Според духовници те били загинали в битката, преди София да падне под турско робство

Гробът на Демир баба е дълъг 3,74 м

Не се знае има ли още жидов гроб край В. Търново, но светилището гробница на негов побратим великан от XVI век - Железния баща (Демир баба) - край Разград е обявенo за еднo от 9-те у нас световни културни паметници на ЮНЕСКО. Легендата за алианския светец разказва, че бил мъдрец и лечител, висок над 3 метра, с 2 стъпки скоквал на съседните скали, победил ламя в битка.

В голяма суша Демир баба ударил скалата с ръка и оттам бликнал минерален извор Беш пармак (Пет пръста). Че митът не е далеч от истината, сочи ковчегът с тялото му, който е дълъг 3,74 метра! Железен великан, който няма как да влезе в бетонна панелка.

Заради митичната смесица на религии и култури тук, в Сборяново, между с. Свещари и Исперих, проф. Диана Гергова нарича мястото “Българският Йерусалим”.

Текето е стъпило върху каменни плочи от древно светилище

на траки. Историци предполагат, че тук са погребани и велики наши царе:

"Някои от най-добрите познавачи на паметника твърдят, че за изключителната популярност на текето има и друга причина освен вярата, че там стават чудеса. През ІV в. пр.Хр. тук е бил погребан великият тракийски цар Котела. Има доста основания да се мисли, че на същото място през IX в. сл.Хр. е бил погребан българският кан Омуртаг. Камъните за гробницата му са били специално пренесени от Плиска. (Колектив, “Моята България”, “Просвета”, София, 2018, с. 8)

“Още у евреите исполините след потопа излазят вече явно като неприятелски племена, с които избраният от Бога народ е бил принуден да води упорита борба, за да завземе местата, по-рано населявани от тях. Такива са били рафаимите и сродните с тях еними, по-напрежните жители на Моавската земя, замзумимите (зузими), славни исполини, които са живеели на запад от Мъртво море, около Хеврон и Филистимската земя. В страха си ето как си ги въобразявали: “И

всичките люде, които видяхме в нея земя, са превисоки

И там видяхме исполините, Енаковите синове, от исполински род, и гледахме себе си пред тях като скакалци, таквизи ни гледаха и те”.

“Гледахме себе си пред тях като скакалци, таквизи ни гледаха и те”. Дали авторите на Стария завет са си "въобразили", или са останали някакви материални следи от тази древна притча?

Делничните хора знаят, че най-старата книга в света е Библията - крале, бунтари, президенти, диктатори се кълнат над нея. Но през 1872 г. шумерският "Епос на Гилгамеш" отпраща първото литературно произведение на планетата поне 2 хилядолетия назад. Клинопис на теракотни плочки, поема, открита в пясъците на Древна Месопотамия между реките Тигър и Ефрат в днешен Ирак.

Шокът от превода и представянето в Лондон е, че приключенията на героя Гилгамеш на този и в отвъдния свят поразително приличат на части от Стария завет. Като разказ в разказа са описани в детайли Потопът и Ноевият ковчег! Гилгамеш е шумерски герой с гигантски ръст и сила, горд, гневен и силен цар на Урук, полубог, ползващ "правото на първа брачна нощ".

След двубой за лидерство се сприятелява с дивака Енкиду, също с неговите размери и мощ. Заедно влизат в

битка с Небесен бик, изпратен от богинята на любовта

и плодородието, похотливата Ищар – цар Гилгамеш

е отказал да легне с нея. В най-древната книга от Шумер, Акадия и Древен Вавилон двамата герои с гигантски крачки отиват в Кедровата гора, сразяват чудовището Хумбаба, на което върховният бог Енлил е поверил човешките страхове.

В 12 керамични плочки с десетки преписи. Съзирате ли съседите - врагове на евреите, пред които хората изглеждали като скакалци? Загадъчните високоразвити шумери? Веществени аргументи намираме в прочутите Крилати бикове и статуята на бог Енлил в Националния музей на Ирак. Шумерският бог на Земята Енлил е с "ръчен часовник" и е гушнал лъв като домашно коте.

Както и "Битката на Гилгамеш с Небесния бик" от музея в Брюксел, където героят е огънал огромното животно като овца за клане. Не съм ходил в Багдад, но пред величествената "Порта на Ищар" съм се дивил на живо в музея "Пергамон" в Берлин. Разглобена плочка по плочка от Древен Вавилон и сглобена на север, под глазираната в синьо с фигури на лъвове Порта на Ищар спокойно може да мине трансокеански товарен камион.

Литературната история за страшилищата продължава в "Божествена комедия: Ад" от Данте Алигиери и в "Пътешествията на Гъливер" -

при великаните

и лилипутите,

на Джонатан Суифт. Съвременната митология използва силните гиганти най-вече във фентъзи индустрията.

Интересно е, че в българската митология великанът Крали Марко от зъл дух, смъртен враг на средните хора, се превръща в герой защитник на поробеното племе. Прескачал с коня си от планина на планина, със стъпките си оставял следи в камъка. Смята се, че негов първообраз е Момчил Юнак, защитникът на Родопите.

Исторически свидетелства и снимки говорят същото и за гиганта Никола Корчев, спасителя на Самарското знаме. Исполинът от Руско-турската война 1877/1878 г. е сподвижник на Левски, познат на Иван Вазов, и е във вечната памет с образа на Боримечката от "Под игото". В още по-нови дни, през 1943 г.,

гигантът Марин от

с. Конак, Поповско,

се снима с двама

немски войници, гушнал ги като деца. Същото се отнася и за прочутия през 70-те френски кечист и актьор Андре Гиганта (ръст 234 см, тегло 236 кг). Пресата го нарекла "Осмото чудо на света". Като младеж не можел да влезе в автобуса и го карали на училище с камионетка. Малко известен у нас е и борецът гигант Асен Иванов Георгиев с ръст 2,80 м и тегло 256 кг от с. Осен, Врачанско. Състезавал се из Европа в периода 1936-1956 г.

Като софиянец имам страст към тайните на славния град. Ето една велика, драсната от пътешественик към края на XVI век.: "Покрайнините все още са били осеяни с тракийски могили - безжалостно разкопавани, стига да има искра от надежда, че е можело да се попадне на нещо. Могили имало дори в дворовете на махалите.

През 1577 г. Соломон Швайнгер с ирония съобщава:

“Един тамошен дубровнишки търговец,

в чийто хан се бяхме настанили, разказа на моя милостив господар, че едно време турците разкопавали една такава могила с надежда да намерят имане, но накрая намерили един човешки череп на големина колкото ведро." Оказало се, че други са ги изпреварили. А какво е било останало освен черепа и какво са разпръснали из дворищата - не е известно.

Народната памет насочва нашия разказ за исполините към финалната битка за защитата на София и България от

османското нашествие през

1382 г.

в долината на р. Искър - между Самоков и с. Кокаляне. Легендата чета в студията на А. П. Стоилов "Грамада".

Печатния оригинал на 100-годишната антика (и по-стари), купих тъжно за по левче в книжарницата на БАН: "На юг от гр. Самоков – половин час разстояние от левия бряг на р. Искър – има 7 извора, наречени "Цареви кладенци". За тях приказват, че там бил убит в бой с турците цар Иван Шишман; главата му скачала до 7 пъти, та от това извряли 7 извора. Населението и днес гледа на тях с религиозна почит. Това според едно предание, а според друго - цар Иван Шишман, като му била отрязана главата, побягнал с нея и достигнал до с. Доспей, където е и гробът му в местността "Погледец", по турски "Дервиш могила". Гробът му се вижда и до днес –

три човешки

боя дълъг,

обърнат към изток, на главата и нозете му изправени по един камък, по турски обичай, и с много камъни отрупани отгоре. Турците го наричат "Касъм ефенди", или "Касъм баба" (Св. Димитрия)."

"Три човешки боя (ръста) дълъг"! Най-новите проучвания на проф. Н. Овчаров от 2020 г. доказват, че легендарният цар Иван Шишман е загинал, оттегляйки се на север при крепостта си "Калето" край Свищов, след падането и на В. Търново през 1393 г. Откъде ли се е появил митичният великан, посечен в битката за София? И гигантската му гробна могила край с. Доспей, Самоковско?

Докато пишех текста, получих новина от архиепископ Христо Писаров от Вселенската съборна църква на Христос в София. "Чакай, чакай! Знаеш ли какво намерихме

в двора на църквата в с. Кокаляне?

Веднага след Духовната академия през 1999 г. бях разпределен да служа като млад свещеник в с. Кокаляне. В лето 2001-во с настоятелството решихме да построим къща в горния край на двора. Знаеш, там ридовете са под наклон към р. Искър и Панчаревското езеро.

Копаем, копаем за основи на къщата и

започваме да вадим кости. Огромни!

Хора, но с гигантски размери – бедрените кости не се събират в чувала. Едните погребани по християнски обичай, а други по мюсюлмански! Естествено, свързахме находката с легендата за Кокаляне – че белите кости от падналите в битката за София през XIV век дълго белеели покрай реката. Затова в памет на техните останки (кокали) нарекли селото така. Уплаших се от огромните кости – и на едните, и на другите. Препогребахме ги встрани от къщата и напуснах този храм. Не намерих сили да служа и в мюсюлманско светилище."

Какви ли ще са тия исполини, сражавали се за София през XIV век?! Значи, легендите за жидовете, къпинчовците, Крали Марко и ред огромни бойци не са измишльотина.

“Животът е рошав

и гребен

за него няма”,

казваше на шега първият ми главен редактор.

Ще отстъпя финалните думи на Г. С. Раковски, който пръв "печатно споменя" за исполините по нашите земи. В своята "Българска старина" той казва: "Нашите старци и баби в България, когато разкопават человечески стари кости, нещо си по-едри от днешните человечески кости, казват: тейзи са от старите житове." Житове не като "жито", както си наумява авторът, а жидове като великаните. Описани в Стария завет, събратя или не на божествените същества от Древен Шумер, Япония, Азия, Европа, Америките.