Според Кузман Шапкарев те се притеснявали единствено да не паднат и да се убият заради височината и тежестта си

Истинска загадка е гробът с дължина 6 метра

Има легенда, че Велико Търново - градът в каньона на р. Янтра, съществувал още от времената на Всемирния потоп. Тогава по Земята ходели исполините. Огромните хора обаче много се страхували да не се спънат в бодливи храсти и тръни и бягали от такива места. Ако се заплетат и паднат с 3-4 метровия си ръст, не можели да се изправят вече. Затова средните хора нарекли селището Трънов град от благодарност към тръните, защитили ги от великаните.

Да добавим малко селце и голям духовен център наблизо, наречени на бодливия храст "къпина". Нещо като малината е, но с черен и много сладък плод.

Зрее през цялото лято, има яки корени и гадни закривени бодли

Жилав балкански храст, голяма заплаха за исполините. Заради него едно от имената им, останало от памтивека у нас, е "къпинчовци" – хора, които се страхуват до смърт от къпините. Село Къпиново и Къпиновският манастир "Св. Николай Чудотворец" са 18 км на юг от Трънов град, в Централна Стара планина, до невероятно красива каменна река. Стрелката на времето сочи 1272 г., когато цар Константин I Тих строи църква и манастир - обител за девици, невести на Христос. Има исторически податки, че основател на духовното средище е великият цар Иван Асен II (1218-1241).

Като студент в края на 70-те ходех на палатка с нежно създание из разкошната тишина и пустош там. Бродехме из места за къпане и плаж по р. Веселина като Адам и Ева същи, като духовните отшелници исихасти и адамити... Деца на слънцето и цветята, взрели мисъл в голотата си... Ех-х! Неслучайно днес най-големият рокерски събор у нас е в Едемската градина край Къпиновския манастир.

Легендата за Трънов град ми попадна в брошура за м. Ксилифор – злачно и потайно място от

защитата на старата престолнина

В университета четяхме книги дебели, някои скучни, щудирахме чинно старогръцки и старобългарски, а по фолклор асистент ни бе проф. Анчо Калоянов. Нямаше отсъствия – едър мъж доброписец, начетен гръмък сладкодумец, като се усмихнеше от катедрата, зяпвахме като риби. Особено девойките... В такива стари светове и сюрреалии на митологията ни хвърляше, в такива потайни дълбини на познанието, че още ми е на сърце древното минало на България.

Тогава срещнах още един мит, записан от Кузман Шапкарев в Охрид, Македония: "ЗА ИСПОЛИНИТЕ. Вярват тоже, че някога, в много старо време, имало на земята люде извънмерно високи и толко силни и юнаци, щото тие от нищо не се боеле и никой не можел да им надвие. Тие се боеле само от сопинанье и препинанье, сир. да не би да се сопнат или препнат от нещо, та да паднат и от чрезвичайната тяжест на тялото си да се убият; само от това им била умирачката.

Заради това тие, кога се кълнеле, в нищо друго не се кълнеле, а само в сопка и препка; "жими сопка и жими препка" казвало." Сборник от български народни умотворения. Съст. К. Шапкарев, т. 2, Сф, 1891.

На архаичен диалект е и древното предание от Търновско, записано от Цани Гинчев през Възраждането, в "Българско народно творчество", т.11: "ЗА ЖИДОВИТЕ. Едно време, когато направил Господ света, заповядал да се явят и хората.

Явили се първите хора - жидовите

Те изникнали из земята, като гъби. Жидовите биле много високи и едри. Те, като се спънели и падвали, пречупвали си кръста и не можели вече да станат. Най-много ги препъвала къпината. Затова големите хора взели да й се кланят и да й колят курбан.

Жидовите не се бояли от гърмовете: кога хващали змейовете да гърмят и да стрелят с огнени стрели отгоре - от облаците, жидовите земали големи камъни - канари, туряли ги на главата си и викали: "Камена ми главица! Какво ще ми сториш!". И оттогава останало, та и досега, че кога погърми, всяка пролет, първи път, секи, щом чуе, турва на главата си камък и вика: "Каменна ми главица!".

От жидовите и досега се намират из земята едри дълги кости. Господ, като видел, че жидовите се спъват и като паднат, не могат да станат, заповядал да се свършат и те се изгубили.

Тогава Господ рекъл да се явят дребни хора. И от земята изникнали дребните хора:

Педя чиляк - лакът брада

На тези педя човеци воловете им биле като кози - малки. Кога ги изгубели из бъзака, те се качали по бъзовете и се питали, като викали: "Хей, побратиме! Видя ли ми воловете?". Тези педя-чиляци зели да се губят из тревуляка и буренака и зели да ги гълтат зъмьите: тогава имало едри змии. Господ видял, че и тези хора няма да вършат работа, и казал да се свършат. И те се изгубили.

Най-после Господ заповядал да се явят средни хора. И изникнали из земята сегашните хора. На средните хора Господ им заповядал да се опасват през средата с пояс, за да помнят, че са средни - затуй сегашния свят носи пояси." Из "Българска народна поезия и проза", т.7, с.146, Сф, 1983.

Въпреки че в сегашния свят останали средните чиляци, тоест ние – хората с пояси, жидовете великани не изчезнали съвсем. Векове наред тук-таме се явявал някой самотен исполин, за да се намеси в хода на историята.

Народно предание от XIV век разказва за отбраната на Царев град Търнов от набезите на войските на Османската империя. След дълга обсада отрядите на Баязид Светкавицата не успявали да сломят крепостта над р. Янтра. Докато не се явил предател - "жид", и тронният град на цар Иван Шишман бил превзет с хитрост. Сетне великанът отишъл да си получи обещаната награда. И тя не закъсняла. Вместо злато и почести, Баязид наредил да обезглавят гиганта пред портите на една от църквите на хълма Царевец. Където паднала огромната глава на "жида", преди да се търкулне в пропастта, от капките кръв изникнала топола. Дълги години след лятото на 1393 г. дървото се гънело и плачело от срам

за стореното зло от гиганта...

Това е легендата, а историята сочи извършената жестока сеч с ятагани на боляри и градски първенци в двора на църквата "Св. 40 мъченици". Приказка, която пренася митичните исполини "къпинчовците" чак в XIV век след Христа.

Вариант на преданието за великана предател на крепостта Царевец записва през Възраждането поетът П. Р. Славейков, родом от В. Търново. "ЖИДОВ ГРОБ" се именува сказанието. След екзекуцията великанът взел отсечената си глава в ръце и търтил да бяга към Марино поле, на север от града. Ала когато стигнал до "Картал баир", препънал се в една къпина и паднал. Челеби Солиман заповядал да го заровят на това място. "Жидов гроб" е на 1 км на север от края на града и е 6 метра дълъг и широк 1,5 м. Ядни на предателя българи всеки път като минели оттук, хвърляли по камък върху гроба му. Лека полека с годините тленното място се превърнало в дълга грамада от камъни. Турците пък, уж по заповед на Солимана, всяка година колели овен на това място, наречено от тях Адил баба. Кадията четял молитви за благодарност от сполуката, улеснена чрез предателството на жида...

А. Т. Илиевъ, Из "БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕДАНИЯ ЗА ИСПОЛИНИ, НАРЕЧЕНИ ЕЛИНИ, ЖИДОВЕ И ЛАТИНИ", Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, Издава Министерство на народното просвещение, Книга III, Сф, 1890 г.: "Не съвсем отдавна в антропологията са се разгледвали като положителни факти преданията за особеностите на някои

чудовищни човешки племена

ту извънредно високи и едри, ту крайно ниски и дребни, с едно око, с един крак и проч. Особено съчиненията на старите географи и естествоизпитатели са се пълнили с описанията на тези чудни и дивни същества... Особено за съществуванието на хора изобщо по-високи, по-едри и по-силни от обикновените се споменува във Вехтия завет преди потопа: "В онези дни бяха на земята исполините (нефилими)...; те бяха онези силни от старо време знаменити мъже." (Битие, глава 6, с. 4). Евреите са вярвали, че исполините са били плод от съчетанията на разнородни същества: от синовете на Елохим и дъщерите человечески, и че те са надминували своите съвременници и по ръст, и по сила, и по престъпленията си... С исполински същества, както е известно, е пълна и гръцката митология; такива са гигантите, титаните, киклопите... Киклопите са били огромни извънмерно силни исполини, с едно голямо огнено око на челото, които са живели по върховете на планините, всякой в отделна пещера. От тях били уж съградени т.нар. киклопски стени, т.е. първобитните най-прости укрепления на градищата на Гърция, които състояли от натрупани огромни камъни..."

Омайно хортува книжовникът А. Т. Илиев в българска реч отпреди 130 години: "Предания за исполини съществуват и досега у всичките славянски народи. Като образец ще споменем тука изцяло малоруското предание за "велитни" (великани), което гласи тъй: "Едно време имало таквизи големи хора, че ходили по гората като по трева..."

Само нейде си в една църква в Киев или Львов се намира крак от едного великана и тъй, кажат, голям, че дори до свода достига... Според вярванията на русите, планините са натрупани от живи хора - страшни исполини, които са живяли някога си. Могилите са техни гробове..."

За радост само като турист, през 1986 г. съм влизал в катакомбите на Киевско-Печорската лавра на брега на р. Днепър в Украйна. Толко е страшно под земята на храмовия комплекс, в тунелите с мумии на светци духовници и от XIV век, че мога да повярвам на А. Т. Илиев. Защо да няма и такова чудо нейде там?!

"У турците подобни предания обикновено са свързани с названията дев или див, които са пренесени и у югославяните, особено у сърбите. Дев или див е персийска дума и значи зъл дух (дявол) и исполин, чудовище. Подобно значение има и арабската джин. Турците зовят дев ташларъ (девски камъни) разните мегалитически паметници, които се срещат в България, напр. в Шуменско (К. Иречек, "Пътувания по България", Прага, 1888) и другаде. Според вярването на турците тези огромни камъни са донесени от исполини – девове." (А.Т. Илиевъ, СбНУНК, Книга III, Сф, 1890 г.)

*Какво всъщност откриват археолозите по нашите земи и кои са най-древните митове за исполините, четете в следващ брой.