Футболните емоции на лято 2024 идват, за да усилят емоциите и от три знакови годишнини. Една златна. Една тъжна за футбола ни. И една още по-тъжна - и за футбола, и за цяла България.

30 г. от горещото американско лято, в което златното поколение донесе най-големия успех на българския футбол - четвъртото място в света през 1994-а.

20 години от последното класиране на националния ни отбор на голям футболен форум - Евро 2004 в Португалия.

20 години и от онзи мрачен 10 юни 2004 г., в който загубихме легендарния коментатор Николай Колев-Мичмана. Точно преди започването на онова последно за България европейско по футбол, една личност на световно ниво, доайенът на спортната ни журналистика, ни напусна завинаги. Ден по-късно и точно един ден преди откриването на европейското в Португалия стотици се стекоха да изпратят Мичмана в последния му път - полета му към небето, към което се отправи, за да каже и лично на Господ, че е българин...

Столичната църква

“Свети седмочисленици”

не успя да побере

всички,

искащи да се простят с най-известния ни коментатор. Пред църквата се виеше огромна опашка от желаещи да си вземат сбогом с автора на знаменитата фраза “Господ е българин”, произнесена след победния гол на Емил Костадинов на “Парк де Пренс” на 17 ноември 1993 г., с който България се класира за онова незабравимо американско лято...

Но незабравимият Николай Колев е много повече от вечната му реплика.

Той е роден на 20 февруари 1932 г. в село Торос, Ловешко. Живее в София от 4-годишен. Завършва география в Софийския университет. Но не работи и ден по специалността. Освен че след години се майтапи, че от всички спортни журналисти най-много заслужава да пътува по света - това му е специалността. От 1959 г. работи във федерацията по футбол. От 1965 г. е в Българската национална телевизия. На достолепна възраст е пример и в по-модерните времена чрез работата си в “Диема”. Неуморен до последно. Зад гърба си има 7 европейски, 8 световни първенства по футбол и 9 олимпийски игри. Не искаше да пътува за европейското в Португалия, за да пребори измъчващата го болест с надеждата през август, на 72 г., да бъде на юбилейните си десети олимпийски игри... Не успя. Отлетя. За да остане във вечността.

“Много ми се живее”, повтарял Мичмана до сетния си миг през юни 2004 г. “Постоянно се събираше с по-младите си приятели като Стойнето (Стойне Манолов - б.а.). Даже казваше: “Абе къде съм тръгнал с тези млади момчета, ама какво да правя, като ми е толкова приятно с тях.” През целия живот отделяше страшно много време на приятелите си. За работа и среща с приятелите си отиваше като на празник. Още като стана журналист, постоянно се виждаше и се учеше от по-опитните колеги, от грешките си. Отиваше в спортния клуб след мачове, коментари, олимпиади, предавания и имаше нужда да чуе мнението на своите колеги. Имаше отлични взаимоотношения и много се вслушваше в хора като Митьо Ексеров”, разказа пред “24 часа” съпругата му Лидия Колева. Компанията на Мичмана е все от колеги - Коко Ексеров, Митьо Ексеров, Васил Манченко, Люпи Неделчев. Времето им минава във футбол и песни.

Мичмана е запален левскар

сред приятелите си

и безпристрастен професионалист

пред микрофона

“Той се подготвяше много за коментарите си. Слушала съм го рано-рано сутрин - вади пишещата машина, трака по клавишите и си тананика. Той обичаше и много да пише. Правеше го с любов за всички спортисти от всички отбори. Имаше приятели от всички отбори и не ги делеше. Казваше: “Когато седна пред микрофона, трябва да съм обективен.” Късно си лягаше и рано ставаше. Имаше жажда за живот. Даже последните години, когато навърши 70, казваше: “Не си усещам годините.” С времето отслабваше, но той до последно не усети, че е болен и си отива. До последно работеше. Това го и крепеше”, разказва още съпругата на Мичмана.

В края на май 2004 г. на 47 г. след кратко боледуване отлетя и друг корифей на спортната журналистика, оставил ярка следа с работата си в БНТ повече от половината си живот - Павел Бошнаков. “Явно не е имало кой да коментира мачовете на небето и затова ни прибраха и Павката, и Мичмана”, спомена се в разговор между покрусените футболни хора на изпращането на Николай Колев преди 20 години.