След като оцелява при поне три покушения, поп Кръстьо в крайна сметка е пощаден. Смъртната му присъда е заменена с доживотен позор.

Предателството на Левски съсипва живота му, всеобщото презрение го поставя в изолацията на чумавия заедно със семейството му. Попът е окаян, изтерзан и низвергнат.

Той обаче не е безволев, нито слаб. Боец в расо, който е водил своята битка срещу омразния ловешки владика Иларион, поп Кръстьо е почитан приживе на Левски и има предостатъчно признати заслуги в борбата за църковна свобода. Пенсия обаче не му е отпусната, тъй като никой не го брои за поборник.

Мразен и отритнат, поп Кръстьо се озлобява срещу новата власт. Но най-силно е негодуванието му срещу новите управници на Ловеч, с които е членувал в комитета и които обвинява, че са го издали на турците. Ето защо като рефрен на своето опълчване срещу тях той избира фразата

"Предателят вика:

"Дръжте предателя!"

Поп Кръстьо е омерзен от меркантилността и безогледната парвенющина в обществения живот след Освобождението, от потъпкания идеал. Злобата към облажените от властта съратници и възмущението от новите порядки, въведени от тях, се наслагват върху старата му омраза към Левски.

Започнала като объркване и смут, тази омраза го обзема постепенно след обесването на Апостола и изцяло след Освобождението. Отначало тя му служи като броня срещу обвиненията, че го е предал. С времето обаче той я снабдява с фактическа, морална и мирогледна обосновка. Така съумява да я противопостави на преклонението към Апостола, чието разрастване само я подхранва и засилва.

Поп Кръстьо привижда себе си по-скоро като герой на липсващо стихотворение от Вазовата "Епопея на забравените", отколкото като мерзък контрапункт на Левски в одата за него. Полюсното му съотнасяне с Апостола той възприема като чудовищна несправедливост. То просто го изважда от кожата му.

Тази омраза дава на поп Кръстьо вътрешната твърдост да устоява на външния натиск и да понася изолацията си и откритата неприязън на околните. Тя му дава вяра в собствената правота, с която да приспи съвестта си и да удържа напора на фактите. Тя го предпазва да не изпадне в тежък когнитивен дисонанс - съсипващо състояние на човек, извършил нещо непростимо, но не успял да се прикрие пред другите и да се самозалъже за свое оправдание. В това състояние човек престава да изглежда добър в собствените си очи, да се харесва и одобрява. Той започва да изпитва нарастваща непоносимост към себе си.

Когнитивният дисонанс е разрушителен за личността. Той води до

вътрешен срив, имплозия и психотично умопомрачение

Максималният му ефект е самоубийството.

Ето защо благовидните обяснения за долни постъпки, макар и лъжовни, са проява на инстинкта за самосъхранение. Човекът е устроен така, че след време вече започва сам да вярва в тях. Поп Кръстьо остава в хармония със себе си, успокоява съвестта си, отрича обвиненията и се одързостява да се бори за своята истина именно благодарение на спасителната за него омраза към бившите съратници и към мъртвия Апостол.

Самотата на поп Кръстьо, в която той живее под карантината от презрение, е най-ярко изобразена от драматурга Константин Илиев чрез метафората на празната черква в пиесата му "Великденско вино". В нея поп Кръстьо разговаря само със себе си и с глухонемия клисар.

Към тази самота се добавя и влудяващият страх на попа за живота му.

Още преди Освобождението за него става опасно да живее и да служи в Ловеч. В черквата му стават скандали и се налага Йосиф (бъдещият екзарх) да го премести като владишки наместник от ловчанската в орханийската околия. Там поп Кръстьо остава до края на Руско-турската война. Много скоро след нея обаче, още на 9 октомври 1878 г. Илия Поплуканов настоява в писмо до Стефан Стамболов в Търново попът

да бъде обесен публично.

Сходни призиви към властта отправят и другите душмани на разтерзания свещеник.

Тя обаче остава безучастна, понеже евентуалната съдебна разправа с поп Кръстьо би довела до юридически парадокс. По онова време в Княжество България действа османският наказателен закон, тъй като български все още не е написан. Ако попът бъде изправен пред съд, заради правната приемственост той би бил не само оправдан по реда на този закон. Би следвало и да му се изплати от държавната хазна определената за залавянето на Левски награда.

Ето защо, въпреки силните позиции във властта на противниците на поп Кръстьо (Марин Поплуканов е депутат, а после и кмет на Ловеч), възмездието за предателя е оставено на волята на революционния трибунал. Поп Кръстьо е обречен - той не може да разчита нито на защита от държавата, нито на справедливост. Но пък със сигурност може да очаква да стане жертва на произвол.

С първите проводени му убийци обаче попът се справя лесно. По силата на своя устав ловешкият комитет го е осъдил на смърт за издайничество на Левски и екзекуцията е възложена на двама души. Единият ще е палач, другият ще го пази.

Те обаче се провалят. На 23 ноември 1879 г. поп Кръстьо описва случая в требника си с високомерна ирония, говорейки за себе си в трето лице. Без да спомене имената на своите ловешки душмани Димитър Пъшков и Марин Поплуканов, той ги сочи като поръчители на покушението:

"Да, тия като го подозряваха, и той им гледаше умът и си мълчеше, мислеха, че той нищо не знаеше от работата, и като бяха глупаво уверени в това, тия според съществующият тогава устав определили бяха да ся убие поп Кръстя като предател. Но, както имат сичките работи глупави, тъй и тогава глупаво постъпиха, като определили за убиванието му

едного ничтожнаго пияница,

когото п. Кръстю минутно можеше да испрати обръснат от там, дето беше отишел да бръсне, ако искаше. П. Кръстю и това преглътна, като виждаше явно, че Бог пази правите от погубление. (П. Кръстю е известен, че тия и сега са на мнение да извършат занаята си, но той не туря това в умът си, като знае лично приятелите си, и оставя отпосле да ся расправя с тях за това.)"

При втория опит е използвана отрова. Според Димитър Маринов поп Кръстьо е бил привикан в хана на Ариф ефенди в Ловеч да дава обяснения. Той възмутено отрича предателството:

"Коя философска глава измислила това? Приемам да ме застреляте като Максимилиана, ако направих такова нещо."

Тук той има предвид императора на Мексико, ерцхерцог от династията на Хабсбургите, който е екзекутиран от военен трибунал през 1867 г.

Поп Кръстьо е крайно предпазлив и постоянно нащрек, затова и опитът с отровата не сполучва.

"В кафенето, когато черпеше или го черпеха, пиеше след всички или само когато сам виждаше откъде му наливат", пише Параскев Стоянов. "Все се вардеше да не го отрови някой."

Третият опит за убийство е

пак с отрова по време на богослужение в черквата

Епизодът е разказан от свещеника Георги Антипов пред историка Гено Иванов:

Докато вървяла Девета песен (тропар), Петър Иванчев издебнал сгоден момент и пуснал отрова в потира с причастието. По стените на сребърната чаша обаче се отложила утайка и жертвата се усетила. "Инак отровата била силна (доставена била от Виена) и смъртта би била неминуема. Явно е, че инспираторите на тая работа са били хора, за които земното съществувание на поп Кръстя се е явявало в някои отношения много неудобно", разказал свещеникът.

След дълги разисквания ловешкият комитет в крайна сметка решава да остави поп Кръстьо жив,

"защото така

ще се накаже по-много"

Отпратен е дори братът на Апостола Петър Левски, раняван на Шипка опълченец, който идва в Ловеч специално за да убие предателя собственоръчно.

По-късно същият Антипов навестява вече болния поп и между другото го пита:

"Бе, как стана онази работа с Левски: ти ли си, не си ли...? Попът нищо не отговорил, само рекъл "ох!" и пощвъкал по килимявката с палец в знак, че "тази глава знае".

Самият Антипов заявява на преклонна възраст, че предателите са други и има замесена жена. От тях жената и единият мъж са покойници, а другият е жив. Това ще рече, че свещеникът визира Величка Хашнова, Марин Поплуканов и Димитър Пъшков. Жив по това време от тях е само Пъшков.

Антипов наследява енорията на поп Цока, когото поп Кръстьо е пращал като посредник да уреди среща с Пъшков и другарите му, за да се изяснят по въпроса за предателството. Те отказват срещата.

Преди смъртта му

поп Кръстьо е

изповядан от поп Цока

и Антипов на стари години твърди, че притежава документ за тази изповед. (Вероятно има предвид късен преразказ пред него на изповедта от самия поп Цока, който на свой ред умира в края на XIX век.) Антипов настоявал Светият синод да му разреши да разкрие документа или да го приеме за пазене. След смъртта и на Антипов следите на този документ, ако е съществувал, се губят.

Поп Кръстьо е невинен в спомените и на друг духовник, протойерей Евстати Попстефанов, дошъл в Ловеч през 1874 г. Според него попът пратил след Освобождението във в. "Марица" свое опровержение, че е предател, подкрепено с комитетски документи.

Поп Кръстьо "дълго охка, задето вестник "Марица" не печата документите, между които имало тефтер, заверен при последната среща с Левски".

"Щом ся обнародват моите документи, аз ще изоблича секиго и ще ся срамуват", казвал поп Кръстьо според протойерея.

"Еднаж в неговия дом пред мен той писа писмо до редакцията: "Или напечатайте документите, за да се разбули всичко, или ми ги повърнете", но нищо не биде направено. През Велики пости 1880 г. ми каза, че щом се освободи Балкана ще отиде сам в Пловдив да вземе документите, изчезването на които почна да го безпокои твърде много. Ала не можа да отиде."

Друг защитник на поп Кръстьо прави анкета в Ловеч 52 г. след обесването на Левски и обяснява какво е станало с дописката на попа. Според него тя и тефтерът изобщо не стигат до пловдивския вестник. Още в Ловеч били иззети по заповед на Марин Поплуканов и вероятно унищожени, защото са го изобличавали. Това станало ясно на среща със Стоян Куюмджията, служител в общината, който бил притиснат и си признал:

"На поставения му въпрос дали си спомня да е вземал от пощата пакет, изпратен от поп Кръстю до Пловдив, той въпреки увъртанията отговаря:

- Взимах. Чиновника ми го даде.

- На кого предаде пакета?

- Не помня.

- Казвай, защото аз всичко знам. На кого даде пакета?

- На Марин п. Луканов.

- Кой беше още там?

- Не мога да си спомня."

Последен от съвременниците по въпроса за предателството свидетелства и окръжният управител на Ловеч през 1880-1881 г. Филип Симидов. Поводът е скандалното отстраняване на поп Кръстьо от богослужение.

"Три дни след това в квартирата ми дойде поп Кръстьо и със сълзи на очи ми разказа, че той не е предал Левски,

кле се в децата си,

в черковните тайнства

и ми повтори: наистина аз бях касиер на Ловчанския комитет, имах в касата 500 турски лири комитетски пари, но когато членовете на комитета Марин Поплуканов, Ив. Колев, Димитър Пъшков и Ив. Т. Драсов узнаха за разбиването на пощата от Д. Общи и залавянето му, те, които бяха ме избрали за касиер и имаха право да разполагат със сумите, прибраха парите от мене и после двама от тях бяха закарани на заточение в Азия - Пъшков и М. Поплуканов. Какво направиха с парите аз не знам."

В този разказ има един ярък анахронизъм, който компрометира достоверността му. Иванчо Колев и Иван Драсов няма как да са участвали в описаната сцена с предаването на 500-те лири от поп Кръстьо на хората от ловешкия комитет. Цели два месеца преди Димитър Общи да бъде заловен, те заминават за чужбина.

Поп Кръстьо умира скоропостижно на 43 години през 1881 г., една неделя след Кръстовден. Според преразказ на спомените на баба попадия "умрял от охтика,

кашлял, плювал кръв, слабеел

Имал скътани 2000 гроша, но ги изхарчили по болестта му, защото 7 месеца лежал. Като умрял, я оставил съвсем бедна с две дечица посред равнодушието на всички да носят наказанието на баща си".

Епитафия за поп Кръстьо са думите на Антон Страшимиров: "Отдайте на забвение паметта му и нека не се отвърщаме от невинните носители на очерненото му име. Ловченци, бъдете великодушни!"

Заптието: Недейте тегли ножа на заклана овца

Юсеин Бошнак, раненият от Левски онбашия при схватката в Къкрина, се появява в Ловеч на 24 юни 1878 г. и е поканен на кафе от Драсов, Пъшков и Поплуканов. На въпроса им за предателството на Левски той отговорил: "Поп Кръстьо го предаде и разказа на каймакамина всичко."

Драсов отначало се съмнява във виновността на попа и му пише от чужбина още през април 1873 г.:

"Известията, които в последно време получих от Ловеч, ако са истина, без да заобикалям много, вместо да ти кажа Отче, ще те нарека Магарче. Не се стряскай! Казах ти, ако всичко е истина, заслужаваш: ако ли пък си невинен "юстине алма", нека тези ми думи се отнесат томува, комуто прилягат. Абе дядо! такива ли надежди са хранили ловчани за Вас?"

През 1907 г. обаче Иван Драсов след дълги проучвания пише: "Моето крайно убеждение е, че поп Кръстьо е предателят на Левски."

Юсеин Бошнак чауш е разпитан и от даскал Пано Рогозаров и Стоян Куюмджията. На тях също разказал подробности около залавянето на Левски. На въпроса им дали поп Кръстьо го е предал, отговорил: "Риджма едерим, елмюш куюна бучак чекмем." ("Недейте тегли нож на заклана овца.") Тези думи се тълкуват като потвърждение.