23-годишният Асен Даскалов - красив, строен и дързък, прекрачва прага на Народния театър “Иван Вазов” с изискан костюм и особен плам в очите. Софийските наперени дами и елегантни госпожици кокетно обръщат погледи след него. Всички присъстващи са от сой - интелектуалци и видни личности само с официални покани. Мерките за сигурност са изключително затегнати и всеки бива старателно проверяван, преди да се впусне в празненството по случай 65-ата годишнина на българския театър. Годината е 1923-та. Денят - 4 февруари.

Разбира се, че Асен има покана. Предоставена му е с особена охота от г-жа Шишманова - дама, добре позиционирана в дипломатическите среди и ценяща блестящите млади и очарователни господа.

Така или иначе нейният съпруг не може да присъства, защото е извън София, та тя настоява Асен да се възползва от неговата покана. Шишманова не успява да разпознае, че у хубавеца всъщност гори пламъкът на анархизма. И ни най-малко не подозира, че самата тя е само част от миманса в спектакъла на Даскалов, който е в главната роля на провеждащия се Атентат (част поредна).

Така терористът от ВМРО заема място 17 на петия ред във втори блок в препълнената зала на театъра, като елегантно е прикрил със своята харизма и опит в деструктивните планове притежанието на бомба у себе си, че дори и револвер. Из множеството някъде се предполага, че има негови съучастници, приели различни видове второстепенни роли. Те повече следят неговото изпълнение. Министерската ложа е точно над главата на Асен, а той освен всичко е близо до оркестъра и по-важното - до изхода.

Точно навреме за постановката “Михалаки чорбаджи” заемат местата си премиерът Александър Стамболийски и министрите Обов, Бакалов, Янев и Омарчевски. В своята специална ложа вече са се разположили цар Борис III и неговите сестри Надежда и Евдокия.

Светлините изгасват и всички притихват в очакване на случващото се на сцената. Макар и следяща с особен интерес актьорската игра, г-жа Елена Господинова (от място 18) не пропуска да хвърля погледи и на седящия точно до нея Даскалов. И неочаквано тя забелязва, че лицето му изведнъж е станало извънредно сериозно, а пред очите й той вади взривно устройство.

Писъкът на Господинова раздира залата: “Бомбааа”.

Едни замръзват, други скачат като опарени. Даскалов вече е на крака, като много точно и професионално хвърля ръчната граната към целта си, но необяснимо закъснявайки с нейното запалване.

Министерската ложа се взривява, но вече е празна. Министрите са успели да реагират светкавично. Настанал е хаос. Всички хукват към изхода, полицията не знае кого да преследва. Асен се слива с тълпата и тичайки по коридорите, крещи: “Дръжте го”. Така съвсем безпроблемно напуска сградата и изчезва.

Парчета от бомбата са забити в стената на височината на седящия там Стамболийски в пореден опит за покушение срещу него, но той отново остава невредим.

Царят и княгините не помръдват от местата си, запазвайки пълно самообладание. Уверяват се, че министрите са добре, и дори остават да догледат продължението на спектакъла, за което се връщат и други смели зрители. Обов и Омарчевски също остават, макар че Стамболийски си тръгва веднага от театъра.

Няма нито един ранен при терористичния акт на Даскалов, чиято граната, ако беше отскочила към друга ложа или към партера, е можело да вземе десетки жертви. Но не е.

Това не е краят на историята, чийто главен герой е Асен. Не е и началото.

Официално - земеделците от правителството са успели да се спасят навреме от атаката, зад която стоят техните най-агресивни политически врагове.

На свой ред опозицията промотира версията, че всичко е инсценировка на властта, за да може да се разправи с опонентите си.

Според някои атентатът е насочен само срещу определени министри, а дни по-късно Стамболийски прави чистка в самото правителство.

Няколко месеца след този екшън на гара Батановци във влака София - Петрич е открит трупът на Асен Даскалов. Според доклада на разследващите почеркът на престъпното деяние изцяло съвпада с този на екзекуторите на ВМРО.

След като управлението се сменя, се лансира обяснението, че преди да се провали в Народния театър, Даскалов е осуетил друг атентат срещу бившия премиер и че всъщност е бил във връзки с негови приближени.

Още в началото на 1923 г. трима терористи от ВМРО устройват засада на Стамболийски на моста на Владайската река, като препречват пътя с каруца, пълна с въглища. По план трябва да хвърлят няколко бомби по автомобила на министър-председателя, когато шофьорът му бъде принуден да спре. Само че минути преди това Асен алармира, че идва полиция. Те се оттеглят и задачата не е изпълнена.

За да разсее всяко съмнение относно себе си като саботьор, Даскалов веднага предлага нов план за покушение. Същевременно издава на земеделците квартирата, в която терористите държат оръжията си. Идеята е да бъде арестуван заедно с тях и така да спаси Стамболийски и себе си (попадайки в затвора). Само че, когато полицаите нахлуват в хотел “Берлин”, щурмът им е прекалено необмислен и шумен, заради което групата има достатъчно време да избяга заедно с Асен.

Малко след това организират атаката в театъра с главното участие в нея на Даскалов. Във ВМРО имат правило, което гласи, че който не изпълни задача на организацията, трябва да бъде убит.

Дали Даскалов намира смъртта си заради неуспеха в Народния театър, или напротив - екзекутиран е заради своя успех там...

Междувременно след терористичния акт в храма на Мелпомена тържествата по повод на годишнината продължават с пълна сила. Дни по-късно обаче - на 10 февруари, избухва пожар. По време на представлението на “Райна Княгиня” декорите на сцената внезапно пламват. Всички се втурват да гасят - актьори, публика и персонал рамо до рамо се борят с огъня, но той поглъща сцената и салона, като започва да пълзи навсякъде. Унищожава цялата сграда и пощадява само фасадата.

Възстановяването на Народния театър става по проект на дрезденския професор Мартин Дюлфер, който го възкресява в стила на неокласицизма. Само 10 години след края на работата по сградата след огнената стихия връхлита друго злощастно събитие - Втората световна война. Бомбардировките над София разрушават Южното крило на театъра. И след тази беда домът на артистите бива издигнат отново от пепелта.

От самото си начало Народният театър е мястото, където културата и сценичното изкуство процъфтяват, хранят душите на хората и са аплодирани от тях. През декември 1898 г. с решение на Народното събрание се създава специален фонд за построяването на сграда за държавния театър. Смята се, че през 1904 г. се ражда професионалният театър у нас с преименуването на първата професионална трупа “Сълза и смях” в Български народен театър. Същата година на 4 юни са положени основите на сградата, построена по проект на известните виенски архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, която излиза 1 500 000 тогавашни лева. Строи се на мястото на дъсчения театър “Основа”, където преди това трупата е играла своите представления.

Домът на артистите е готов в края на 1906 г., като в него тогава те могат да посрещат 900 зрители.

Сред актьорите - основоположници на творческата трупа на Народния театър, са Иван Попов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров, Атанас Кирчев, Гено Киров, Вера Игнатиева, Шенка Попова, Христо Ганчев, П. К. Стойчев, Теодорина Стойчева, Сава Огнянов, Златина Недева, Константин Сапунов, Борис Пожаров, Елена Снежина, Николина Бъчварова и др.

Те са Първите на първата ни театрална сцена. Играят в първите спектакли, които са дело на първите режисьори - хърватина Сергиян Туцич и чеха Йозеф Шмаха, станал главен режисьор и артистичен директор.

Големият Кръстьо Сарафов постъпва в новоучредения Народен театър през 1906 г. И самият той свидетелства за началото: “Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра - нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците - и комици, комиците - всякакви салати, и какво ли още не!”.

Естествено, и той влиза в разнообразни по вид роли и е отдаден до крайност на превъплъщенията си - учи наизуст репликите си, репетира ден и нощ, действа като героите си, за да ги разбере, но никога не е напълно доволен от себе си. Вечно се критикува и вечно се стреми към повече. Това е тайната на великия артист.

За колегите си от онова време той споделя: “Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство... Ама как работихме! Всички работихме като побеснели.

Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си...”

По време на Първата световна война Народният театър не затваря врати, а продуцира нови постановки, но заради ситуацията не може да се намери чуждестранен режисьор, който да поставя. Така Сарафов поема отговорност и става първият български (макар и временен) режисьор на Народния театър. След края на войната той основава театър “Ренесанс”.

За изграждането на солидния авторитет на театъра голям принос имат Пенчо Славейков като негов директор, а по-късно и видни фигури като Пейо Яворов, Николай Лилиев, Гео Милев и дългогодишният главен режисьор Николай Масалитинов.

Любопитното е, че Народният става поле за враждата на двамата колоси с най-значим принос за този висш културен институт - “най-висшият за живота на художественото слово на един народ” (по Славейков) и това “общо голямо училище, достъпно за всички съсловия, възрасти и умове” (по Вазов).

Патриархът на българската литература не е в добри отношения още със Славейков-баща, като се разказва, че двамата стигат дори до дуел, завършил с помиряване на маса. Уж томахавката е заровена, но години по-късно двете славни имена се сблъскват отново - този път с участието на Пенчо, а не на Петко. С раждането на кръга “Мисъл” Славейков-син кани Вазов да пише в едноименното списание, но скоро проличава, че двамата имат несъвместими естетическо-творчески позиции.

Интелектуалните гладиатори се хапят люто с думи - печатът е тяхната арена. Ударите може и да се бавят, но не се забравят. Пенчо Славейков ранява най-сериозно Иван Вазов, като, докато е директор на Народния театър, на сцената не е поставена нито една пиеса на литературния доайен, чието име е изписано над входа.