Приятели, много от вас поискаха да чуят словото, което произнесох на 30.06 пред паметника на Гунди и Котков. Няма как, тъй като не е записано. Ето накратко какво казах тогава. Разбира се емоцията я няма-не може сухият текст да предаде сълзите в очите и буцата в гърлото. А как иначе, когато пред теб са Жечев, Аладжов и Ивков?

"За мен е голяма чест да кажа няколко думи на това свещено място. Тук, където лежат двама обичани не само от левскарите, но и от цяла България мъже. Защо ги обичаха всички? Първия мач, на който ме заведе баща ми беше България-Белгия през 1965 година. Бихме ги три на нула. Тези двамата развинтиха защитата на Белгия, и трите гола направиха те. На връщане от стадион Славия, в претъпкания трамвай, щастливите хора говореха само за Гунди и Котето! Затова ги обичаха.

Имам и друг детски спомен. Израснал съм в махалата „Иван Асен”. От време на време, докато си играем на улицата, тича някое дете и крещи: „Бързо, Гунди, бързо, Гунди”! И ние хукваме след него, защото знаем къде отива. Пред бръснарницата на улица „Иван Асен”, срещу кино „Влайкова” вече се е събрала тълпа. Ние се мушкаме между хората и долепяме нослета до витрината. Вътре е Георги Аспарухов. Това е Гунди, това е Господ, това е най-известният българин. Завиждаме, че бръснарят Трайчо си говори с Гунди, че го докосва. На някои сега такива случки може да изглеждат смешни, но тогава нямаше много забавления-новият филм в кварталното кино в петък и мачът в неделя. 40 000 на стадиона, влезли часове преди началото и 40 000 около него, долепили транзистори до ухото-хем да слушат коментара за мача, хем да чуват как публиката реве при головете. Купчини с гевреци, нанизани на канап. Кебапчета, лимонада...

Никога няма да забравя думите на Лита Маркова, съпругата на Георги Аспарухов: „След тежката операция на левия му глезен, Георги нямаше контузия в десния крак. Всички го ритаха само в левия глезен!” Каква жестокост. Да се решават тактически задачи на гърба на един човек, на един кротък и мълчалив човек.

И друго няма да забравя! Когато собственикът на Милан, с цялото ръководство на отбора дошъл в хотела при Гунди и му предложил колосална сума, за да остане да играе в Италия, какъв е отговорът му: „Има една страна-България, в нея има един отбор „Левски”, може досега да не сте чували за него! В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!” За съжаление това се сбъдна много рано.

В последното си интервю, няколко седмици преди жестоката катастрофа, Георги казва, че има една мечта-да станат с жена си учители-той по физкултура, тя по английски и да учат децата в някое училище. Каква простичка мечта, но колко красива и светла!

Гунди и Котков се преселиха в големия син небесен футболен отбор. Там ги чакаха някои от създателите на Левски, там малко след това се изкачиха Христо Илиев-Патрата и Борис Василев-Боркиша. Там вече са Соколето, Михаил Лозанов-Танка, Мистри Хранов, Валяка Спасов, Чори Петров, Пачеджиев и много, много други... Там наскоро отидоха и Иван Вуцов и Сашо Костов. Ех, какви ли лакърдии разказва горе Бате Сашо и разсмива останалите. На този огромен небесен стадион има милиони сини зрители. Те гледат не само мачовете, но са и на тренировките на отбора, точно както едно време.

Рано или късно и всички ние ще се преселим на онзи небесен стадион. И за да можем да гледаме в очите нашите любимци, трябва да бъдем достойни за тях. Да обичаме Левски. Като изключим децата и внучетата ми, на мен не ми се е случвало нищо по-хубаво от любовта ми към синия отбор. Нищо, че няма да имаме нов стадион, нищо, че може да отидем във „В” група, обичайте отбора! „Левски” е идея, „Левски” е религия, „Левски” е свобода! Само „Левски” завинаги!"

От фейсбук