• Генчо Симеонов елегантно се подигравал на агентите на ДС, а някои ги оставял в дълбок размисъл
• Когато Людмила Живкова купила два апартамента в Париж за творци, той започнал да учи френски
• Във в. "Стършел" го карали да слага мустаци или очила на героите си, за да не приличат на Живков

Наведен над масата, над рисунките си. Винаги с лула в устата. С писалка в ръката. А около него се носел завладяващият аромат от холандския му тютюн.

Всички така ще запомнят Генчо Симеонов – един от доайените на карикатурата в България, известен със специфичния си стил. Преди няколко дни художникът си отиде от този свят на 93 г. след боледуване. До последния си дъх мислел за рисуването – за него то било мисията на живота му.

Той бе от последните ученици на един от най-забележителните творци от първата половина на XX век Илия Бешков. Симеонов обаче успял да се срещне с учителя си само 2 - 3 пъти. Причината е, че когато Генчо учел илюстрация в Художествената академия, легендарният карикатурист вече бил тежко болен. Видимо не изглеждал добре, дори през лятото ходел с палто. Затварял се в себе си и не говорел с никого.

Приживе Симеонов неведнъж е признавал, че

не харесвал стила на Илия Бешков,

защото “рисувал натурно”, бил добър във виртуозното създаване на картина и в щриха. Генчо го описва като изключителен, но не заимствал нищо от него, защото не обичал щриха.

Генчо започнал да рисува съвсем малък и първата му карикатура била публикувана още през 1952 г. във в. “Вечерни новини”. Била за английската политика, защото в този период имало криза в минното дело. Генчо направил Джон Бул - събирателен образ, а пред него силует на смъртта, запречила входа към минните шахти.

“Той бе роден за карикатурист, а това може да се каже за много малко хора - споделя пред “24 часа - 168 истории” близкият му приятел Любомир Михайлов. -  Идеите движеха ръката му и стояха на върха на перото му. Идваха в главата му по най-естествения и бърз начин. Всяка негова карикатура носеше философски заряд. Имаше смисъл в тях. Много майтапи и шеги бяха около него. Хората го обичаха. Сега гледах неговия каталог, който направих преди 14 години. Дигитализирах голяма част от творчеството му - живопис, карикатура, рисунки и илюстрации, успях да ги запазя. Той много се радваше. През последните няколко месеца здравето му беше влошено. Видяхме се на Националната изложба на карикатурата преди 4 - 5 месеца и вече бе зле със слуха, не беше в тази форма, която трябва.

Нямаше ги светещите очи, бързата мисъл и рефлекси

Но той си остава карикатурист и художник от световна величина.”

Генчо Симеонов започва професионалния си път във в. “Стършел” през 1968 г. Автор е на хиляди разпознаваеми карикатури в периодичния печат. Освен с изложби, той е известен и със създаването на 15 анимационни филма като сценарист, режисьор и художник.

“Двамата се запознахме през 1961 г., когато аз бях студентка в първи курс, а той карикатурист на свободна практика - споделя пред “24 часа - 168 истории” съпругата му Таня Симеонова. - Плени ме с това, че беше сладкодумен. Говореше само за изкуство. При него чувството за хумор беше на първо място. Дори последните му седмици минаха в шеги. Водя го на кардиолог и той вместо да слуша какво му се говори, пуска бъзици. Хуморът беше в душата му. Оженихме се на четвъртия месец, защото баща ми каза: “Не може така, какво значи това, че сте гаджета?!”. Аз живеех на “Сан Стефано” и “Шипка” в София, а във втори курс отидох в Челопечене в неговата къща. Завърших и родих детенце.”

Някъде по това време тя разбира, че съпругът ѝ се е появил на бял свят през 1930 г., но официално е записан едва на следващата година.

“Той казваше: “Аз съм роден два пъти

- през 1930 и 1931 г.” - разказва Симеонова. - Тогава е имало т.нар. редушка - грипоподобни заболявания. От тях много малко деца са оцелявали, затова са изчакали и са го записали на следващата година. Той обожаваше майка си. Наричаше я светица, защото била бедна селянка, отгледала 5 деца. Помнеше как обикаляла двора, събирала коприва и сливи и им правила рядка чорба. С това ги хранела.”

От майка си творецът научава, че в живота материалното не е важно. Вероятно затова не обичал да продава картините си, грижел се за тях като за деца и предпочитал да ги гледа на стените в къщата си.

“През последните 20 години той се занимаваше с маслена живопис - допълва Таня Симеонова. - Беше оставил карикатурите, отдал се бе на изложбите, но картините му бяха гротескни. Дори да искаше някой да му ги купи, той не ги даваше. Не му се разделяше с платната. Всичките му бяха любими. Имаше моменти, в които допълваше по нещо в някои от тях. Генчо смяташе, че в живописта трябва да има динамика, живот, движение, а не творбите да са застинали. И действително, в неговите картини винаги има драма. Черпеше идеи от интелигентните хора. Не харесваше простия народ. Беше много работлив и до последните месеци рисуваше. Аз го смятах за най-добрия в “Стършел”, защото повечето му карикатури нямаха текст. Картинката казваше всичко, нямаше нужда да се обяснява. Спомням си, че някои по-смели рисунки му ги връщаха за преработка. Няколко пъти главният редактор му бе правил забележка, че героят му прилича на Тодор Живков и трябва да му сложи очила, шкембе или носа да му изкриви, за да нямат проблеми и да не ги викат за обяснение в ЦК. А той не е търсил този ефект. Генчо запази всичките си карикатури вкъщи и ги преброи - 7000.”

Съпругата на изключителния художник подчертава и че Симеонов имал и множество награди.

“На 50 и няколко години започна да учи френски, защото Людмила Живкова бе купила два апартамента във Франция за художниците и Генчо много се надяваше да отиде там - спомня си Симеонова. - Имаше късмет. Бяха събрали имената на творците в една шапка и бяха изтеглили точно неговото име. Това се случи през 1986 г. Беше два месеца в Париж, единият от които и аз бях с него. Там представи изложба. Освен това беше режисьор и аниматор. “Опера за един лешник” спечели награда през 1974 г. за най-добър анимационен филм на фестивала “Златен ритон” в Пловдив. Поръчвани са му и илюстрации на книги.”

Любопитното е, че Генчо Симеонов

бил първият в рода си с подобен талант,

а неговият бил наследен от сина му Емил Симеонов, който е аниматор в кинопродукции в чужбина.

“Аз също мислех да се насоча към тази област, исках да бъда дизайнер, но той ме разубеди, защото прецени, че нямам достатъчно талант - посочва пред “24 часа - 168 истории” дъщеря му София Симеонова. - До голяма степен той ми повлия да се насоча към журналистиката. Спомените от детството ми са щастливи, а най-хубавите са от къщата на “Стършел” в Созопол. Тя е една постройка в стария град. На първия етаж имаше огромна механа, където се събираха всички негови колеги с децата. Там играехме табла и “не се сърди, човече”. Когато пораснах, започнах да се интересувам как е могъл да бъде карикатурист в онова време и да изразява това, което мисли. Той ми е споделял, че е овладявал езоповския език. “Скубехме брадата на Езоп”, така образно се изразяваше. С други думи - казваш това, което искаш, но по-завоалирано. Питала съм го и откъде е черпел вдъхновение да твори, а той отговаряше: “Просто ми идва идея. Както вървя, ме удря по главата и започвам да я разгадавам. Все едно някаква магия се върти наоколо.”

През последните 20 години се занимаваше с живопис. Почти не посягаше към туша и писеца. Интересът му към карикатурата спадна доста, защото в живописта търсеше нещо по-общовалидно. И някак от баща ми помня насоките в живота. Когато го попитах какво намират хората в съвременното изкуство и как може да се харесва толкова един Пикасо например, той ми казваше, че когато един художник овладее формата до съвършенство, вече може да я разчупи. Тогава се замислих и започнах да гледам по различен начин на това. Отвори мирогледа ми. И другото, което ми е завещал, е, че истинската стойност на картината е, когато е окачена на стената.

Той живееше сред платната си,

те са навсякъде в къщата и постоянно ги гледаше. Ставаше с поглед в тях. На него всички му бяха скъпи, но моята най-любима е “Добро утро, утро”. Надписът е изписан на самата картина. В най-тежките дни, когато баща ми се разболя и беше на легло, всеки път, когато ходех да го видя, гледах тази картина и ме изпълваше с оптимизъм. С това мисля, че той оставя следа след себе си. Гледах тази творба и в деня, в който той си отиде. Научи ме да ценя духовните ценности, защото той не беше материален човек, искаше да се опитвам да се изразя чрез професията си, както самият той правеше. Живееше, за да следва творческите си търсения. Картините бяха неговият живот.”

Наред с всичко това приятелите и колегите на Генчо Симеонов ще го запомнят и с веселите моменти. Бил един от непобедимите на табла. Обожавал да играе.

“Генчо беше типичен представител на “Стършел” - споделя пред “24 часа - 168 истории” приятелят му и колега Георги Александров. - Те са карикатуристи. Стояха в т.нар. Ателие на художниците, което се намираше на последния етаж на Полиграфическия комбинат. Той беше чешит, но с благ характер, със специфично чувство за хумор. Точно каквато беше и карикатурата му. Ще се пошегува, оставайки със сериозно лице. Търсеше смешното в различни неща, далеч от някакви конфликти или борби за журналистическа кариера. Генчо беше от по-тихите хора в редакцията, но не незабележим.

Типичното за него беше особената деформация на персонажите

Той имаше един специфичен рисунък, много разпознаваем. Беше еднакво добър и като график, и като човек, който през последните години внасяше цвят в своите рисунки. Беше пъстър, нищо че беше по-скромен и съзерцателен към това, което се случва. Неслучайно, много изненадващо за мнозина, последните 10 - 20 години се ориентира към живописта. Имам две негови малки картини, които той ми подари. Всъщност Генчо като живописец е продължение на Генчо като карикатурист. Той не преставаше да рисува, направи 2 изложби около 90-годишнината си. Това е един урок за много хора в този бранш. Показва, че творчеството в живота му е потребност, а не начин да се прехранва.”

И въпреки че Симеонов напуска “Стършел”, той продължил да сътрудничи и да дава съвети за графичното оформление на вестника.

“Когато постъпих в “Стършел”, изобщо не забелязвах Генчо. Беше дребен и слаб - споделя пред “24 часа - 168 истории” Сергей Трайков, писател, сатирик, близък на Симеонов. - Дълги години работихме заедно, а той нито веднъж не си позволи да се скара с някого, не нагруби, не повиши тон. Една лоша дума нямаше към другите. Беше добър, благ, друг човек такъв не мога да посоча. Но най-важното бе изключителното му майсторство, което проличаваше в карикатурите му.

Той имаше две големи страсти. Едната беше таблата. Всички от отдела на карикатуристите я играеха. Генчо единствен го правеше с пари и казваше, че безплатни уроци не предава. Те слагаха по 10 - 20 стотинки, но майсторлъкът беше най-важен. Генчо беше един от непобедимите.”

По това време от “Народна младеж” на тези сбирки идвал Рахо Конфорти, за когото имало подозрения, че е агент.

“Генчо винаги го биеше безпощадно, а той все разпитваше за някакви неща – разказва Трайков. - Рахо винаги го критикуваше, че

Генчо е мошеник и че прави някакви номера,

защото винаги печелеше. Другата му голяма страст беше лулата. Беше специален естет и винаги когато се появяваше, въздухът се изпълваше със силно ароматен дим. Купуваше си специален тютюн. За един от онези, които идваха да играят при нас табла, се знаеше, че е доносник в ДС и се опитваше да измъкне някакви неща. Веднъж двамата с Генчо играеха и той запали лулата, а онзи започна да пита какъв тютюн пуши. Генчо казваше, че го купува от “Кореком” - холандски, а този се усети, че там се пазарува само с долари и се зачуди откъде има валута. Генчо обясни, че има долари съвсем легално, защото продава холандския си тютюн, за да си вземе долари, а с доларите взема холандски тютюн. Този си тръгна, без да може да напише донос срещу Генчо. На всяка атака срещу себе си той отговаряше с лека иронична усмивка.”

И точно с тази тънка усмивка и насмешка близките на легендарния карикатурист са убедени, че той продължава да твори, но на небесната сцена.