Когато няма хора, само гласовитите стигат, за да управляват държава

Отдавна на никого не му прави впечатление електронната система за чакащите в държавни и общински канцеларии, напълно сме забравили какво чудо бяха тия джаджи, когато ги въведоха.

Завихряше се едно трескаво щуране около машините за билетчета, пулене и блещене срещу светлинното табло и страшно тъпи въпроси. Със съкварталците ми свързваме този върховен момент от техническата революция с

вечно киселата физиономия

на една конкретна служителка - възедра, с пластмасова диадема и очила с дебели като дъна на бутилки стъкла. При нея се плащат разни неща и се вадят бележки.

Случаят е следният: по силата на съдбата гишето й се пада точно срещу вратата на залата. Всъщност вратата винаги зее широко отворена заради големия човекопоток и всеки, чийто ред наближава, инстинктивно застава в рамката й, тръпнещ от нетърпение номерът му да блесне в червено на таблото.

Разбира се, никой не стърчи там нарочно, за да дразни специално тази чиновничка, но тя

живее с убеждението,

че е жертва на масов отвратителен заговор,

с невъоръжено око се вижда как подозрението я изяжда отвътре. Абсолютно сигурна е, че тия наглед невинни хора само се правят на разсеяни, а в действителност дебнат миг невнимание от нейна страна, за да нахлуят в общинската зала, преди да им е излязъл номерът.

Тя обаче е боец, не се дава лесно. Вечно е нащрек, муха да бръмне, там е. Щом се появи силует под касата,

цялото кметство се разтриса от мощния контраалт: СТОЙТИ ВЪНКААА!

Чак прах вдига нагоре.

Признавам си чистосърдечно, че нарочно съм заставала на онова опасно място, а после съм се кискала като луда. Споделяйки тия свои преживявания с приятели, установих, че не съм сама.

Никой няма представа как се казва служителката, придобила е широка известност с прозвището Стойти Вънка, всеки може да я имитира, както едно време в социализма бяхме овладели викането на пътуващите цигански търговци: “Лееегенчетааа, кофичкииие” и “Метларооо”. Оказа се такава гореща атракция, та чак някои хора се отбиват безпричинно, за да й тестват рефлексите.

Една вечер на някакво тържество се запознах

с районния кмет,

много симпатичен човек. Реших да му разкажа за съкровището, което се спотайва в поверената му администрация, но още на първото изречение той ме прекъсна: “За Стойти Вънка ли става дума?”.

Осведоми ме, че непрекъснато й се правят забележки, ту я плашат, ту я успокояват, изпращана е на санаториум, но нищо не помага, бълва огън и това е. Силно ме заинтригува, че се е възпротивила на идеята да си смени работното място, за да не е баш срещу входа, споделих, че вероятно е станала зависима към крещенето, нещо като синдром на кучето пазач.

“Добре, кмете - попитах накрая, - защо държите тая луда жена?” Той вдигна рамене и рече: “Защото няма хора”.

Каже ли се сега

“служебно правителство” и “чегъртане”, все Стойти Вънка ми изниква

в съзнанието, с нея всичко си идва по местата – просто няма хора, това е! Едни ги изтупват от нафталина, други ги връщат въпреки безобразията, с които са се прославили в миналото, тупат по раменете хора със съмнително западно образование, радват им се, защото са готови да седят срещу вратата, надвиквайки дявола и Бога, минало, настояще и бъдеще.

И не само това, Стойти Вънка въплъщава действащите партийни водачи, оплетени в олигархични зависимости, алчни, безсрамни, лъжливи, но гласовити. Уверенията на наши сънародници, че и на Запад властта е на същия хал, къде по-предпазлива, къде по-хитра, но в никакъв случай по-малко нагла и ненаситна, не са успокояващи. Защото по всичко личи, че Стойти Вънка ще победи.