от Октавиан Август. Диоклециан напълно загърбва Рим, за сметка на провинциални градове като Никомедия, Сердика, днешен Солун, Милано и др. Императорът напълно игнорира и сената, чиято дейност по негово време се е изчерпвала само до решения, които касаят де факто единствено и само живота на хората в Рим. На него историята дължи и един от първите опити за укротяване на цените на стоките. По заповед на Диоклециан в империята плъзнали палачи, които наказвали със смърт всеки, дръзнал да постави цени на стоките от първа необходимост по-високи от тези, определени от самия император. За да предпази държавата от спекулантите,

Диоклециан въвежда държавното производство,

по негово време повечето професии стават наследствени, направен е кадастър на всички имоти и обработваеми площи, въведен е данък, общ за всички обитатели на империята, както и допълнителни данъчни задължения за по-заможните граждани. Селяните плащали налозите в натура, а занаятчиите - с пари. Преброено било и цялото население на империята, която получила ново административно делене.

Наложените първоначално реформи обаче не успяват да укротят проблемите в империята. Години след като поемат управлението Диоклециан и Максимиан, са принудени от обстоятелствата да назначат още двама воини за управители. Така титлата "цезар" получават Галерий, който става зет на Диоклециан, като се жени за дъщеря му Валерия, и Констанций Хлор, бащата на бъдещия Константин Велики, който се развежда с Елена, за да вземе за жена дъщерята на Максимиан - Теодора. Следвайки утвърдената традиция, новите цезари също трябва да си изберат градове за свои столици. Галерий, а по-късно и бъдещият Константин Велики дълго се колебаят дали това да не е Сердика. По онова време той е богат и добре укрепен град. Галерий, а също и майката на Константин, са родени тук, градът е върху via Diagonalis, бързо се разраства и разкрасява. Смята се, че по времето на Галерий започва строежът на двореца, в който по-късно ще живее сам Константин, който наричал Сердика, родния град на майка си, "моят Рим".

Образът на светеца според

многобройните му жития

Десетки са житията, които описват геройствата и чудесата, извършени от св. Георги.

Християнските автори свързват воина с гоненията по времето на император Диоклециан, за мюсюлманите, които го почитат, св. Георги е живял няколко века по-късно, по времето на пророка Мохамед. Съществуват дори версии, че светецът е живял по времето на Христос и бил ученик на един от неговите апостоли. Арабският автор Ат Табари пише, че Георги се опълчил на поклонника на езическите богове Дадан, цар на Мосул, за което бил наказан със смърт, след което възкръснал.

Най-старото житие на светеца е датирано от V век,

два века след смъртта на Георги, но по-късно е обявено за апокриф и влиза в списъка на забранените четива, изготвен от папа Геласий I. Последните данни за живота на светеца са от 1937 г., когато в пустинята Негев в Израел са открити папирусни фрагменти от т. нар. "Деяния на св. Георги". Според повечето ранни жития светецът е загинал по време на персийския цар Дадиан в гр. Лид, където днес лежат и мощите му. По-късните автори и особено християнските житиеписци посочват за лобно място на светеца гр. Измит, древна Никомедия, откъдето останките му били пренесени в дн. Ливан. Византийската епоха пък е времето, в което личността на светеца е обогатена с най-много интерпретации и допълнения.

Въпреки противоречията в различните версии за живота на Георги повечето от житията, достигнали до нас, сочат, че той бил син на римския военачалник с ранг на генерал Геронтий. Като повечето от високопоставените офицери в армията той споделял ценностите на Рим и почитал езическите богове, докато съпругата му Полихрония била християнка и възпитавала сина им в своята вяра. По-късно според някои автори Геронтий приел християнството и загинал мъченически, а Полихрония и Георги били принудени да се завърнат в Кападокия, където светецът бил роден, а майка му имала огромни имоти. Грузинската църква вярва, че Геронтий бил роднина на св. Нина, покръстителка на Грузия, заради което св. Георги се почита като национален светец.

Следвайки традицията в семейството, Георги също постъпва в армията и се включва във войната срещу персите. Той бил част от кохортата на Непобедимите, в която се отличил с храброст и бил издигнат за неин предводител. Смята се, че по това време той бил забелязан от император Диоклециан, който също е бил римски войник, преди да се издигне до първия пост в държавата. Императорът отличил Георги за подвизите му, дал му титлата "народен трибун" и го направил част от своята императорска гвардия.

Когато започнали гоненията срещу християните, Георги продал наследствените си имоти,

освободил робите си и застанал пред императора,

комуто признал своята вяра. Първото наказание, което понесъл за неподчинение на императора, било бой с пръчки. След като палачите не успели да сломят вярата му, императорът заповядал Георги да бъде окован, а на краката му да бъдат поставени ботуши с нажежени пирони. Въпреки нечуваните мъчения светецът успял да се освободи от стражите и невредим се изправил пред императора, който през това време поднасял дарове пред статуята на Аполон. Светецът направил кръстен знак във въздуха и статуята на езическия бог се сринала в краката на императора. За това кощунство Георги бил осъден на смърт.

Главата на светеца била отсечена на 23 април, 303 г.,

а чудесата, които светецът извършил приживе, били записани от неговия слуга Пасикрат, наречен на други места и Панкратий. Малко преди края си Георги бил помолен от свой приятел да демонстрира силата на своя Бог. Чудото било отбелязано като земетресение, след което една от гробниците зейнала, а лежащият в нея покойник бил възкресен.

Паметта на св. Георги се чества по нов стил в деня на неговата кончина - 23 април, и по стар стил на 6 май. В Йерусалим, в Гърция, Кипър, на Света гора и в другите гръкоезични църкви празникът е подвижен. Ако 23 април се падне преди Възкресение Христово, паметта на светеца се чества в първия понеделник след Възкресението, тоест в Светли понеделник. Причината е, че службата за светеца е празнична и съдържа тропари, свързани с Възкресението, и не може те да съвпадат с покайните служби по време на Страстната седмица. Руската църква от своя страна отбелязва св. Георги и на 3 ноември, когато се вярва, че преди 16 века св. Константин е осветил храма, в който се пазят мощите му, в Лид. Коптите в Египет пък почитат св. Георги на 1 май. Един от най-старите храмове в света, посветен на св. Георги, е Ротондата в центъра на София, която датира от IV век. Смята се, че именно там десетилетия след мъченическата смърт на Георги е проведен прочутият Сердикийски събор,

събрал най-големите мислители на християнството от ранните векове

Името на светеца носят десетки църкви и манастири у нас, сред които Кремиковският, Гложенският, Белащенският, Поморийският, Букоровският и т. н. Прочута е легендата за самоизписалата се икона на св. Георги, която дава и името на манастира ни в Св. гора “Св. Георги Зограф”. Във всяко едно място, посветено на светеца, се пази реликва, която вярващите свързват с римския войник. Светецът е покровител на Великобритания, Русия, Канада, Португалия, Малта, Грузия, Етиопия, Сърбия, Черна гора. Най-известната легенда, свързана със свети Георги, е и най-честият мотив при неговото изобразяване. Вярва се, че змеят, който светецът пробожда, е символ на злото.