Гърците превръщат Трикери в остров на смъртта през 1913 г.

Мръсна българска сган! Ще ви издавим до последния!

Трикери е малък гръцки остров във Волоския залив на Егейско море. Той влиза в световната история с мрачната слава на първия концентрационен лагер в Европа, в който биват затворени близо 14 000 българи. Не остават назад и румънците. Техният принос към световната цивилизация е такъв – още през лятото на 1916 година те създават прототипа на съветския ГУЛАГ.

Днес всеки е чувал за зловещите сталинови лагери, но за садистичните

издевателства

в системата от румънски концлагери, локализирани край Радауц, Савени, Рапичени и Стефанещи, се сещат само шепа историци. А в тях са намерили смъртта си над 25 000 българи добруджанци…

През юни 1913 година, след избухването на Междусъюзническата война, гръцките военни власти арестуват хиляди местни българи от Солунско и други райони на окупираната от тях Егейска Македония. Заедно с пленените български войници от Солунския гарнизон те са натоварени на кораби, които поемат курс към Трикери. По пътя обаче

много от тях

са издавени

от гърците в Егейско море. Така загиват солунският български архимандрит Евлогий и секретарят му Христо Батанджиев – един от шестимата основатели на ВМОРО.

На Острова на смъртта нещастните лагеристи са поставени при нечовешки условия. На жежкото каменисто парче земя няма нито един извор, а чувалите с долнокачествен хляб са били хвърляни от лодките нарочно в морето. При пристигането на Карнегиевата анкета в Солун гръцките власти

обявяват холерна епидемия

на острова, което не позволява анкетиращите да проверят условията там. Почти 10 000 българи оставят костите си на Трикери.

Най-автентични свидетелства за гръцките издевателства оставя големият журналист и писател, чехът Владимир Сис. Представяйки се пред гръцките власти като немски археолог, на следващата 1914 година той успява да посети и фотографира гората от надгробни кръстове на остров Трикери.

"Още вечерта на 11 май аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на известна мъченица от древните християнски дни - казваше се "Св. Варвара". След няколко часа приближихме Трикери.

- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.

- Да, господине. Колко умряха там! Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой... – отговаря ми най-старият от гребците.

- Удавени?

- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.

- Че защо?

- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда - две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат!" Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И почнахме да хвърляме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го -

блъска с ръце,

задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...

Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави…"

Така описва смелият чех началото на своето журналистическо разследване, публикувано в книгата "Гробовете на Трикери", която разтърсва цивилизования свят.

Колко са били тези страдалци, имали нещастието да се родят българи? Гърците твърдят, че са загинали 7000 от лагеристите.

От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи - селски първенци, будни селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена. Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа ?. И те взели и нея...

"Жалък народ! – възмущава се журналистът Владимир Сис. - Народ,

жестокостта

на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно!"

Примерът на "бащите на демокрацията и цивилизацията" е последван от северните ни съседи. Румънците създават система от концлагери в Молдова, където са депортирани и загиват огромен брой добруджански българи.

С мрачна слава става известен най-вече лагерът при село Биволари (на румънски Bivolari). Това село е разположено на 35 километра североизточно от град Яш в Румъния, на границата със съвременната Република Молдова.

Румънската власт започва депортациите на българи към концлагерите на 15 август 1916 г., още преди влизането на България в Първата световна война. Зад телените мрежи са хвърлени, според различни източници, между 30 000 и 40 000 добруджанци, които са отвличани по списък от селищата им в Южна и Северна Добруджа.

Там те са подложени на

нечовешка експлоатация, каторжен труд, издевателства, глад и смърт. След разгрома на Румъния от българските и съюзните им войски, освобождаването на оцелелите концлагеристи започва от 5 февруари 1918 година. Равносметката е ужасяваща – оцелели са само около една четвърт от задържаните в лагерите на смъртта!

След като става ясно, че се очертава военен сблъсък между Царство България и кралство Румъния, крал Фердинанд Румънски и правителството дават нареждане за създаването на система от концлагери. Лагерите на смъртта са обособени, като има 4 центъра и 21 подцентьра. Центровете са в Радауц, Савени, Рапичени и Стефанещи, а подцентровете: Мьоркани, Кацушка, Подрига, Щудиени, Власинещи, Икизени (впоследствие в Чиманещи), Никитени, Трушещи (впоследствие в Хулуб), Романещи, Рингилещи, Калараш (впоследствие преместени в Рингилещи), Биволари и Трифещи.

Според официални данни от румънските власти, само от Северна Добруджа са депортирани отначало 27 544 души, от които 12 878 българи, а останалите - турци и арнаути (албанци). Над 6000 български селяни от Южна Добруджа са измамени да тръгнат с каруци жито, уж за да го продадат изгодно. Вместо това румънците конфискуват пшеницата, а българските стопани биват откарани принудително към концлагера в Биволари.

Докато стигнат до крайното си предназначение, около 2000 от тези мъченици биват избити. По-късно в

румънската

система ГУЛАГ

биват преместени от затворите в Яш и Дорохой и други 3800 души, между които 200 българи, а останалите са евреи, немци, австрийци и унгарци.

Едно от най-потресаващите свидетелства за този геноцид над българските добруджанци е оставил Радослав Мирков (1896 - 1982) от балчишкото село Гурково, който преживява ужасите на концлагера "Биволари", след като по чудо с бягство успява да се спаси от смъртта. Спомените на този мъченик са издадени по-късно от неговия внук (със същото име) под заглавие "Кървавата бразда на Добруджа".

"Най-сетне пристигнахме на пристанището в Черна вода, а там върволица от хора - мъже, жени, деца, хиляди българи. Разярен поручикът закрещя: Хайде към шлеповете, мръсна българска сган! Не да ви водим на екскурзия, а

да ви издавим

до последния. Да ви затрием семето от земята, варвари! – спомня си Радослав Мирков. - Румънците са умували цяла седмица дали да ни потопят и издавят, или да ни ползват за работа. Вътре в шлеповете - пъкъл. Въздухът не достигаше. Храна не получавахме. По едно време един от войниците извика: Който иска по нужда, да излезе горе! Качиха се десетина наши.

Оказа се, че било капан. Чухме изстрели, викове и повече не ги видяхме. А войниците се смееха и се майтапеха, че ще получат ордени за това…"

Потресаващо било както тогава, така и сега – в какво е превърнала православния народ на Румъния шовинистическата пропаганда на кралското правителство. "Това беше една сган, способна на какви ли не нечовешки жестокости,

на които и най-големите изроди и диктатори биха завидели. Убиваха деца само защото плачат, старците, които изнемогват. Изнасилваха дете пред майка и майка пред детето. Гавреха се с поповете, като им скубеха брадите и ги караха да целуват кръст от изпражнения. Насилваха ходжи да ядат сланина, като я тикаха в устата им. Караха ги да се кръстят, против вярата им, и ги разстрелваха.

А най-жестокото, което и най-болният мозък не може да роди, беше

гаврата с труповете

на убитите българи - ритаха ги, пикаеха и играеха отгоре им, хилейки се по най-дивашки начин. Кой и защо беше насадил такава голяма омраза, изродила тези хора до нечуван фанатизъм, и то не към друг, а към добрия български съсед, отруден и измъчен, който цял живот е търпял и преглъщал?" Тези издевателства остават неизличими в паметта на Радослав Мирков чак до самата му смърт.

В концлагера "Биволари" българите спят в землянки, почти под открито небе. Като се събудят сутрин, лагеристите изтръскват от себе си навалелия ги сняг.

Недохранени,

те са принудени да работят по строежите на пътища, през лятото ги пращат да работят по нивите на румънските чокои. С помощта на една местна българка Радослав и двама негови съселяни успяват да избягат през пролетта на 1918 година, преоблечени в униформи на румънски войници.

В смисъл на по-нататъшния живот на Р. Мирков се превръща усилието да спаси от забравата тази българска Голгота. По социалистическо време подрежда изложби от снимки на всички свои 67 съселяни, отвлечени и убити от румънските власти. Първо в родното си село, после и в музея в Балчик. Но комунистическите гаулайтери веднага разтурват документалните експозиции – в името на пролетарския интернационализъм и дружбата с Чаушеску… В памет на тези хиляди избити българи днес са издигнати паметни плочи в Балчик, Каварна, Гурково, Победа.